понеделник, 10 юни 2019 г.

За невъзможността на изолирания остров. Едно от посланията в романа ,,Тройната нишка" от Васил Лазаров

0
292

ЗА НЕВЪЗМОЖНОСТТА НА ИЗОЛИРАНИЯ ОСТРОВ

Васил Лазаров, „Тройната нишка”, Изд. „Нов човек”, София, 2018 г.         



Редовете, които следват, не са посветени на перипетиите около Брекзит, както някой би могъл да си помисли, а на новия роман на Васил Лазаров “Тройната нишка”[1]. След “Парадоксът на любовта” (2015), творба, която “плува” изцяло в български води (в застоялите води преди промените и в мътните – след тях), с излязлата в края на миналата година книга писателят разширява своите романни търсения, “гмуркайки” се, заедно с персонажите си, в големия европейски “океан”.
Нека да отбележа, че в четвъртия завършен роман на В. Лазаров[2], който предстои да излезе до края на годината, стремежът към разширяване засяга времето. Романът е исторически и претворява периода между двете световни войни – смутен и ключов за нашата история период, който напоследък привлича трайно вниманието на българските белетристи. А в романа, който пише в момента, Лазаров отива далеч по-назад във времето, но сега няма да говоря за произведение в процес на създаване, искам само да подчертая, че имаме работа с търсещ автор, който не се се задържа твърде дълго нито на една и съща територия, нито в едно и също време.
* * *
Макар днешната литературна ситуация да е пределно еклектична, което означава, че границите между жанровете като правило са размити, ще ни е от полза, ако се опитаме да разпознаем някои романни разновидности или елементи от романни разновидности, от които съвременна творба като “Тройната нишка” – преднамерено или не – се оттласква.    
Ще започна с “романа на тайната” едно понятие, което руският формалист В. Шкловски използва, когато анализира творчеството на Ч. Дикенс и по-специално романа му “Малката Дорит” (към този тип повествование възхожда и готическият роман от края на XVIII – началото на XIX век). За какъв вид тайна става дума в романа на В. Лазаров? Главният герой на “Тройната нишка” Камен бяга от криминална тайна в своето минало, свързана с присвояването на огромна сума пари. Не е трудно да открием прилика по линия на този мотив с други творби от световната литература. Макар тайната, от която човек “бяга”, да не е непременно криминална, тя клони да се превърне в такава, ако дълго време си остане тайна, и може да доведе до неотвратими криминални последици – така се развива сюжетът в историческия роман “Кенилуърт” на У. Скот. Тайната може да е свързана с криминално действие и от самото начало на централна за съответната творба сюжетна нишка, какъвто е случаят с “Клетниците” на В. Юго и съществената роля, която играе криминалното минало и съпътстващото го “досие” на Ж. Валжан. В други класически романни творби от деветнадесетото столетие криминалният аспект също присъства в историята на основните персонажи: така е например в “Големите надежди” на Дикенс и в “Дядо Горио” на Балзак. В първия случай миналото на каторжника Мегуич поставя под въпрос сбъдването на “големите надежди (очаквания)” на главния герой, а във втория, както читателят може би си спомня, един друг каторжник, на име Вотрен, предлага на произлизащия от обедняло благородническо семейство Растиняк “сделка” с криминален характер, която да си остане тайна помежду им. Знаем, че престъплението обича мрака и страни от светлината (ср. Йоан 3:19–21), затова не ни учудва, че е генетично обвързано с тайната[3]. От литературоведска гледна точка същественото тук е да се подчертае, че когато говорим за “роман на тайната”, въпросната тайна трябва да играе смислопораждаща роля в историята на съответния персонаж. В това отношение романът на В. Лазаров продължава традицията, създадена от романтичния и реалистичен роман на XIX век. 
Някои от споменатите дотук творби ни насочват към едно по-широко понятие, което може да се предаде чрез термина “амбициозен модел в литературата”. Преди години въпросният модел бе изследван от Пламен Тотев и представен в книгата му “За място на върха” (1994). Самото наименование подсказва, че под общия знаменател на подобно понятие можем да наредим още и Стендал (с “Червено и черно”), Текери (с “Панаир на суетата”) и Мопасан (с “Бел ами”), а в по-късно време да добавим автори като Джон Брейн. Амбициозният модел в литературата стъпва върху романа-пикареска, възникнал в средата на XVI век, но продължил да се развива и по-късно, включително в творчеството на значими творци като Дефо (на български е преведен неговият пикаресков роман “Мол Фландърс”). В пикареската обикновено имаме герой измамник (на испански picaro означава ‘мошеник, лукав човек, хитрец’) от низшите социални слоеве, пробил си път с непочтени средства в обществото и накрая като правило разобличен за своите деяния. В нашия роман подобен безскрупулен герой “пикаро”, с “оперирани” откъм морална чувствителност сетива, е по-скоро Орлин, братът на Камен, с когото главният персонаж на “Тройната нишка” е силно емоционално свързан, преди да се осъществи любовта му към очарователната и неустоима красавица Олисия[4].
Камен прилича на амбициозните млади хора от литературата на предходните столетия по това, че е човек на действиетона устрема, обхващащ цялата личност на човека, който му се отдава с воля и страст. Ще се позволя да приведа по-дълъг пасаж от романа, който е показателен за това твърдение (действието се развива в Сен-Егрев, близо до Алпите): “Една сутрин Камен излезе на обичайната си ранна разходка. Планинските върхове сияеха на фона на синьото небе и разливаха необичаен оттенък на розов порцелан по заснежената си плът. В по-ниските части снегът се беше стопил и по дърветата напираха ранните пъпки. Топлият полъх на пролетта и първата синева в небето събуждаха земята да грейне с по-ярките си цветове. Безжизненото жълто щеше да се превърне в зелено, унилото мораво – в огнено, а сивото бе бъдещото златно. Камен изпита възторг от великолепното чувство, че нещо се случва, напредва неотклонно и прераства в неудържим триумф. Зарадваха го усещането за младост, копнежът за движение, за пътуване. Обзе го непреодолимо желание да види града и когато се прибра във вилата, предложи на Жулиен (просяк, с когото героят се сближава и започва да използва за прикриване на самоличността си, б. м., К. М.) да отидат до Гренобъл, за да се изкъпят и да се разходят.” (с. 55–56). А към края на романа, след пищна благотворителна вечер, на която присъстват и двамата с Олисия,  Камен вижда Кан “разстлан” в краката си подобно на Растиняк, съзерцаващ Париж в края на “Дядо Горио” (с. 185). Както читателят вече е предположил, част от амбициите на героя ще трябва да бъдат попарени, за да намери той истинското си място в живота и сърцето на своята възлюбена. 
Когато говорим за криминална тайна, съпътстваща героя и водеща го до рисковано съществуване на границата между живота и смъртта, няма как да не споменем и авантюрно-сензационния роман, повлиял редица големи автори – от чужденеца В. Юго до нашенеца И. Вазов. Най-представителна за тази романна разновидност и до днес си остава творбата на Йожен Сю “Парижките потайности”, започнала да излиза като роман подлистник през 1842 г. (издадена в съвременен превод на български език в два тома през 2014 г.) През XX век и до днес традицията на авантюрно-сензационния роман се “отлива” в трилъра, с характерния за него съспенс като една от главните “уловки” за задържане на читателското внимание. В “Тройната нишка” също ще намерим много екшън, постоянно надвиснала над героя опасност, спиращо дъха преследване (редуващи се с моменти на временно затишие), т.е. динамика в придвижването на сюжета напред и то значително по-голяма, отколкото в предходната творба на Лазаров “Парадоксът на любовта”. Няма да ни липсва и съспенс, който ще се възобновява до самия край на повествованието и дори отвъд него: питането какво – в крайна сметка – ще стане с Камен, остава отворено.   
На този етап на анализа възниква въпросът кое сплавя органично елементите от споменатите романни разновидности, за да изградят те убедително, плътно повествование в “Тройната нишка”? До определен момент от развитието на сюжета сме с впечатление, че това се случва с помощта на един от самите тези елементи – представата за “островност”, която ни отпраща към някакъв вариант на робинзониадата, разбрана в най-широк социален и психологически план като поставяне на човешко същество в изолация[5]. Съществен е акцентът, който романът на Лазаров поставя върху търсенето на сигурно “островно” убежище в житейския “океан” от страна на Камен, но и на любимата му Олисия, стремежът да се култивира собствено пространство, в което самоизградилият се професионално и характерово човек (self made man) да се чувства като в собствен “Едем”. Тъй като робинзониадата е особено важна за смислообразуващия механизъм на романа на В. Лазаров, за посланията, до които в крайна сметка читателят ще стигне, ще си позволя да дам тук втория по-дълъг цитат от “Тройната нишка” в моето изложение, цитат, който засяга иманентно присъщия на тази романна разновидност индивидуалистичен утопизъм: “Не приемаха гости с изключение на семейство Валоа. Трите помощници бяха единствените, които Олисия виждаше. Те вършеха всичко, без да се натрапват. Когато дойдеше време за хранене, тя заемаше своето място в голямата трапезария. Тази зала винаги бе подредена като за официално събитие. Вечер там горяха свещи. Неподвижните им златисти пламъци блестяха като като почетна стража. В средата на дългата маса винаги имаше свежи цветя. Жените поднасяха храната мълчаливо и веднага излизаха. Олисия влизаше сутрин в банята и намираше ваната пълна с вода, ароматизирана с фруктови масла и минерални соли. Огромни хавлии като преспи поемаха тялото ѝ. Жените я обслужваха така внимателно и предпазливо, сякаш бе скъпоценна ваза от муранско стъкло.” (с. 137; действието е ситуирано в Кан)[6].
От един момент нататък в развитието на сюжета обаче в спояваща романна смес за творбата на В. Лазаров се превръща метафората от нейното заглавие. То ни препраща към старозаветен библейски пасаж, чиято валидност преминава и в новозаветната епоха, ако го отнесем към тайнството на брака. Въпросният пасаж се намира в книга “Еклисиаст” и гласи: “По-добре двама, нежели един, понеже имат добра награда за труда си. Защото, ако падне единият, другият ще подигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне. Също, кога лежат двама, топло им е; а един – как ще се сгрее? И ако някой вземе да надвива на единия, то двамата ще устоят насреща му; и конец, на три осукан, не ще се скъса скоро.” (Екл. 4:9–12; к. м., К. М.). За персонажите, които са приели с вяра цитирания пасаж и се опитват последователно да го претворят в битието си, тройната нишка (или конец) се оказва не само метафора, а житейска реалност, която може да бъде “вкусена” и от другите. Камен я среща за първи път на “острова” на едно семейство, който не е ситуиран някъде далеч в Тихия океан или пък в безкрайния Космос като възможен негов съвременен аналог за футуролози робинзоновци, а е пристан сред самото бушуващо житейско море – такъв пристан за него се явяват домът и семейството на Фредерик и Шантал Валоа[7].
“Доброто изкуство е спомагало за издигането на културата”, казва Фредерик Валоа (с. 146), затова романът на Лазаров не си позволява да преминава определени граници, да си служи с “вулгарните цинизми”, до които прибягват част от съвременните романисти – нека спомена само “циничния реализъм” на автори като Фр. Бегбеде. Но “Тройната нишка” се отличава с деликатност и ненатрапчивостна своите послания, което напомня за обръщането към Бога на Лазар Хармизов, основния персонаж в “Парадоксът на любовта”. Коментарът на разказвача за този “коренен обрат” в неговия живот, коментар, отекнал в съзвучие с мисъл на Паскал Мерсие, е, че “решаващият момент, сменящ посоката на живота безвъзвратно, невинаги е ярък или крещящо драматичен.”[8].
* * *
Разсъждавайки за кризата в модерния роман между двете световни войни, Франсоа Мориак я вижда основно в “изчерпването на ресурсите на конфликтността”: “Романистът създава живи мъже и жени. Той ни ги показва в конфликт: конфликт на Бога и на човека в религията, конфликт на мъжа и жената в любовта, конфликт на човека със самия себе си. Но ако трябва да дефинираме като романисти това следвоенно време (времето след Първата световна война, б. м., К. М.), бихме казали, че става дума за епоха, в която все повече намалява интензивността на конфликтите, от които романът е живял досега.”[9]
“Тройната нишка” на В. Лазаров се опитва да възстанови онази загубена конфликтност в романа, за която жали Мориак в края на двайсетте години на миналия век и която прави възможно романът да бъде роман-драма. Роман, в който от преодолените конфликти се ражда една по-цялостна, зряла и отговорна за себе си и за другия човешка личност.   
На главната страница: Марк Шагал, Песен на песните III, 1960 г.
–––––––––––––        
[1] Лазаров, Васил. Тройната нишка. С.: Нов човек, 2018.
[2] Първият роман на Лазаров “Крайъгълен камък” излиза през 2012 г.
[3] Повече за връзката между тайна и престъпление и за структуроопределящата роля на отношенията между тях вж. в: Михайлов, Калин. “Малкият” компромис и “голямата” придобивка (Три класически художествени текста). – Християнство и култура, 2012/ брой 8 (75) Есен, 124–132.
[4] Темата за братството е важна в творчеството на Лазаров – още от първия му роман, в който се разгръщат съдбите на трима братя.
[5] Още в “Робинзон Крузо” на Дефо присъства мотивът за престъпното минало на част от късните обитатели на неговия остров – те са криминално проявени хора, на които се дава възможност да се превъзпитат. Но самият главен герой не бяга от някакво престъпление в миналото, освен ако като такова не се смята неподчинението му към родителската воля.
[6] Вярно е, че робинзоновият “Едем” често пъти минава без женско присъствие. Тук “едемското” е и в опита да се установи онази хармония, която е била налична в първия “Едем”, между негрехопадналите Адам и Ева. Обречен от самото си начало опит.
[7] Хубаво е, че в този роман имаме един положителен образ на френското, съчетано обаче с вярата, не станалото типично светско, атеистично-материалистично френско, а облагороденото, духовно възвисено френско.
[8] Лазаров, Васил. Парадоксът на любовта. С.: Светлина на Балканите, 2015, 164.
[9] Mauriac, François. Œuvres romanesques et théâtrales complètes, édition établie, présentée et annotée par Jacques Petit. Tome II. Paris, Gallimard, 1979, pp. 751–752, прев. мой, К. М.
Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).



http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80/?fbclid=IwAR3NMvO4on70IBN4J_w2aiHA3UICskdBY5jFI-4K5r5IV0r0ICF2t6iLOhQ

Статията е препечатена от електронното списание ,,Портал за изкуство и култура."