За невъзможността на изолирания остров. Едно от посланията в романа ,,Тройната нишка" от Васил Лазаров

Калин Михайлов

07.06.2019 16:26

0

292

ЗА НЕВЪЗМОЖНОСТТА НА ИЗОЛИРАНИЯ ОСТРОВ

Васил Лазаров, „Тройната нишка”, Изд. „Нов човек”, София, 2018 г.         

Редовете, които следват, не са посветени на перипетиите около Брекзит, както някой би могъл да си помисли, а на новия роман на Васил Лазаров “Тройната нишка”[1]. След “Парадоксът на любовта” (2015), творба, която “плува” изцяло в български води (в застоялите води преди промените и в мътните – след тях), с излязлата в края на миналата година книга писателят разширява своите романни търсения, “гмуркайки” се, заедно с персонажите си, в големия европейски “океан”.

Нека да отбележа, че в четвъртия завършен роман на В. Лазаров[2], който предстои да излезе до края на годината, стремежът към разширяване засяга времето. Романът е исторически и претворява периода между двете световни войни – смутен и ключов за нашата история период, който напоследък привлича трайно вниманието на българските белетристи. А в романа, който пише в момента, Лазаров отива далеч по-назад във времето, но сега няма да говоря за произведение в процес на създаване, искам само да подчертая, че имаме работа с търсещ автор, който не се се задържа твърде дълго нито на една и съща територия, нито в едно и също време.

* * *

Макар днешната литературна ситуация да е пределно еклектична, което означава, че границите между жанровете като правило са размити, ще ни е от полза, ако се опитаме да разпознаем някои романни разновидности или елементи от романни разновидности, от които съвременна творба като “Тройната нишка” – преднамерено или не – се оттласква.    

Ще започна с “романа на тайната” едно понятие, което руският формалист В. Шкловски използва, когато анализира творчеството на Ч. Дикенс и по-специално романа му “Малката Дорит” (към този тип повествование възхожда и готическият роман от края на XVIII – началото на XIX век). За какъв вид тайна става дума в романа на В. Лазаров? Главният герой на “Тройната нишка” Камен бяга от криминална тайна в своето минало, свързана с присвояването на огромна сума пари. Не е трудно да открием прилика по линия на този мотив с други творби от световната литература. Макар тайната, от която човек “бяга”, да не е непременно криминална, тя клони да се превърне в такава, ако дълго време си остане тайна, и може да доведе до неотвратими криминални последици – така се развива сюжетът в историческия роман “Кенилуърт” на У. Скот. Тайната може да е свързана с криминално действие и от самото начало на централна за съответната творба сюжетна нишка, какъвто е случаят с “Клетниците” на В. Юго и съществената роля, която играе криминалното минало и съпътстващото го “досие” на Ж. Валжан. В други класически романни творби от деветнадесетото столетие криминалният аспект също присъства в историята на основните персонажи: така е например в “Големите надежди” на Дикенс и в “Дядо Горио” на Балзак. В първия случай миналото на каторжника Мегуич поставя под въпрос сбъдването на “големите надежди (очаквания)” на главния герой, а във втория, както читателят може би си спомня, един друг каторжник, на име Вотрен, предлага на произлизащия от обедняло благородническо семейство Растиняк “сделка” с криминален характер, която да си остане тайна помежду им. Знаем, че престъплението обича мрака и страни от светлината (ср. Йоан 3:19–21), затова не ни учудва, че е генетично обвързано с тайната[3]. От литературоведска гледна точка същественото тук е да се подчертае, че когато говорим за “роман на тайната”, въпросната тайна трябва да играе смислопораждаща роля в историята на съответния персонаж. В това отношение романът на В. Лазаров продължава традицията, създадена от романтичния и реалистичен роман на XIX век. 

Някои от споменатите дотук творби ни насочват към едно по-широко понятие, което може да се предаде чрез термина “амбициозен модел в литературата”. Преди години въпросният модел бе изследван от Пламен Тотев и представен в книгата му “За място на върха” (1994). Самото наименование подсказва, че под общия знаменател на подобно понятие можем да наредим още и Стендал (с “Червено и черно”), Текери (с “Панаир на суетата”) и Мопасан (с “Бел ами”), а в по-късно време да добавим автори като Джон Брейн. Амбициозният модел в литературата стъпва върху романа-пикареска, възникнал в средата на XVI век, но продължил да се развива и по-късно, включително в творчеството на значими творци като Дефо (на български е преведен неговият пикаресков роман “Мол Фландърс”). В пикареската обикновено имаме герой измамник (на испански picaro означава ‘мошеник, лукав човек, хитрец’) от низшите социални слоеве, пробил си път с непочтени средства в обществото и накрая като правило разобличен за своите деяния. В нашия роман подобен безскрупулен герой “пикаро”, с “оперирани” откъм морална чувствителност сетива, е по-скоро Орлин, братът на Камен, с когото главният персонаж на “Тройната нишка” е силно емоционално свързан, преди да се осъществи любовта му към очарователната и неустоима красавица Олисия[4].

Камен прилича на амбициозните млади хора от литературата на предходните столетия по това, че е човек на действието, на устрема, обхващащ цялата личност на човека, който му се отдава с воля и страст. Ще се позволя да приведа по-дълъг пасаж от романа, който е показателен за това твърдение (действието се развива в Сен-Егрев, близо до Алпите): “Една сутрин Камен излезе на обичайната си ранна разходка. Планинските върхове сияеха на фона на синьото небе и разливаха необичаен оттенък на розов порцелан по заснежената си плът. В по-ниските части снегът се беше стопил и по дърветата напираха ранните пъпки. Топлият полъх на пролетта и първата синева в небето събуждаха земята да грейне с по-ярките си цветове. Безжизненото жълто щеше да се превърне в зелено, унилото мораво – в огнено, а сивото бе бъдещото златно. Камен изпита възторг от великолепното чувство, че нещо се случва, напредва неотклонно и прераства в неудържим триумф. Зарадваха го усещането за младост, копнежът за движение, за пътуване. Обзе го непреодолимо желание да види града и когато се прибра във вилата, предложи на Жулиен (просяк, с когото героят се сближава и започва да използва за прикриване на самоличността си, б. м., К. М.) да отидат до Гренобъл, за да се изкъпят и да се разходят.” (с. 55–56). А към края на романа, след пищна благотворителна вечер, на която присъстват и двамата с Олисия,  Камен вижда Кан “разстлан” в краката си подобно на Растиняк, съзерцаващ Париж в края на “Дядо Горио” (с. 185). Както читателят вече е предположил, част от амбициите на героя ще трябва да бъдат попарени, за да намери той истинското си място в живота и сърцето на своята възлюбена. 

Когато говорим за криминална тайна, съпътстваща героя и водеща го до рисковано съществуване на границата между живота и смъртта, няма как да не споменем и авантюрно-сензационния роман, повлиял редица големи автори – от чужденеца В. Юго до нашенеца И. Вазов. Най-представителна за тази романна разновидност и до днес си остава творбата на Йожен Сю “Парижките потайности”, започнала да излиза като роман подлистник през 1842 г. (издадена в съвременен превод на български език в два тома през 2014 г.) През XX век и до днес традицията на авантюрно-сензационния роман се “отлива” в трилъра, с характерния за него съспенс като една от главните “уловки” за задържане на читателското внимание. В “Тройната нишка” също ще намерим много екшън, постоянно надвиснала над героя опасност, спиращо дъха преследване (редуващи се с моменти на временно затишие), т.е. динамика в придвижването на сюжета напред и то значително по-голяма, отколкото в предходната творба на Лазаров “Парадоксът на любовта”. Няма да ни липсва и съспенс, който ще се възобновява до самия край на повествованието и дори отвъд него: питането какво – в крайна сметка – ще стане с Камен, остава отворено.   

На този етап на анализа възниква въпросът кое сплавя органично елементите от споменатите романни разновидности, за да изградят те убедително, плътно повествование в “Тройната нишка”? До определен момент от развитието на сюжета сме с впечатление, че това се случва с помощта на един от самите тези елементи – представата за “островност”, която ни отпраща към някакъв вариант на робинзониадата, разбрана в най-широк социален и психологически план като поставяне на човешко същество в изолация[5]. Съществен е акцентът, който романът на Лазаров поставя върху търсенето на сигурно “островно” убежище в житейския “океан” от страна на Камен, но и на любимата му Олисия, стремежът да се култивира собствено пространство, в което самоизградилият се професионално и характерово човек (self made man) да се чувства като в собствен “Едем”. Тъй като робинзониадата е особено важна за смислообразуващия механизъм на романа на В. Лазаров, за посланията, до които в крайна сметка читателят ще стигне, ще си позволя да дам тук втория по-дълъг цитат от “Тройната нишка” в моето изложение, цитат, който засяга иманентно присъщия на тази романна разновидност индивидуалистичен утопизъм: “Не приемаха гости с изключение на семейство Валоа. Трите помощници бяха единствените, които Олисия виждаше. Те вършеха всичко, без да се натрапват. Когато дойдеше време за хранене, тя заемаше своето място в голямата трапезария. Тази зала винаги бе подредена като за официално събитие. Вечер там горяха свещи. Неподвижните им златисти пламъци блестяха като като почетна стража. В средата на дългата маса винаги имаше свежи цветя. Жените поднасяха храната мълчаливо и веднага излизаха. Олисия влизаше сутрин в банята и намираше ваната пълна с вода, ароматизирана с фруктови масла и минерални соли. Огромни хавлии като преспи поемаха тялото ѝ. Жените я обслужваха така внимателно и предпазливо, сякаш бе скъпоценна ваза от муранско стъкло.” (с. 137; действието е ситуирано в Кан)[6].

От един момент нататък в развитието на сюжета обаче в спояваща романна смес за творбата на В. Лазаров се превръща метафората от нейното заглавие. То ни препраща към старозаветен библейски пасаж, чиято валидност преминава и в новозаветната епоха, ако го отнесем към тайнството на брака. Въпросният пасаж се намира в книга “Еклисиаст” и гласи: “По-добре двама, нежели един, понеже имат добра награда за труда си. Защото, ако падне единият, другият ще подигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне. Също, кога лежат двама, топло им е; а един – как ще се сгрее? И ако някой вземе да надвива на единия, то двамата ще устоят насреща му; и конец, на три осукан, не ще се скъса скоро.” (Екл. 4:9–12; к. м., К. М.). За персонажите, които са приели с вяра цитирания пасаж и се опитват последователно да го претворят в битието си, тройната нишка (или конец) се оказва не само метафора, а житейска реалност, която може да бъде “вкусена” и от другите. Камен я среща за първи път на “острова” на едно семейство, който не е ситуиран някъде далеч в Тихия океан или пък в безкрайния Космос като възможен негов съвременен аналог за футуролози робинзоновци, а е пристан сред самото бушуващо житейско море – такъв пристан за него се явяват домът и семейството на Фредерик и Шантал Валоа[7].

“Доброто изкуство е спомагало за издигането на културата”, казва Фредерик Валоа (с. 146), затова романът на Лазаров не си позволява да преминава определени граници, да си служи с “вулгарните цинизми”, до които прибягват част от съвременните романисти – нека спомена само “циничния реализъм” на автори като Фр. Бегбеде. Но “Тройната нишка” се отличава с деликатност и ненатрапчивостна своите послания, което напомня за обръщането към Бога на Лазар Хармизов, основния персонаж в “Парадоксът на любовта”. Коментарът на разказвача за този “коренен обрат” в неговия живот, коментар, отекнал в съзвучие с мисъл на Паскал Мерсие, е, че “решаващият момент, сменящ посоката на живота безвъзвратно, невинаги е ярък или крещящо драматичен.”[8].

* * *

Разсъждавайки за кризата в модерния роман между двете световни войни, Франсоа Мориак я вижда основно в “изчерпването на ресурсите на конфликтността”: “Романистът създава живи мъже и жени. Той ни ги показва в конфликт: конфликт на Бога и на човека в религията, конфликт на мъжа и жената в любовта, конфликт на човека със самия себе си. Но ако трябва да дефинираме като романисти това следвоенно време (времето след Първата световна война, б. м., К. М.), бихме казали, че става дума за епоха, в която все повече намалява интензивността на конфликтите, от които романът е живял досега.”[9]

“Тройната нишка” на В. Лазаров се опитва да възстанови онази загубена конфликтност в романа, за която жали Мориак в края на двайсетте години на миналия век и която прави възможно романът да бъде роман-драма. Роман, в който от преодолените конфликти се ражда една по-цялостна, зряла и отговорна за себе си и за другия човешка личност.   

На главната страница: Марк Шагал, Песен на песните III, 1960 г.

–––––––––––––        

[1] Лазаров, Васил. Тройната нишка. С.: Нов човек, 2018.
[2] Първият роман на Лазаров “Крайъгълен камък” излиза през 2012 г.
[3] Повече за връзката между тайна и престъпление и за структуроопределящата роля на отношенията между тях вж. в: Михайлов, Калин. “Малкият” компромис и “голямата” придобивка (Три класически художествени текста). – Християнство и култура, 2012/ брой 8 (75) Есен, 124–132.
[4] Темата за братството е важна в творчеството на Лазаров – още от първия му роман, в който се разгръщат съдбите на трима братя.
[5] Още в “Робинзон Крузо” на Дефо присъства мотивът за престъпното минало на част от късните обитатели на неговия остров – те са криминално проявени хора, на които се дава възможност да се превъзпитат. Но самият главен герой не бяга от някакво престъпление в миналото, освен ако като такова не се смята неподчинението му към родителската воля.
[6] Вярно е, че робинзоновият “Едем” често пъти минава без женско присъствие. Тук “едемското” е и в опита да се установи онази хармония, която е била налична в първия “Едем”, между негрехопадналите Адам и Ева. Обречен от самото си начало опит.
[7] Хубаво е, че в този роман имаме един положителен образ на френското, съчетано обаче с вярата, не станалото типично светско, атеистично-материалистично френско, а облагороденото, духовно възвисено френско.
[8] Лазаров, Васил. Парадоксът на любовта. С.: Светлина на Балканите, 2015, 164.
[9] Mauriac, François. Œuvres romanesques et théâtrales complètes, édition établie, présentée et annotée par Jacques Petit. Tome II. Paris, Gallimard, 1979, pp. 751–752, прев. мой, К. М.

Калин Михайлов

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).

http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80/?fbclid=IwAR3NMvO4on70IBN4J_w2aiHA3UICskdBY5jFI-4K5r5IV0r0ICF2t6iLOhQ

Статията е препечатена от електронното списание ,,Портал за изкуство и култура."

Библейските мотиви в романите на Васил Лазаров

Маргарит Жеков

            Романът „Парадоксът на любовта” – една сага за справедливото възмездие в стил „Граф Монте Кристо”, осъществено от обречения на несправедливо аутсайдерство простосмъртен и даровит потомък на „враговете на народната власт” от времето на соц-а Лазар Хармизов, който се замогва материално и духовно след „промените” през 1989 година, впечатлява със собствения белетристичен почерк и приноснотодуховно преосмисляне на тематиката. За разлика от героя на Дюма, чието романово заглавие впрочем също е библейски мотив – „Монте Кристо” означава на италиански „Връх Христос”, а на испански и „Планината Христос” като алюзия за духовния символ „Канарата Христос”, познат от 1 Коринтяни 10:4 и Псалм 19:14, героят на Васил Лазаров се разкайва за извършеното свое отмъщение и успява да прозре справедливото и вече започнало в земното битие на злосторника Божие възмездие.  Освен това докато героят на Дюма си отмъщава докрай, причинявайки пълно материално и душевно разорение на своя най-голям враг – барон Данглар, героят на Лазаров се смилява над своя неприятел Димо Шарлашки и се съгласява да купи от него на по-висока цена парцел за строеж, за да може с получената от продажбата сума да бъде лекувана и излекувана болната от злокачествено заболяване дъщеря на Шарлашки.

                  За разлика от повествователя в първия роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък”, сравнен от доц. Александър Йорданов в предговора към творбата с „демиург, който наблюдава и разказва безпристрастно” („Крайъгълен камък”, ИК „Огледало”, София, 2012, стр. 6), повествователят в „Парадоксът на любовта” изпъква и с едно особено вчувстване в опитността на героите – вместо да опише обичта към ближния принципно като непринудено преживяване на осенения от Духа богопоклонник, който не се насилва да обича врага си, а за него любовта към неприятеля е естествена като дишането, повествователят тук намеква за духовното състояние на героя и драматизма на неговата душевна изнемога, отбелязвайки, че „да насилиш сърцето си за обич към необичния eболка, но и Божия благодат” (стр. 290).  Тази отличителна черта на повествованието е част от реализма на изображението в творбата.

                       Докато страданието и болестта се пресъздават от класиците богоборчески като несправедлива напаст Божия, както е и в едноименния разказ на Елин Пелин, в романа на Васил Лазаров „Парадоксът на любовта“ тези опитности са изобразени и разтълкувани с една боголюбива духовна вглъбеност като скрити благословения посредством ролята им за смиряването на горделивостта, себеугаждането и себичността като пагубни черти на човешкото греховно естество. Изумително е, че в романа „Парадоксът на любовта“ дори най-върлият неприятел на главния герой Лазар Хармизов – номенклатурчикът-следовател от Държавна сигурност Димо Шарлашки, е принуден да признае, че опонентът му не би могъл да постигне сегашния си възход и бляскаво развитие като влиятелна и уважавана личност и като крупен предприемач, ако не бе изстрадал в ранната си младост уроците на дисциплиниращите и пречистващи сърцето изпитания на бедността, болестта и постоянната отритнатост спрямо влиятелната прослойка на обществото.

                 Би могло да се каже, че и за Лазар Хармизов от романа „Парадоксът на любовта“ важи символиката на крайъгълния камък, пресъздадена у положителния герой Росен Стоицов от дебютния роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък“. Несъмнено библейският мотив за крайъгълния камък (Псалм 118:22, Мат. 21:42, Марко 12:10, Лука 20:17)  като иносказание за личността на Христос има, когато е съотнесен към простосмъртния грешен земен човек, смисъла на духовния идеал на христоподобието по отношение на характера.

                    Неслучайно, за разлика от повечето български класици, пресъздаващи безизходицата и трагизма на плътски страсти, повествователят в романа „Парадоксът на любовта“ назовава и обрисува понятието агапе, библейският мотив и термин от Римляни 5:5, за да обозначи Божията любов като обич, проявяваща се и към незаслужаващия, недостойния да бъде обичан. В този смисъл Васил Лазаров е един от малцината български белетристи, наред с Йовков и Йордан Ковачев, които пресъздават не само мимолетността на онова, което гърците наричат ерос и филиа, но и агапе като един постижим богодарен и непреходен духовен идеал за човека.

                        Накрая би могло да се добави, че ерудицията и библейските позовавания на повествователя не са само особеност на романа „Парадоксът на любовта” – те, както и чувството за хумор и усетът за мяра при пресъздаването на еротичното и на значимия и автентичен диалог, са белег и на дебютния роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък”, в който пример за задълбоченото вникване в библейското е споменаването за знаменателната „стълба на Яков” (стр. 346) със слизащи и качващи се по нея Божии ангели от земята до небето – ключовият мотив от изумителното съновидение, дадено на патриарха от Бога (Битие 28:12-16), за да бъде укрепена вярата му по време на изнурителното му изгнаническо странстване.

                 Освен това името на главния герой в романа „Парадоксът на любовта“ – Лазар, представлява двояка алюзия за библейския мотив за Лазар – от една страна за историческата личност на възкресения Лазар, братът на Марта и Мария и приятелят на Христос, в чийто дом Спасителят е обичал да отсяда, а от друга страна за бедния Лазар като действащо лице в Христовата притча за Лазар и за богаташа. Тази символика на името на героя е духовно достоверна с оглед на опитностите на Лазар Хармизов в романа – в младостта си той отначало преживява плътска любовна връзка, при която изпитва неизбежната в такива случаи душевна празнота – печалното състояние на човека, който, библейски казано, е духовно „мъртъв в своите грехове“. След молитвите си към Бога – (друг ключов библейски мотив в романа, тъй като именно молитвата като средство за общуване с Бога се има предвид в Христовите призиви „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите“, „Елате при мен всички, които се трудите и сте обременени, и аз ще ви успокоя“) - Лазар получава Божия отговор: „Излез от пещерата!“ като своеобразна спасителна повеля за неговото духовно възкресение, потвърдено и осъществено чрез запознанството и брака му с Рени – един сполучлив символ на семейството като духовно благословение в творбата.

Ключови и жизнено важни за духовното добруване на човека са и художествените и етични внушения, произтичащи от тази майсторски пресъздадена проблематика в романа. Темата за семейството като духовно единение на мъжа и жената, които служат на Спасителя като неразривно цяло и представляват пълнотата на човешката личност като призвание по сътворение, тук не е някаква неосъществима или отвлечена представа, а всекидневна реалност, в която изпъква ролята на благословения от Небето съпруг и християнин – себеотрицателно да служи на другите и сам да бъде благословение и нравствен образец в обществото, разкривайки чрез характера си добродетелите на Спасителя. Впечатляващо е и другото ключово художествено и духовно внушение на романа – благословението и духовното възраждане преминава през смирената опитност на покаянието и молитвата за изповядване и прощение на греховете пред Бога. Героят Лазар Хармизов, подобно на материално богатия, но грешен духом митар от евангелската притча за митаря и фарисея, преживява опитността на оправданието чрез вяра, приемайки неговата горделивост и себичност да бъдат сведени в прахта. В талантливото пресъздаване на това нравствено преображение се корени и високата художествена стойност на романа на Васил Лазаров „Парадоксът на любовта“.

28-29.02.2016

ВАСИЛ ЛАЗАРОВ НАЧЕНА ТЕМАТА ЗА ХРИСТИЯНСТВОТО И ЛИТЕРАТУРАТА, ЩЕ Я ПРОДЪЛЖИМ ЛИ?   Появата на книгата на Васил Лазаров „ Християнство и поезия” за мен е симптоматично. Даже и c това, че авторът не е университетски преподавател, не е част от Мъртвия Дом, тоест Института за литература. Васил Лазаров, както научаваме от предговора на Цвета Трифонова (която преди време предупреди от страниците на КНИГИ NEWS - (“ „ЦВЕТА ТРИФОНОВА: „ЦЕНЗУРАТА СЕГА Е ПЕРФИДНА”" ) не е професионален литератор. Убеден съм, че точно тази е и причината Васил Лазаров да се обърне към една наистина фундаментална тема в българската литературна история – за взаимоотношенията на литературата с християнството. За мнозина ще прозвучи парадоксално, но ако приемаме, че марксизма е откровено атеистична идеология, не ви ли се струва, че също толкова атеистичен е и нашенският капитализъм, който го наследи? Вярно е, че сега я няма атеистичната пропаганда в нейния най-груб вид, но нима не съзирате просташкото целенасочено антихристиянство, които извират от театър, кино, литература? И тъй като в България отново вилнее отявлено антихристиянство книгата на Васил Лазаров „Християнство и поезия” е особено отрадно, даже бих казал душеспасително, явление. Васил Лазаров е представил християнския дух в поезията на Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Яворов, Лилиев, Димчо Дебелянов, Багряна, Далчев, архимандрит Серафим, както и сложното и противоречиво отношение към него в поезията на Никола Вапцаров. За първи път Васил Лазаров е представил взаимоотношенията на водещите български поети с християнството. Не че не е имало и други опити преди него, но така цялостно досега никой не е представял тази тема в историята на българската литература. Безспорно с някои оценки, мнения и съждения на Васил Лазаров може и да не сме съгласни, но ценното на тази книга е, че поставя в сравнително систематизиран вид началото на една тема, която тепърва ще бъде изучавана, по която ще се спори... Всъщност, тази е и темата по която ще се води последната битка, от чийто успех ще зависи ще загинем ли духовно или ще оцелеем. За мен лично най-интересна бе заключителната глава на изследването, озаглавена „Поезията на постмодерното общество през погледа на християнската етика”. Васил Лазаров твърди в тази глава:” Ние живеем в безпринципна нравственост, т.е. в нравственост без основи”. Да, така е, но може би трябва да започнем с този основополагащ факт – т.н. „постмодерно общество” е антихристиянско общество. (Азбучна истина е, че посмодернизма се ражда на базата на отказ от християнската етика и на войната с нея. Постмодернист, у нас поне винаги означава индивид, застанал на антихристиянски позиции!) И съответно литературата кичеща се с това понятие е в своята същност анихристиянска. Наивно ми прозвучава предложението на автора: „.. да се върнем към традиционното, към християнската етика. И постмодерността, вместо залез, за се превърне в изходна позиция към възраждане на нравствеността”. Илюзия е такова едно вярване, макар да е изцяло в традиците на християнството, което цени особено високо покаялите се грешници... Но Злото при българските му последователи е неизлечимо, те нямат сетива, те нямат зрънцето благочестива нравственост, която да им помогне да се върнат назад и да отрекат стореното и самите себе си... Днес единственото спасение на нацията аз виждам в критиката и изобличаването на властващите (в литературата, в политиката) от християнски позиции. И ако приемем, че книгата на Васил Лазаров е само първата стъпка по този път, значи, тя има огромно значение за нас, българите. Напълно логично е тази книга да отмине безшумно от тези, които надзирават литературния живот. Те нямат аргументи да оспорят тази книга. Те воюват с нея по своя си мерзък начин – чрез злобното си мълчание. Но книгата е вече факт – макар че с нея ще се воюва по всички възможни начини – Злото е изключително изобретателно, знаем. Разбира се, очаквам темата да бъде продължена и скоро да видим от същия автор „Християнство и проза”. Защото и тези взаимоотношения в историята на нашата литература не са цялостно изследвани, не са систематизирани. Особено взаимоотношенията „християнство – съвременна литература”. Погледната от тази гледна точка литературата ни (най- вече това, което бива представяно за уж модерна литература) ще ни ужаси и ще ни помогне да осъзнаем гибелната посока в която и натикана да марширува тя... Стоян ВЪЛЕВ

Романът ,,Крайъгълен камък" - Притча за тримата братя и златната ябълка.

 /Доц д-р Александър Йорданов/

            Съвременният български роман обикновено се препъва в прага на съвремието. За миналото той може и разказва увлекателно. За ,,нашенски”  истории и преживелици в далечни страни – също. Но когато трябва да види живота „тук и сега“, такъв какъвто е, и да го осмисли през призмата на духовното, на нравствени ценности и етични послания, не винаги успява. И често остава до външната екзотика на времето, до един добре познат тематично-сюжетен кръг, белязан от безчинства и истории достойни да красят страниците на жълтата преса.

Васил Лазаров се е опитал да избяга от този горчив опит и да тръгне по свой път. Той си поставя амбициозната задача да  потъне в ежедневието на безвремието и провери дали съществуват възможни алтернативи в него. Писателят иска да разбере дали в обърканата и обладана от нагона за преследване на успех на всяка цена, без оглед на моралните норми и задръжки действителност е възможно да съществува и друг живот, при който щастието няма материални измерения. Дали може да се живее нормално, честно и достойно, с обич в душата и без компромиси на съвестта. И затова избира да разкаже за граничната зона, в която моралните ценности са подложени на изпитание, но въпреки това могат да се превърнат в опора на човешкото съществуване, ако към тях се стреми  истински силният, добрият и вярващ в Бога човек. Защото той е крайъгълният камък на времето и солта на земята.

            Романът калкира един оригинален и добре познат приказен сюжетен модел - за тримата братя и преследването на „златния“ житейски успех. Това е модел експлоатиран многократно от модерната литература, а в българската отлично представен още в класическата повест „Гераците“ на Елин Пелин. Тримата сина на Тодор Стоицов избират различни пътища в живота. Жеко и Георги успяват „още от самото начало на промените,да подобрят материалното си благополучие за сметка на моралните си компромиси“. Росен  „дълго се лута“, докато открие своята истинска цел в живота,  следвайки бащината заръка, че „знанията и парите не са цел в живота, а само средство“. Смисълът на живота, внушава чрез съдбата на този герой авторът, е в постигането на щастието, чрез умението да „забравиш себе си“ и обикнеш „другите“. Това прави Росен един съвременен чудак, човек „не от своето време“, живеещ скромно и почти „незабелязано“.  Останалите двама братя също правят своя избор.  Георги, макар и с две висши образования, се впуска в „преследването на парите“. Жеко живее с „българската мечта“ на днешния ден – „за кратко време да стане богат“, за да „не му се налага да мисли и да се занимава с работа” и така да изпълни с лукс и разкош нероновско-разгулния си начин на живот. Така и тримата, като в приказния сюжет, се устремяват към своята цел във времето на „промените“.Повествователят присъства като демиург, който наблюдава и разказва безпристрастно за техните конкретни постъпки и морални избори. Само понякога изразява отношението си, за да опише „отворената нравствена празнота в обществото“, която е „причината да избуяват семената на селяндурщината, простащината и посредствеността“ – контрастиращ фон на който да се открои духовността на най-малкия брат.

            Авторът на романа, познат повече като есеист с оригиналната си книга „Християнство и поезия“, в която разсъждава за присъствието на християнските добродетели и идеи в българската поезия, насища текста с много конкретни социални ориентири. Интересът му е към това, което се случва с човешките души в годините на нашата „нежна революция“. Води читателя към размисъл за това по-какъв начин рефлектират страстите на времето, как борбата на доброто и злото в това време оставя своите „неизличими следи“ върху съдбите на героите.  Всъщност „Крайъгълен камък“ е не просто роман за сложното и противоречиво битие на съвременника, но и сериозен опит за интелектуално осмисляне на проблема за Избора и Пътя в живота. Чрез преживяванията  и чувствата на героите се оглеждат и внушават екзистенциални истини – за оскотяването на душите и за възможността за тяхното нравствено възраждане. Ненатрапчиво, но затова пък достатъчно силно като послание, присъства и характерният за Лазаров като автор, акцент върху християнските ценности, като единствено спасение за грешните души в златното безвремие, в което ни е съдено да живеем.

            Истинската стойност на романа ,,Крайъгълен камък” не е в сензациите, невероятните истории и приключения. Той е по-скоро предизвикателство за онези читатели, жадни да прогледнат отвъд битовите приключения на живота и да потърсят нравствените ориентири и класическите истини за едно по-достойно съществуване. Те могат да бъдат намерени като примери в съдбата и постъпките на героите, както и в цялостното внушение на творбата. На всеки разтворил тази книга пожелавам приятни мигове с романа на Васил Лазаров.

Александър ЙОРДАНОВ

Величие и нищета на християнския контекст в българската поезия.

Написано от Цвета Трифонова | 25 Май 2012

 Васил Лазаров . Християнство и поезия. С., 2012 г.

 Преди всичко настоявам да споделя възхищението си пред този нестандартен човек. Изминала съм неговия трънлив   житейски път и знам какви трудности е преодолял, за да постигне своето при­зва­ние на творец и литератор. Васил Лазаров има статуса на военен инженер и бизнесмен , но освен това е и поет. Такава сим­би­оза е възможна за много професии- например художник става оперен певец, артист - кадърен художник, преводачът се оказва и добър писател,  поет или литературен историк може да се превърне в страхотен политик и дипломат. Рядък случай е обаче бизнесмен да се втурне в сферата на литерату­розна­нието. Това е ака­де­мич­на област, предполагаща аналитичен ум , всеот­дайна любов към литературата и най-вече кабинетна вглъбеност и търпе­ние. Ако един бизнесмен се наема с тази литерату­ро­ведска участ , то значи си е сбър­кал образованието и про­фесията . Понякога труден жизнен жребий , социален статус или държавни­чес­кият хаос  на една страна объркват съдбите на хората, но един силен характер не игнорира дадените му залож­би , а напротив - полага упо­рити усилия , за да ги компенсира и реа­лизира. Кодът на има­нен­тното неудър­жимо изтласква на повърхността дарбата и духа, които са ядро на личността. Такъв е авторът на този труд със заглавие „Хри­сти­ян­ство и поезия ”. Така дефинирано, това е метазаглавие, хиля­долетна естетическа синтагма , валидизирана непрестанно с уси­ли­ята на без­брой духов­ници, религиозни и светски философи, творци и науч­ни изследо­ва­тели. Темата е интердисци­пли­нар­на, обеди­ня­ва­ща зна­ния от различни области - религия, философия, етика , пси­хо­ло­гия, литература, история, културология . Всъщност е циви­лиза­ци­онен синтез , осветяващ пътищата на стра­дание и възмогване на обще­ст­вото и човека в продържение на две хилядолетия. Обемащ високите рафтове на световната би­б­ли­отека , форматът „ Християнство и поезия” е достоен  за дълбо­чи­ната на гени­а­лен ум с енци­кло­пе­дична култура, направо да си кажем , че не е по- възможностите на един индивид в нашия технологичен, а не философски век. Изглежда не е по силите дори и на организирани структури – на­пример за 20-те години, от 1990 до днес не си спомням в Института за литература на БАН да е имало дисертация , проект или конфе­рен­ция върху християнските нагласи в новата българска лите­ра­тура като не включвам тук медиеви­стич­ните изследвания върху стара и средновековна книжнина.

Единст­вен доц. Сава Сивриев, сериозен ерудит и учен от Шуменския универ­си­тет се труди да запълни праз­нината , обединявайки богословие и литера­турна история. Сега към неговото уникално изследване „Книга Псалтир и поезия” своя опит в тази посока добавя и В. Лазаров. Това не е жест на предиз­ви­ка­тел­ство към професионалните лите­ратори , а съкровено убеждение и изя­ва на един хармоничен и тревожен инте­лект. Да не забравяме също , че важ­ни­ открития и постижения често са дело на лаици, таящи заряд от любо­знателност и дръз­но­вение. Те са готови да нищят затлачени или трудоемки въпроси , поради факта, че не гонят кариера , а са отдадени с любов на обикнатата от тях сфера .Авторът на тази книга  при­те­жа­ва само­чув­ст­вие и ши­рока хуманитарна култура, хармони­зирана с религиозен мироглед и задъл­бо­чено познание на хри­сти­янската фи­ло­софия . Що се отнася до наци­онал­ната поети­ческа кла­сика, там също е в свои води. Когато борави с текстове на бъл­гар­­­ската поезия, прави го с нескри­та наслада, сякаш е опи­я­нен от лири­ческата магия. Затова в статиите са вписани цели произведения, явно любими на автора. Цитатният ефек­т от своя страна обагря емотативно критическите  прочити на творчеството на Хр. Ботев, Ив. Вазов, Ст. Михайловски , П. П. Славейков, П. Яворов , Д. Дебе­лянов и Н. Лилиев, Ат. Далчев, Н. Вап­царов и пр. Освен обстой­ното познаване на Светото писание и на поетическите текстове, за мен бе изненада да открия, че Лаза­ров е преровил и основните тру­дове в литературната наука.Постоянно цитира, съпоставя и диало­гизира своите тези с публикации на Сп. Казанджиев, Вл. Василев , акад. Мих. Арнаудов , Иван Меше­ков, акад. П. Дине­ков, Ат. Далчев , проф. Тончо Жечев, проф. Д. Авра­мов, но се позо­ва­ва и на съвре­мен­ни университетски учени като Сава Сив­риев, Ал. Кьосев, Д. Камбу­ров, А. Алипиева. Характерният белег на слога е изчистеният, ясен и стег­нат изказ . Липсва витиева фразеология  и двусмислици , няма тер­минология и чуждици, нито претен­циозни наукообразни конструк­ции. В. Лаза­ров се стреми към достъп­ния , есеистичен , изискан и изразителен стил, присъщ на култовите имена на лите­ра­турната история – Боян Пенев, Владимир Василев, Мих. Арнаудов, П. Дине­ков, Т. Жечев , Кр. Куюмджиев, а това са хората, които дока­за­ха, че литературната нау­ка е също из­ку­ство. Поради което трудът е адресиран към широка аудитория – учители, ученици , студенти , религиозни дейци и люби­тели на пое­зи­ята, готови да възприемат един смислен и разбираем текст. В този сми­съл В. Лазаров е културният медиатор , посредникът между висо­ката естетическа проблематика и масовият читател.

Изследователският код на ана­лизите е точно очертан – това е християнският етичен кодекс. Вярата в Бог е основна ма­трица и ценностен еталон , насложен върху раз­личните поетики и индиви­дуал­но­сти, включени в сборника.Авторът раз­нищ­ва култови загла­вия , но и по- малко познати творби, останали извън вниманието дори на специ­а­листи в тази материя. Прецизно и по­д­робно извежда поетически дока­зателства за религиозните нагласи , за християн­ски­те образи и моти­ви  в творчеството на Вазов, П. Сла­вейков , Ст. Михайловски , П. Яворов Н. Лилиев, Димчо Дебелянов , Ат. Далчев и редица други, като съще­вре­менно акцентира върху специфичния израз на вярата у всеки от тях.

Прочитът на Вазо­вите произведе­ния напри­мер загърбва познатия патриотичен дискурс , за да покаже как упованието в Бог доминира в светогледа на патриарха на родната литература . То прониз­ва със светъл пантеизъм неговите стихотво­ре­ния , посветени на при­ро­да­та, но се излива и като гореща молитва за по-добра съдба на отечеството сред историческите погро­ми . Не се въздържам да ци­тирам поне едно изречение от вдъхно­ве­ните редове , посветени на Вазовата пантеи­сти­чна лирика, защото в тях откривам и духа на автора :” Стиховете на Вазов , посветени на природата , звучат с чистота и красота на пеещи ангели; сред нея той се чувства сякаш е положил глава на Божието бащино рамо..” – Мимоходом ще отбеле­жа, че хладният и обективен академизъм не би могъл да роди подоб­ни изречения. Ако нещо в сту­дията се заоби­ка­ля , то е въ­про­сът за моментите на разколебаване на Вярата дори у този , пропит с религиозно благоговение , нацио­нален творец . Знаем на­изуст знамени­тия стих „ И Господ от свода през гъстия дим , гледа­ше на всичко , тих , невъз­мутими” Струва ми се, че драматичните вопли , из­риг­нали от нажа­ле­ното сърце на поета , още по силно подчертават не­сломимата му   вяра, оцеляла през всички исторически  изпитания, на които е бил съвременник. Затова няма нужда да се премълчават.

В. Лазаров продължава да разнищва религиозната мисловност и интонираност в поезията на класици като Ст. Михайловски и Пенчо Славейков .Разкрива субективно-специфичните , обществени и културологични аспекти на темата за Бог , за вярата и греха . Пое­мите на Ст. Михай­ловски са съотнесени към нравствените идеи на френските моралисти от 16 до 19 в. , но също към възрож­ден­ската религиозна традиция и към българската действителност в началото на 20 в. Поради благо­го­вението към Бог- Творец в произ­ведения като ” Бог” и Лама Сабах­та­ни” , „ Поема на злото” , поетът-философ е оце­нен с високата титла „ богоутвърдител”. Са­ми­ят автор не спо­деля  скептицизма и песи­миз­ма на Михай­лов­ски, който мисли Бог като единствен, всемогъщ и вез­десъщ Съзидател и не омаловажава твор­чеството и усилията на чове­ка. Успява да остане на линията на обек­тивността, без да изя­вява лич­ните си пристрастия. Може би сдър­жа­ността му е съот­ветна с из­во­­ди­те в края – че Ст. Михай­лов­ски е „усамотен пророк и прори­ца­тел, без сле­довници” , че опитът му да издигне и утвърди хри­стиян­ските ценности и идеали в българските условия е без­успе­шен.

Една от интересните разработки е посветена на П. П. Славейков. Внимателният анализ започва от влиянията на европей­ската худо­жествена мисъл и на немската философия върху родона­чалника на модерната българска литература, за да изведе новатор­ската му роля за нейното европеизиране и модернизиране. Привежда поредица от образи, схеми и идеи във философските заглавия, в „Ос­тро­­ва на блажените” и във форклорно-битовите поеми, за да изпък­нат ницше­анските идеи за свръхличността като творец на историята , но с нео­спорим акцент върху християнския хуманизъм на нашия поет.”Сла­вейковият свръхчовек е вярващ, жизнерадостен и опти­ми­стичен, а Ницшевият свръхчовек, който е изместил Бога, е зъл, отмъ­стителен и потънал в песимизъм „ – твърди критикът . Само­тата, страданието , нравственият стоицизъм, покаянието и катарзиса са воде­щите мотиви в критическия прочит. На финала смисловата интер­претация достига до твърдението, че Пенчо Славейков демито­логизира Про­метеевия мит за знанието. Поемата му „Симфо­ния на безнадеж­но­стта” е подчинена на идеята , че науката е път към неща­стието на чо­ве­­чеството , а блаженият рай е територия за при­родния , опазен от съблазънта на знанието ,човек .

Две брилянтни есета обсебват вниманието и душата на четящия. Посветени на най- скръбните и нежни лирици- Николай Лилиев и Димчо Дебелянов , те са доказателство , че само чо­век със сродна чувствителност и със същата безза­вет­на религиозност, е в състояние да се потопи в девствената чисто­та и въл­нуващия мир на творците , оставили светла диря в на­ци­онал­ната поетическа култура. Вживя­ва­нето в лирическата ат­мо­сфе­ра на творбите „Градът”, „ В тоя век на хищно изтре­бление” и особено в поемата „ Ахасфер” аргумен­тирано достига до идеята, че в по­езията на този серафичен отшелник „гра­ни­ците на човешкото и боже­ст­веното се стопяват „.Мелодично орке­стри­ра­ните Лилиевски ноктюрни според автора не са само естети­ческо бягство от грозната и груба ре­ал­ност , а упование за индивида по пътя към вярата и светлината на Рая и красотата, така дефи­цит­ни в днешната консумативна епо­ха .

Ако някое от тези есета би трябвало да фигурира в учеб­ниците за гимназиалния курс, то това е изваяният текст , посветен на певеца на смирението и тишината , сиротника на българската поезия Димчо Дебелянов. Целият труд „Християн­ство и поезия” е подчинен на ми­съл­та да се докаже и утвърди православната тра­диция на българс­ката литература, опазена във вековете на роб­ст­вото и блестящо развита в творбите на големите   писатели след Освобождението. Книгата се стреми да запълни зейналата пу­стота , да заличи упа­дъ­ка на вярата и нравствеността ,наложени от злове­щия атеистичен режим на комунизма след 1944 г. Трябва да се впрег­нат отново възви­шените ценности и усети за сакралното , от­стоя­ва­ни от любимите на българина поети в миналото. „На Бога най-светлият син” и него­ви­те тихи елегии са безценно национално досто­яние, спасителен при­стан , чист извор на любов и смирение, съд­бовно необходими на помра­чената национална душа. Още по-нужен ни е той като уяз­вима човешка личност, спо­деляща своите съмне­ния в Божието благово­ление , чувството си за богоизоставеност и про­къл­на­тост , също смирението пред смъртта в про­из­ведения като „ Миг”, в поемата „Легенда за раз­блудната царкиня” и в цикъла „ Под сур­дин­ка”, които остават извън вниманието на анализатора .Драма­тизмът и траги­ка­та са част от ениг­мата на битието и понякога горе­стната сълза на не­сре­т­ника по- силно при­влича и сближава читателя с него­вото слово .Пре­въз­могвайки личното и метафи­зичното си страдание , поетът се превръща в очароващ пример за стремежа на човека да преодолява хаоса, неверието и тъм­ни­ната , търсейки път към свет­ли­ната на вярата.

Най- интересни са анализите , в които авторът прави опит да ре­ви­зира познатите критически стере­оти­пи спрямо класическите имена и за­главия от гледна точка на  християнския ракурс. Във фокуса на изслед­ванията са съдържателните , а не поетологическите аспекти на творбите. Студиите за Христо Ботев, П. Яворов и Н. Вапцаров впе­чатляват както с оригиналната интер­пре­тация и брилянтния стил , така и с възможността за дебат и полемика . В статията за Ботев ав­то­рът се позовава не само на поезията, но и на публицистиката и писмата на гения. Многократно цитира и мненията на известни кри­тически имена. Така от една страна доказва , че гневът на поета е насочен не към Бог и към Божия син, а към земните им наместници – църк­ва и духовенство. Въпреки това лич­ната му позиция е раздво­ена –   хри­сти­янски поет ли е Хр.Ботев , щом е лишен от смирение и кротост или е пък стои по-близо до ези­ческите герои като Ахил и Еней , които пък са на образец за  нетърпи­мост , войнстве­ност, гордост, непо­кор­ство - качествата, присъщи на адепти на Сата­нин­ското, според автора. „ Обръщането към сатанинското в своята същност е едно от решението на дилемата на всеки революционер” - такъв извод по мое мнение е на нивото на клерикалните догми . Вмествайки гениалния поет и революционер в тази схема , Лазаров твърди , че като се е жертвал за земния живот , т. е за сво­бодата на Отечеството си , е загубил не само живота си , но и Божието спасение. Акцен­тува­на по този начин , тезата дава повод за дискусия . Една от възмож­ните антитези е следната : Слава Богу , че след пет века тъм­но роб­ство през 18-19 в. са се родили плеяда несмирени , сво­бодни по дух българи, за които робството и Божието спасение са противо­сто­ящи феномени. Очевидно е също, че цялото творчество на Хр. Ботев е просму­ка­но с християнска образност и символика, виртуозно пре­пле­тени с езически и фолклорни елемен­ти, но това е естетическата прозорливост на гения, обемащ света в неговата цялостност и един­ство. Със своята гибел в името на Отечеството и Свободата , поетът не е изменил на християн­ска­та си същност - напротив, повто­рил е саможертвата на светците . Гениалната дарба на словото също е боже­ствено озарение и дали като запълва думите с живот, с дела и кръв , поетът не върви по пътя, предначертан му от Твореца?

Голямата студия „Пейо Яворов и неговия лирически герой – в бродене из вярата и безверието” е високо литературоведско пости­жение. Сложна фило­соф­ско –психологическа и естетическа материя е излята в прецизна жанрова стилизация между есе и критически ана­лиз. Класически творби като „На нивата„ и „Нощ”, любов­ната лири­ка и „Безсъници” са пречупени през призмата на християнския рели­гиозен кодекс. Това е автентичният ключ , с който В. Лазаров отваря широк про­глед към бездната, зееща в трагич­на­та душа на твореца. Раздво­ение и деформация на чувства, образи и кар­тини, дезиин­те­грация на личността и отказ от изконни ценности, десакрализиране на живота, тотално съмнение и неверие в Божест­вения промисъл, обреченост и прокълнатост, отчуждение и самотност и в резултат на всичко това – единствен път на спасение е Смъртта. Това е образът на безутешно страдание и бездънен трагизъм , на духов­ната безпъ­тица и богоизоставеност, представен в студията. Някога Гео Милев изри­ча мисъл­та, че Пейо Яворов олицетворява трагизма, трупан пет века в народ­­ната ду­ша. В пре­цизно съче­тание на кон­кре­тика и ана­ли­­тичност Васил Лазаров доба­вя нови визии за дра­мата на модерния човек, който се е отделил от своя Бог и така се е отдалечил от самия себе.

Най-полемичният текст се свързва с Никола Вапцаров. Авторът се заема да опровергае тенденция, промъкваща се напоследък в литера­турознанието и в заинтеросовани кръгове , че в поезията му са били зало­жени хри­сти­янски мотиви, а той е едва ли не „ посланик „ на хри­сти­­­янски добро­дете­ли и идеи /Д. Кам­буров.”Н.Йонков – детство и юношество”/. Включени в интерпретацията са и раз­ра­ботки на проф. Ал. Кьо­сев/ „ Сън на Вапцаров и голямото сънуване на леви­цата„ / Умозрителните аргумен­ти и оценки на Кам­буров за иден­тичност между християнските и комуни­стически идеали във Вапца­ровата лирика са опро­вергани чрез обек­тивен  прочит на основните категории в ключови произведения като „Писмо”, Вяра, „Песен за човека”, „Не бойте се деца”, Предсмъртно” и пр. Животът , Вярата , Човекът , Любовта , Омра­зата, Идеалът за Бъде­щето, Добро и Зло , десети­летия наред бяха фал­шифицирани, дефор­мирани, десакра­лизи­рани , за да се превърнат в идео­логически и пропагандно- пар­тийни кли­шета . Съиз­ме­рени  сега със свещения морален  еталон, творбите на Вапцаров се превръщат в доказателство , че всичко изконно хри­стиянско , нрав­ствено , красиво е чуждо на болше­виш­ката идеология, изповядвана от поета . Само, жестокост , омраза и ненавист към Жи­вота бликат в стихотво­ренията „Двубой”, „Писмо”, „Хроника „, „Илинденска” ; основното чувство във „Вяра” е високо­мерието и неверието в Бог; липсата на съвест и разкаяние поразява в „Песен за човека”, инфантилни мечти и празни утопии за „песенно бъдеще” и плоски пропагандни лозунги играят ролята на абстрактни поанти в почти всичките му произведения. Негативизмът на съдържанието има свой специфичен поетически език - този на примитивната теле­с­ност , на омразата, злобата и грубостта . Булевардна пролетарска реторика – това е отличителния белег на съдържаемото в тази поезия, когато е поставена в оптиката на християнската етика и философия . Бих допълнила само , че не става въпрос само за личния екзистенциален периметър на поета от Банско. В произведенията му ръмжи с пълна сила гласът на Бесовете, провидяни от Ф. Достоевски , оголва се зверският лик на войната , вече се плиска кръвта на  класовата ненавист и завист по площадите . Гърчи се не просто духът на Вапцаров, разяден още от младенческа възраст , гърчи се епохата на ХХ век, която вече е родила своите чудовища и Франкейнщайни. В крайна сметка студиите и есетата , събрани в книгата „ Христи­ян­ство и поезия” проследяват един дълъг процес на постепенна девал­вация и деградация на духовното не само в литературата , но и в менталната сфера на българската нацията.

Тук иде ред да изразя своите адмирации за гражданска смелост и освободе­ната мисъл на автора . От независимите си морални и житейски позиции, той изрича истини, които все още малцина си позволяват по отно­ше­ние на култовия комунистически поет. Признавам си  например, че още през 2009 г. съм написала 15 страници в този дух, но и досега не смея да им дам публичност, стоят си в компютъра. За много по- сдържани оценки в доклада ми на  юбилейната научна конференция през 2009 г. в НБКМ  ми отнеха думата. Бях публично заклеймена във в. Стандарт , без право на отговор в същия. Един червен професор, агент на ДС   и изпреварващ лауреат на „ Гранитска „ межународна награда , преди книгата му за Вапцаров да е видяла бял свят , в 40 страници ме унизява с лъжи и инсинуации .Защото и днес по калдъръ­ме­ните улички на Банско непознати хора ме пресрещат с въпрос: „Ти ли си тази, дето си казала, че Вапцаров не е българин?. И то само защото „аз съм тази”, която е публи­кувала неговите доклади пред МЛК, а сега вече определени фактори твърдят, че такъв кръжок не е имало. Затова литерату­ро­знанието тепърва ще е благодарно на хора като Марин Георгиев и Васил Лазаров , затова че имаха доблестта, мъжеството  и съвестта да назовават истините, премълчавани от горките учени в продъл­жение на 60 години. Единственото , което бих препоръчала на автора на новата книга , е да не заобикаля проблемните и смущаващи го произведения , които не се вместват в предварително избраната от него концепция. Те са част от сложността и са солта на всяко творчество . Задават истинския облик на твореца и на неговата епоха.