Книгата с разкази на Георги Михалков ,,Човекът, който продаваше мечти".

          Не знам кое ще е по правилно да се каже, дали човек трябва да се пречисти духовно преди да разтвори книгата или да се пречиства, четейки я. А може би и двете твърдения ще се окажат верни.
Да се вникне в същността на разказите, да се разберат, е нужно да се възприемат с детско въображение и със сетивата на детската невинност, което изисква читателят да се отърси от всички обременености на прагматичната закърнялост, характерни за съвременния човек.
Познавам Георги Михалков от двадесет години и си представям процесът и цялата технология, как са възникнали идеите и как е дошло вдъхновението за написването на разказите. Когато творецът притежава чуствителна съвест, той не е в състояние да приеме нивото на реалността или пък най-малкото не намира в нея нещо, което да го вдъхнови за творчество. Затова той генератора истории от паралелния свят, света на изкуството, света на автора, който за грубия материалист би изглеждал изпълнен с небивалици.
В уводните разкази ,,Човекът, който продаваше мечти, ,,Билет за Лапландия" , ,,Очи под наем" Михалков използва най-подходящия за случая творчески подход и това е приказния наратив. Но това трябва да се приеме условно, с уточнението, че в приказния наратив доминира вълшебно - приказното, а в конкретния случай то е заместено от наивно-приказното.  Невероятното е показано като естествено и просто, като в приказка. Текстовете са лесно четими. Подобно на шекспировите творби и на притчите от Библията, те наподобяват езеро, в което читателят може да се плъзга като платноходка, но може и да се гмурка с водолазния костюм на мисълта в големи дълбочини. В споменатите разкази се получава интересен конфликт и сложни взаимоотношения между два компонента - присъствие и измислица.  От една страна нереалното, което има нюанс на идеално чисто, чудно, тайствено и от  друга страна реалното.
Разказите насочват мисълта към съвременните деформации на съзнанието - отчуждеността и липсата на състрадателност, липсата на хуманност, човещина. Суровата реалност е несъвместима среда за същността на приказните герои, те не се само, че нямат поле за развитие, но дори са обект на враждебност и неразбиране.
Налице е сблъсъкът на два свята, този на реалното и този на ирационалното. Това, което е ценно и стойностно за ирационалния свят, за реалния е ,,ненормалнотост" или ,,лудост"
От друга страна Михалков размива границата на реалното и нереалното, на разумното и лудостта. Той се откъсва от средата, за да я анализира отвън. Само от тази позиция е възможен обективния поглед, чрез който да  да се стигне до прозрението:  дали това, което на пръв поглед ни изглежда абсурдно и налудничаво е всъщност разумното?
Нека да го цитирам с един откъс от Очи под наем ,,Често пъти ние нормалните правим толкова безсмислени неща, които и на най-лудия не биха му хрумнали. Затова понякога се питаме лудост ли е това, което сме свикнали да правим всеки ден". Ние обръщаме внимание на дребно-всекидневното и изпускаме голямото и значимото.
В друга голяма група разкази Георги Михалков извежда героя от тясната и сива среда на своя живот и го отвежда до онези гранични зони на мъчителната безизходност и неразрешимостта, което изостря драматизма и поражда горчиви размисли.
Сюжетите в книгата  са с “многопосочна фокусност”, но голяма част от тях се съсредоточават върху крехките създания - деца, лишени от обич и внимание или самотни жени и мъже, имащи проблемни връзки или се чувстват самотни и  отхвърлени от обществото. Дори когато героите не са деца, те носят същностните характеристики на детската душа - наивност и предоверяване. В това се състои и достойнството на книгата. В нашия реален и духовно загрубял свят те се възприемат като отрицателни качества. В творбите има трогателни епизоди, в които се изпитва страх от чувството на изоставеност и несигурност. Особено трогателни са те, когато това са чувствата на нараненото дете, което е главен герой в ,,Невидимото момче", ,,Човекът от миналото", ,,Хотелът на проститутката".
Авторът има изострена сетивност към страданието. Изгорялата надежда и горчивите разочарования са тъжния декор на повествонанието. В книгата съществуват доста картини на нелицеприятната действителност и читателят си задава логичния въпрос: „Защо е така?” От текстовете навява едно чувство, която е толкова близко до онази велика тъга, която читателят изпитва, четейки произведенията на Гьоте, Хайне и Рилке.
Налице е едно директно внушение и читателят не може да не забележи алтруистичното желание на Г Михалков, човека да притежава способност да надделее над разрушителните стихии на егоизма и пресметливия материализъм.
В книгата присъстват класически литературни форми, светът на всекидневното и прозаичното се издигат до хоризонта на естетическо значимото и подобно метафизичните творби на Далчев излъчват философия.
Георги Михалков остава верен на своя своеобразен стил, а последната му книга ни дава основание да обобщим, че той е майстор на словото, който експериментира, разчупва разбиранията  за ценностите в живота и ни поднася все по-хубави, интересни и стойностни откъм съдържание и лексика произведения.

Стихосбирката ,,Отсъствие" от Владимир Попов

Тази вечер присъствах на премиерата, посветена на стихосбирката ,,Отсъствие" с автор Владимир Попов.
Развълнуван и трогнат от представянето и връщайки се в къщи я прочетох на един дъх. Книгата е напоена с тиха и смирена жал за жената с главно ,,Т", която се е преселила в отвъдното. Впечатлителна е любовта на поета, която би могла да съперничи по сила с всяка друга из съвременната любовна лирика. Това чувство, непобедимо дори от смъртта, озарява стиховете с ярка красота. Въображението на читателя може да види между редовете на стиховете на каква обич се е радвала тази съпружеска двойка някога. Дори сега в отсъствието на ,,Т" авторът я надпоставя с внимание спрямо себе си.
,,...всичко е както преди

само ти си излишният
в този свят тъй предишен

само ти сомнамбулно се движиш
и смущаваш живота на мъртвата"

,,Т" ще живее докрай в съзнанието на поета, а той ще се чувства излишен и неговата душа ще се движи сомнамбулно из битието и небитието.
Преклонението пред любимата му няма граници. То е съизмеримо с необятността на мистичните измерения. Поетът има нуждата да се пречисти преди мисълта си за нея.
  ,,измих прозореца
почистих пода
подредих масата

поканих
Исус от иконата
да вечеряме тримата

запалих
свещичка за теб-
това стихотворение."
                                ,,Свещичка"

Единствено духовността е в състояние да поддържа силна съпружеската любов през бурите на живота, тогава, когато младостта и физическата красота се е изпарила. В творбата Исус е символа на тази духовност. Тя е Божията благословеност и вълшебната сила, която е в състояние да закрепи в нерушима сплав двете души.
Скръбта по любимата жена е изгаряща и погубваща. Тя прелива от душата на поета чрез неговите елегични стихове. В стихотворението ,,Релси" пазачът го пита дали е добре, а той ни споделя:
,,как да му обясня
че и аз се стремя
към отвъдното

моите релси са думите"

Съвсем накратко такава е поезията на този благороден поет, който усеща, че чрез нея се самоизтезава и убива, но тя блика безкомпромисно, доказвайки ни за сетен път, че любовта може да породи най-силната душевна болка.

,,Хоризонти на вертикалната история" - автор Милен Спасов

,,Хоризонти на вертикалната история" е литературно - философско произведение. То осмисля историята през мерилото на Христа - праведният път към вечните истини и глъбинния смисъл на живота. 
Християнският подход, за разлика от светския, не се задълбочава в голи факти, а е чувствителен към етично-моралния аспект на историческите събития. Християнството предполага осмисляне и измерение на живота по вертикалната скала на собствените си добродетели. 
 Освен това християнски символи като ,,светият кръст" и  ,,стълбата към небето на Яков", по която възхождат и низхождат ангелите, са дали основание на Милен Спасов да ,,съживи" хоризонталната история чрез оценката на християнската етика, позиционираща личности и дела във вертикалната скала на доброто и злото.
Лайтмотивът е духовните измерения на човека, като се прави паралел между сегашната ни родна, балканска участ и тази през средните векове. В няколко есета авторът съчетава в отделни параграфи сегашното и миналото, като предоставя аналогията изцяло на читателя. Така, вглъбявайки се в миналото, авторът напипва пулса на сегашното и бъдещето.
Водеща червена нишка е християнската етична норма, която служи като компас в авторовото светоусещане и в интерпретациите на събитията. Директно доказателство за това е неговото признание:
,,Чувствам се изгубен в джунглата на битието и само светлината на християнската вяра ми помага да се ориентирам във въздесъщия мрак."
Разгледаните ключови за средновековието исторически събития не винаги се развиват благоприятно за християнските народи от светска гледна точка. Авторът е дал косвено своята интерпретация за глъбинните причини за това и главната сред тях е във факта, че подобно развитие е неизбежно при отстъпление на хората от православните норми.
Християнският поглед върху събитията освобождава автора от рамките на националната ангажираност така, както и Христос стои над всяко националистическо и етническо ограничение. 
В качеството си на читател изразявам съгласие с всички тези на автора с изключение на твърдението, че неговото поколение е изгубено. Поколение, чиито представители могат да сътворят подобно интелектуално вглъбено произведение, изискващо аналитично мислене и правдиви разсъждения, не може да се нарече изгубено.

Сборникът с епиграми ,,Острилки" от Александър Йотов

        Сборникът с епиграми ,,Острилки" затвърждава Александър Йотов като продуктивен и остроумен епиграматист от национална величина. Преобладаващата част от творбите му са квинтесенция на недъзите на обществото във всичките му сфери - икономическа, социална, политическа и културна. Измежду всички теми най-застъпена е тази за моралното падение, следствие на алчността, егоизма и пошлостта. Това налага физиономиите на епиграмите да бъдат по-остри, откъдето произлиза и самото заглавие на книгата ,,Острилки". Независимо дали се гневи на обществените слабости или просто се смее на човешката порочност, авторът се придържа към всички жанрови особености на епиграмата. Използваният художествен похват е иронията, пародията, сарказмът и загадката. Комичният нюанс се постига предимно чрез свободната игра на думи и каламбура. В стила на Александър Йотов задължителен елемент е римата, но не само като звукова украса, допринасяща единствено за завършеност на общата композиция на творбите. Тя има своя принос в изтъкването на комичното и допринася за емоционалното и смислово внушение.
Книгата ,,Острилки" е поредното доказателство, че авторът е представител на свободомислещите и съвременни в стилово отношение творци, които не робуват на наложени в миналото мисловни стереотипи. Личното му отношение е съобразено с естествените нравствени закони на здравия разум и чувствителната съвест.

Книжката ,,Приказки за малки и големи" от Екатерина Данчева

        Наименованието на книжката ,,Приказки за малки и големи" от Екатерина Данчева много сполучливо определя съдържанието й. В нея могат да се намерят приказки за всички. В някои от текстовете авторката запознава децата с нравите на различните животни. Художественото описание е вглъбено за сметка на динамиката. Тези текстове въздействат хармонизиращо и успокоително. Но в книжката има и произведения, които биха донесли естетическа наслада и за възрастния читател. Подобно четиво е приказката ,,Глухарче", която пленява със своята лиричност и наподобява стихове в проза.
В повечето случаи художествените образи и главните персонажи са прототипи от животинския свят, което не само ги прави забавни, но постига и друга цел. Животните-герои на повествуванието, са поставени в различни ситуации, сред които преобладават перипетиите на надвисналата заплаха и беда. Малкият читател съпреживява всички притеснения и страхове, което изостря неговата чувствителност към животните и природата. Повечето от приказките завършват с хепиенд, което има отношение към позитивния характер иа текста и настроението на читателя. Развръзките са в положителна насока спрямо морално-етичните норми, чрез което авторката насочва косвено читателя към човешките добродетели - миротворство, състрадание, любознателност, ученолюбие и прочие.
Във всички текстове приказното и литературността съжителстват уютно. Акварелните илюстрации, изпълнени с богата палитра цветове, съответстват на разнообразните изразни средства. С прецизност и богат език Екатерина Данчева обръща изключително внимание на детайла и естетиката до пълното изчерпване на всяка литературна сценка. Въпреки това изразните средства са съобразени с езиковите възможности на децата.
Книжката има прекрасни илюстрации, което я прави атрактивна  за малкия читател.

Книгата ,,Дядо на Въртележка" от Тодор Каракашев

,,Дядо на Въртележка" от Тодор Каракашев е жанрово разнообразна книга с широта и мащабност на формата. Акцентът е в полза на детското развитие – да изгражда гледни точки и стимулира мисленето и въображението у децата, които авторът ,,качва" на влака на любопитството не само за да придобият по-богата представа за света, но и за да им покаже съзидателната посока на стремежите и да ги подготви за живота на зрелия човек. Наред с това съвсем естествено се загатват ключови нравствени внушения, свързани с възпитатието, които биха предпазили малкия читател от злото, от безразсъдното и първосигналното. Авторът е намерил рационален подход към детската душа чрез игра на въображението, за да я срещне с философията на живота и да съдейства за детското съзряване. Повечето от разказите завършват с идея, извод или поука, които умишлено са маркирани с курсив.
Творбите имат отношение и към познанието за света. Във всеки един от текстовете има прецизно дозирани по-непопулярни думи, които вероятно ще са непознати за масовия детски читател, както и географски понятия, които ще бъдат чути за първи път.
Книжката се различава от масовата днешна литература за деца. В повечето текстове на Тодор Каракашев има скрита подтекстовост. Тя е предназначена за възрастните или за деца, чиято мисъл е способна да достигне по-голяма дълбочина. С този творчески подход се прескача границата на чисто детските текстове, за да се стигне до интереса и на възрастния читател. Така авторът гони високите стандарти на съвършената детска литература - да бъде и за възрастни, но да е още по-хубава в своята непосредственост, очарователна невинност и непорочност на възприятието. В разказът ,,Дядо на въртележка“, чието заглавие е предпочетено и  като заглавие на книгата, изпъква авторовия замисъл за размиването на границите на детския свят. Книжката е своеобразна въртележка, която едновременно подготвя детето за проблемите на възрастния, подбуждайки възрастните към трезво благоразумие чрез лексиката на детето.

Сборникът от разкази ,,Зелена карта за отвъдното“

      Сборникът от разкази ,,Зелена карта за отвъдното“ от Николай Аргиров е съдържателен откъм идеи и макар съставляващите го творби да са леки за четене, те многократно  провокират към дълбок размисъл. Задълбочавайки се в душевния мир и навлизайки в литературното пространство на идилични сценки, авторът успява да спази мярата и да не нагазва в лабиринтите на битовизма и обстоятелствеността.
  Езиковото равнище и изразните средства съответстват на народната традиция, а уместното използване на народни мъдрости служи като компас в днешния объркан и раздиран от противоречия свят. Авторът често успява да перефразира популярни идиоми, така че те в контекста на изказа да не звучат като клишета.  
  Подобно на Елин Пелин, Николай Аргиров черпи вдъхновение от здравия народен дух и типичната родна действителност. Неговата муза го връхлита с пламъците на бленуваната любов и запленяващите проявления на красотата. По-нетрадиционното е, че тя го спохожда и с образа на завистта. Това не е някакво литературно маниерничене и повествователят има куража и доблестта да разкрие този нравствен недъг. Черпейки вдъхновение от този мотив, Аргиров е сътворил разказа ,,Завист“, на който е отредил челно място в  книгата си ,,Зелена карта за отвъдното“. Градейки повествованието върху основата на това отрицателно човешко качество, Никола Аргиров търси и намира разбиране, защото искрената изповед е първата стъпка към духовното пречистване.  В произведението се усеща напрежение между конкретния ореол на музата и повествователя. Неговото сляпо подчинение се пропуква и кулминира в позитивно-обнадеждителната поанта на творбата - ,,Пуста и проклета завист".
Авторът не търси сензацията и акцентира върху автентичността. Повечето разкази са линеарни, с традиционните средства на класическо разказване, свързани с живота в селото, а литературният персонаж, народопсихологията, както и взаимовръзките в социалните отношения, кореспондират органично с този топос. Структурата на сюжетите и недвусмисленото авторово отношение не оставят никакво съмнение, че става дума за разказвач с богат и доказано автентичен жизнен опит. Благодарение на него Николай Аргиров с лекота открива и интерпретира интересни случки, които  подчинява на конкретна идея.

Сборник разкази ,,Камъчета срещу течението" от Васил Риков"

,,Камъчета срещу течението" от Васил Риков е сборник разкази,  центрирани около съдбите на хората, понасящи несгодите на прехода. Метафориката на заглавието визира литературните герои като отчаяни борци, които се съпротивляват на течението на съдбата и полагат сизифовски усилия да контролират живота си.
Книгата, чието съдържание е социална проза, поставя ударение върху нравствената и материална разруха, нечистоплътния политически живот, повсеместната корупция и социалната несправедливост.
Литературните персонажи са отрудени хора, строители, занаятчии, носещи кръста на живота си в трудните години на промените и живеещи с чувството за ощетеност, а понякога и с чувството за излишност в отчуждаващото се общество. Те не са във възможност да се възползват от преимуществата на новото време и усещат, че щастието съществува в този свят, но то им се изплъзва. Достъпните радости и разтухи намират в алкохола. Чувството за безнадежност, унилост и онеправданост се засилва от задълбочаващото се класово разслоение в обществото, което изостря тяхната неудовлетвореност. Единиците, които са успели да се приспособят и реализират, са също нещастни през погледа на повествувателя, с което той осъжда не само начина, по който е извършен преходът, но и неговия смисъл. Оттук идва и внушението, че обществото се е озовало в житейски капан - сегашното време не е добро, но и старото, по което то изпитва умилителна носталгия, си е отишло безвъзвратно.
Авторът се е домогнал до оригинални, самобитни и сполучливи метафори и сравнения, които, съчетани с игрива ирония и картини от природата, освежават нерадостната в повечето случаи фабула.
Макар и ефимерно, героите на Риков са способни да откриват щастието и в най-малката песъчинка, да видят перспектива, да се отдадат на романтични мечтания, да са обект на дребни наглед добрини и да докосват щастието. Това са емоционалните камъчета срещу течението на безнадеждността и унинието.
Макар и неизказана пряко, в контекста е внушена идеята за човешката воля, която е съществената съпротивителна сила срещу това течение и без която е немислимо човешкото достойнство, уважението и себеуважението.

Стихосбирката ,,Откровения"

,,Откровения" е стихосбирка с автор Димитър Златков, включваща около петдесет стихотворения. Тя се състои от две части.
Първата част съдържа стихове в класическа форма, чрез които с достъпен, ясен и категоричен език, авторът споделя доблестни морални и емоционални послания. Преобладават творбите, посветени на родната природа, нейната прелест и феномени, а стремежът е да се придаде на читателското настроение бодрост, тържественост и апотеозност. Епизодично у лирическия Аз се ражда и друго, глобалистично вдъхновение, чрез което се преодоляват географски предели и стихът възпява не само родни реалии, но и прочути европейски градове като Гренобъл и Париж.
Останалите стихове са поетична сплав от впечатления и преживявания или пък портрети на митични, сакрални и исторически образи, сред които се открояват певецът Орфей, Света Дева Мария и отец Паисий Хилендарски.
Авторът е носител на свободен, възторжен и пламенен дух, който преодолява понякога условностите на стихотворната ритмика и рима.
Във втория раздел на книгата са поместени стихове за деца, в които лирическият говорител отново поставя акцент върху положителното в света. Зад строфите се вижда, че любовта му към децата е не по-малка от тази към природата. Използването на стихотворната форма и рима допринасят за по-голяма директност и  убедителност на посланията.
 Книгата представлява палитра от много нюанси, но в това многообразие, наподобяващо хор от различни тематични гласове, има общо съзвучие, подчинено на красотата, която е във фокуса на авторовото вдъхновение.                            

Книгата ,,Село Радилово: Последната хекатомба за България"

  ,,Село Радилово: Последната хекатомба за България" е съавторски труд на писателите Лазар Грозданов и Петър Караджов. Поводът за написването му е наближаващата седемдесе годишнина от гибелта на тримата радиловски войници - Ангел Караджов, Спас Пройчев и Тодор Дачев, загинали в един и същи ден, на 28. 10. 1944-та година. Книгата е художествена документалистика, която предлага както нов прочит, така и непубликувани досега факти от историята на село Радилово.
Тя обхваща историческите събития от Балканската война до участието на радиловските мъже в военните подразделения на Първа българска армия през Втората световна война. Това е време на политически сблъсъци и резки обрати в историята, които са пречупени през индивидуалните съвременни тълкувания и пристрастия на авторите . Войната е показана в цялостната й същност на колективно убийство, но е засегнат и друг важен момент. Войната повлиява преди всичко човешката ориентация по отношение на ценностите. Дори и в междувоенния мирен период рецидивите от неугасналите страсти на войната намират почва под формата на политически противоборства, в които падат не малко радиловски жертви, изчерпателно описани в книгата. Това насилие има няколко логични обяснения, но основното е, че при война човешкият живот се обезценява.
Книгата дава своя принос за осветляването на репресиите след Девети септември, които се премълчаваха по понятни за всички причини.
Историята на Радилово, подобна на историята на цялата страна, има своите моменти на възходи и падения. Това, което поражда чувство на гордост, са патриотизмът и жертвоготовността, които са  персонифицирани в участта на радиловските войници, борили се храбро за родината. В книгата детайлно са описани военните действия, бойната численост и въоръжението на воюващите страни. Мрачната и отровна атмосфера на войната се усеща най-вече чрез използваните сведения от свидетелства и спомени на роднините и близките на загиналите.
Книгата завършва с пълен списък на участниците във Втората световна война от село Радилово. Тя е сериозен принос за развитието на Пазарджишкото краезнание и за опазване на родовата памет на радиловчани.

Антихрист на Емилиян Станев

Книгата ,,Антихрист" от Емилиян Станев e най-богоборческата книга в българската литература, която съм чел. Сред всички манипулативни внушения, които само един атеист е способен да сътвори, се откроява една абсурдна лъжа - богомилите се молели на техния ,,бог" Сатанаил. Авторът е отделил достатъчно място в книгата си на това твърдение и това ме накара да се запозная по-издълбоко за същността на богомилската вяра. Съзнанието ми не можеше да приеме, че е възможно българин да е основоположник на такава мракобесна ерес. От всичко, което изчетох за богомилите, абсолютно нищо не ми даде основание да заключа, че представителите на тази ерес са имали нужда и мотивация да загърбят Бога и да се молят на неговия враг. Когато основната идея в изкуството се аргументира с лъжа, творбата олеква от съдържание и се превръща в бутафория. Никъде до сега не съм чел някаква негативна критика за Емилиян Станев по повод на това. Никой не може да отрече таланта му на словестен аквалерист, но идейните му убеждения, лъжата и сервилността пред тогавашнате комунистически власт са морални обременености, които са петно за този автор и то не е отразено все още в литературната критика. В нея можете да прочетете колко зрял и мъдър е, какъв зрял мъж е, какво лично духовно богатство притежава и как това му помагало да разбира илюзиите на другите и да се приобщава към душевността на болните - обременените от живота, на загубилите свободата си, на нещастните в стремежа си към щастие. Не мога да кажа дали написаното в книгата ,,Антихрист" е идея на самия автор или политическа поръчка, но тя отговаря напълно на атеистичните убеждения и богоборствената политика на пропагандната държавна машина по времето на комунизма. Но гениалният творец никога не се съобразява с конюктурата и никога не се страхува, че съвременниците може да не го разберат. Жалко за Емилиян Станев, защото той можеше да бъде велик писател, но той предпочете привилегиите на високия партиен пост, материални благинки като вила в Бояна и пр, и така се отклони от високото призвание, което можеше да заслужи в българската литература.
       Още за книгата може да прочетете на:
http://vasilstihovebg.blogspot.com/2011_01_01_archive.html

                             Живот и изкуство в творбата ,,Кино"
 
Вчера се проведе матурата по български език и литература. Предвид идеологическите пристрастия на правителството, очаквано се избра ,,правилната тема"  - ,,Живот и изкуство в творбата ,,Кино" . Авторът на произведението е Вапцаров - един от творците със силно изразено ляво идеологическо убеждение.
 Иска ми се да публикувам една интересна гледна точка на Димитър Камбуров по тази тема. Понеже стилът му е на академично ниво си позволявам да се вживея в ролята на медиатор и да ,,преведа" на по-достъпен език негови тълкувания, като ще ги систематизирам и фокусирам конкретно върху творбата ,,Кино".
 Най-общо и кратко казано ,,Кино" е ,,вапцаровата пролетарска нетърпимост по отношение на буржоазното изкуство". От творбата не става напълно ясно срещу какво протестира Вапцаров, срещу киното като изкуство или срещу буржоазната тематика на филма.
 Нека обсъдим първото предположение - Вапцаров тематизира своята пролетарска нетърпимост по отношение на киното. Според него, то е буржоазно изкуство и той не може да приеме неговата принципна нереалистичност. Авторът е направил опит да го ,,разобличи като изкуство на буржоазната измама". Тази изострена чувствителност към измамата е доста интересна, защото едва ли има друг автор в българската литература, който да е отправил по-нереалистични послания от неговите. Творбите му имат не по-малка ,,утопична мощ" от тази на киното. Не искам да изброявам множеството му произведения, в които ,,представя желаното за постигнато, бъдещето за настояще (социалистическото)". Ако критикуваме принципната неспособност на киното да се отнася до бъдещето, би трябвало да критикуваме и Вапцаровата неспособност да предвиди пророчески бъдещето, което предлага в своята идеологическа софистика с непосредствен ефект на убеждаване. Вменявайки вина на киното, Вапцаров изразява предпочитанията си към друг вид изкуство - поезията и музиката (песента) . ,,Интересно е какво може да противопостави на киното поезията. Още повече, че последната в творчеството на Вапцаров настойчиво разпознава себе си като песен: поне шест от творбите му включват или имплицират песента в заглавието си: "Песен", "Песен за човека", "Огняроинтелигентска", "Елтепска", "Хайдушка","Любовна". Последната завършва с Да, вярно, мъничкият свет на нашата любов е тесен, затуй със поглед, впит напред, ти пиша толкоз малка песен. В откровения призив към братята по пролетарско перо - "Доклад" - в кулминацията си пита Колко от нас са написали песни?, за да се ангажира с присъдата на народа: Затуй и народа със нас е на "Вие" - не чувства ни свои, ни близки. Дълбоко в сърцето си мъката крие и гледа ни някак изниско. Прибързаният извод от това би бил, че поезията на Вапцаров въплъщава естетическата претенция да изготви и предостави на бъдещето нужните му за работния процес песни. А в плана на естетическия спор Вапцаров може да се схване като защитник на масовизирания вариант на класическите изкуства на поезията и музиката в лицето на песента срещу възхода на киното".
 Четейки Вапцаровите произведения, ще забележим, че ,,животът, заводът, моторът, затворът обикновено излизат на сцената с маската на типажи от долнопробен филм, едва ли не същия оня описан така талантливо от самия него като измама. ,,В „Кино" ,,Вапцаров сякаш несъзнателно ,,се разправя със себе си посредством разправата със собствените си несъзнавани образци", с личното си приключенско-екзотичното четиво и ,,филмово зрелище като Вапцаров естетически идеал".
 Нека разгледаме и второто предположение - Вапцаров роптае срещу буржоазната тематика на сценария. В такъв случай е налице ,,противопоставянето между буржоазно и пролетарско изкуство". ,,Едното от обясненията би било, че пролетарското изкуство не разполага със собствена естетика". Поради тази причина то ,,е принудено да експроприира естетиката на класовия противник, но като я изтънява, масовизира и, ако ми е позволен този квази-неологизъм, "изп(р)устява". За пролетарското политическо изкуство не остава друго, освен да бяга от естествената си скаченост с буржоазното чрез елитаризъм, интелектуализъм и дори аристократизъм, които всъщност винаги са били иманентното друго на пролетарския проект както като политическа доктрина, така и като реално политическо действие".
 "Рибарски живот"  като представен от Вапцаров художествен контрааргумент на клеймената от него буржоазна естетическа тематика в ,,Кино" се оказва провален. Нещо, което финалът на "Рибарски живот" отчита, когато признава ,,Не мож го разправи, а то - иди, че реди го на песен..." Това е ,,поанта, която заплашва да върне Вапцаров в началната точка на неговия протест срещу противното изкуство на идеологическия противник, доколкото той сякаш признава, че той и неговата класа, с надеждите и любовите им, не стават за изкуство. Признание, неумело отместено в естетическата фантасмагория "Не, сега не е за поезия", в която неподходящата класа се вижда генерализирана до неподходящо за поезия настояще".
 Един от най-големите провали на пролетарската културна революция се състои в наложеното предположение, че масите ще искат да гледат и четат себе си. ,,Буржоазното изкуство несъмнено беше и продължава да е по-наясно с това, че пролетариата ненавижда своята участ и предпочита да не гледа и чете за себе си, а за онези, като които иска да бъде - своите господари". ,,В това отношение Вапцаров може да се присъедини към Ждановската агитка на социалистическия реализъм, но едва ли ще убеди своите класови събратя, че драмата е там, където са те и тяхната съдба. Нещо, което впрочем като да знае и Вапцаров, когато отново ни изненадва с безкрайната скука на автоплеонастичността в Гърдите ни са пълни с дим,/ а дробовете ни - с каверни; или пък Изгрява любовта ни в труд - сред дим, сред сажди и машини."
 И така: Къде е фалшът и имамата - в киното като изкуство или във Вапцаровото творчество? Да отговорим на този въпрос ще трябва да направим паралел на ,,Кино" със собствено естетическите дебати в неговото творчество:  "Рибарски живот", "История", "Не бойте се, деца", "Завод", "Доклад", "Пушкин", "Горки", "Ботев", и пр.
 Поражда любопитство защо Вапцаров недоволства от художествения кич на атакуваната естетическа идеология. Сцената с лимузините, катастрофата, срещаща герой и героиня в развой сред екстериор, който няма как да не кулминира в сластна целувка, сладострастна лига. Обсъжданите кадри, образи и симулации са поднесени под формата на най-силно критично изображение на холивудската култура. ,,Възниква въпросът доколко работническо-селския вкус на Вапцаров е меродавен съдник, а оттам и по-сериозният въпрос за толерантността към естетическата другост, опиращ до проблема с другостта и нейната принципна неразбираемост: проблем, който изненадващо малко е занимавал Вапцаров, като се има предвид интереса му към други земи, народи и култури. Очевидно и тук пролетарският интернационализъм е предоставил готови отговори, свеждащ испанска вдовица и бойци, работник от Тексас, хамалин от Алжир, дете на парижка барикада, и пр."
 И все пак в "Кино", а после и в "История" Вапцаров задава два въпроса, които уж са страни на един и същ. Но дали въпроси от типа: Къде е тука нашата съдба? Къде съм аз? са едноредови с въпроса: Къде е драмата?, както внушава Вапцаров, след като ударно завършва творбата си със стиховете: Това е то. Това е драмата. Останалото - е измама. Излиза тъй, сякаш където има драма, няма измама, и следователно, там е истината: Това е то. Няма съмнение, че се сблъскваме с недоосъзната естетическа вяра, според която жанрът на драмата е истинен или поне е по-истинен от останалите, факт, който e доста спорен. В съзнанието на една по-популярна публика вероятно пребивава предразсъдъкът, че театърът е по-правдиво изкуство от киното. Но Вапцаров, който (иска да) пише по-скоро песни, отколкото пиеси, трудно може да бъде заподозрян във фаворизиране на съседно литературно изкуство. По-вероятно под драма той да разбира нещо по-друго, ,,формирано на принципа на надхвърлила критичната маса на метафоричния взрив метонимия: процес, който при Вапцаров обхваща подозрително много литературни жанрове" - песен, проза, поезия, роман, трагедия, комедия и пр. ,,Тук е моментът да кажем, че несъмнено Вапцаров е най-металитературният български поет; дотам, че стиховете му могат да се ползват като свидетелство за невероятните преображения, които може да постигне литературоведската терминология в митарствата й през несмета цитирани и присвоени дискурси. Въпросът заслужава специално разглеждане. Тук само ще подскажем, че Вапцаровата металитературност не ще да се дължи само на неговата огняроинтелигентска любознателност, а и на степента, в която на литературната методология и терминология вече й е била вменена отговорността на идеологически надзирател."
 И все пак големият спор тук не е кое изкуство е по-ценно и кое ни приляга повече. Въпросът, по познатата ни вече формула, е кой кого. И тук просветва нещо, което покрай доминиращата метафорика на борбата, завинаги ни е убягвало. ,,Победата от класовия сблъсък, идеологическата битка, естетическата борба не означава унищожаване на противника, а неговото ни повече, ни по-малко поглъщане. Структурата на борбата при Вапцаров не е тази на убийството, унищожаването, разнищването, на превръщането на другия в нищо, а на усвояването, асимилирането, изяждането на другия: това е борба на социално-политически и естетически канибализъм."
 Най-после ни просветва същността на Вапцаровата поетика; невероятната му склонност да търси разправа точно с онези естетически практики, които са му най-съкровено присъщи. Само ако осъзнаем, че това е поетика на всепоглъщането, на всеядността спрямо всякакви художествени и нехудожествени жанрове, форми и стилове, ще можем да осъзнаем действителните полит-естетически амбиции на Вапцаров и на идеологията, която го е вдъхновила естетически.
 ,,Но това не бива да ни подвежда, че Вапцаровата лирика не е достатъчно подредена. Дори скотското сравнение на героинята от "Кино" с жребица от разплодник е всъщност фино мотивирано от потящия се от стискане в ръката конник на Крум, което отваря цяло ветрило от сексуално-пазарни икономии. А и въпросът: Къде е драмата? е мотивиран от заглавието на филма, направено да бъде "Една човешка драма", перфидно заглавие, доколкото обобщава чрез единичността си. Така че отново е налице една специфика, с която Вапцаров неспирно подкопава структурността на собствената си поезия."

(изразите в кавички са на Димитър Камбуров)

Библейските мотиви в поезията на Марин Георгиев

БИБЛЕЙСКИ МОТИВИ В ПОЕЗИЯТА НА МАРИН ГЕОРГИЕВ

                                        автор Маргарит Жеков

Забележително е, че Борис Христов и Марин Георгиев –двама поети от едно поколение, имат коренно различен, обусловен от своеобразието на творческите им натюрели, подход към библейските мотиви. Борис Христов е поет, който търси сентенцията и притчовата повествувателност в стиха, докато поезията на Марин Георгиев метафоризира не само пейзажното в неговото движение и многообразие, но и предметното в неговата искряща, осенена от Бога оживотвореност. Оттук и различието на художествените внушения: поезията на Борис Христов, пресъздаваща нравствената разруха на големия град и в този смисъл на вавилонски наситения и обречен на греховното свят, излъчва отчаянието и покрусата на несъвместимия с бездуховното общество лирически аз, докато поезията на Марин Георгиев изразява преклонението пред Твореца чрез възхищението пред пресъздадената винаги жива, могъщо пулсираща, хармонична и незаличима красота на творенията в природното им, неопетнено от греха битие. Художествените открития на тази поезия ни разкриват как ‘небесата прогласяват славата Божия, и просторът възвестява делото на ръцете Му. Ден след ден изливат слово; нощ след нощ изявават знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им’ (Псалм 19:1-2):

Какво небе!

И те поема

при Него да те заведе,

да паднеш на колени,

по-кротък от дете;

да му благодариш за всичко,

което ти е сътворил...

Духът ти и от птичка

по е лекокрил...¹

За лирическия аз в поезията на Марин Георгиев напътствието на Христос ‘Истина ви казвам; ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство’ (Матей 18:3) се е превърнало в лична молитвена опитност. Несъмнено азът е опитал, ‘че Господ е благ’ (Първо Петрово 2:3). Затова и покаянието у лирическия аз, това погнусяване от себе си, известно от опитността на библейския Йов (Йов 42:5-6), е искрено и пълно:
Ни искам Господ да ме гледа,
ни да се гледам сам.
  В стихотворението на Марин Георгиев “Любов” лирическият говорител доблестно и съкровено, с духовна достоверност и художествено съвършенство, споделя драматизма на  предсказаната още при сътворението на човека ключова опитност - ‘Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът’ (Битие 2:24; Матей 19:5; Марко 10:7; Ефесяни 5:31):

В прегръдка майките ни кърмят,

притиснати до тях, растем,

додето сили съберем

от себе си да ги отхвърлим...

Че чакана и непозната,

орисана да ги смени,

в тълпа от хиляди жени

върви една към нас – Жената.ª

Изумително е и едно прозрение в стихотворението “Съд” от първата стихосбирка на Марин Георгиев “Село”, отпечатана през 1975 година:

Накрая няма съд…

Ни Бог, ни дявол ще те съди,

то просто свършва твоя път

и няма повече да бъдеш.°

Някой би сметнал посоченото изявление за безбожно и богоборческо, но, колкото и невероятно да звучи, това предчувствие на лирическия говорител в случая е достоверно и истинно, обаче с уговорката, че тази участ е едно духовно ‘изключение’, така да се каже, защото се отнася само до вечния жребий, отреден за някои роби, живели в различни епохи на земната история. На тях господарският бич не е позволил да упражнят свободната си воля и да добият познание за Бога, затова Бог им спестява съда и възкресението на безбожните, което завършва със споменатата в Откровението на Йоан втора смърт (Откровение 20:11-14): пълното погубление на отказалите да се покаят грешници чрез огън от небето, докато се превърнат в пепел под нозете на спасените (Малахий 4:3). Ето какво пише и американската християнска писателка Елън Уайт по този повод: "Бог не може да вземе в небето роба, който е държан в незнание и деградация, без да знае нищо за Бога или Библията, без да се бои от нищо, освен от камшика на господаря си, и без да заема едно толкова издигнато поведение като това на жестоките зверове на господаря си. Но Той знае най-доброто нещо за него, което един съчувствителен Бог може да стори. Той го оставя така, сякаш никога не е бил."²

Мъдрото в тази творба е, че тя изразява едно духовно състояние, една съкровено екзистенциална представа за битието, без да посочва исторически виновници, които са я наложили, и това я превръща в изобличение на всяко робство и безправие. Датировката на написването на стихотворението, предполагана през първата половина на 70-те години на 20 век, все пак неизбежно намеква, че като духовна нагласа и духовно равнище българският простосмъртен човек не е по-издигнат от безправния африкански роб в САЩ, чиято ужасяваща орис българските вестници по това време справедливо определят като недопустима за една правова и народовластническа държава.

Вероятно някои биха възразили, че ‘поетът не е искал да каже това’, но подобен довод не би бил от значение, защото, както пише друг един поет - Атанас Далчев, “в изкуството важат не намеренията на авторите, а постиженията им”³

В стихотворението “Блудният син” (от сборника “Дотук”, стр. 214) лирическият говорител представя неочакван, но духовно достоверен финал на художествено пресъздадената известна евангелска притча. Макар и приет от Бащата, блудният син е принуден от фарисейските нрави на роднините да си тръгне на другата сутрин. Тази развръзка, заложена впрочем, поради неразрешения конфликт на братова непоносимост към блудния син, и в отворения финал на библейската Христова притча, в който Бащата умолява разсърдения от бащината щедрост и милост към блудния син по-голям брат да влезе на даденото угощение, изразява горчивата опитност на дошлия от света покаян и приет от небесния Отец богопоклонник, който непрестанно трябва да носи кръста на неприемането от страна на лъже-братята във вярата.

В поантата на стихотворението гениално е вмъкнат друг библейски мотив – праха от стъпките или, както е писано в Матей 10:14 и Лука 9:5, ‘праха от нозете’, отърсен като заръчано от Христос свидетелство срещу онези, които биха прокудили апостолите. По този начин блудният син проникновено и правдиво е тълкуван като апостол за пазещите само външно приличие богопоклонници по име, които напразно се опитват да заличат ‘праха от стъпките’ – незаличимото (понеже е отбелязано от Бога) свидетелство за прокуждането на покаяния събрат.

Противно на естествените нагласи на човека в религиозния живот, които смятат за непълноценност невидимостта на Бога, лирическият аз в поезията на Марин Георгиев мъдро осъзнава тази невидимост като непрестанен насърчител на надеждата и упованието в Бога: Винаги невидим / Та все да се надявам (поантата на стихотворението “Бог” от сборника “Доживяване”, стр. 139).

В поантата на стихотворението “Въздушен океан” (от сборника “Доживяване”, стр. 69) лирическият аз разпознава съвършенството на Бога по плодовете, които Той е сътворил – едно прозрение, което е в пълно съзвучие с библейското напътствие за богопознание в Римляни 1:20, първа част: “Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него,  вечната Му сила и Божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията…”

В стихотворението “Когато те достигне чашата” (от сборника “Доживяване”, стр. 53) лирическият говорител мъдро осмисля житейското изпитание като средство, което разкрива на човека собствената му неотложна нужда от подкрепата на Спасителя. Нещо повече – лирическият говорител е прозрял ключовия принцип на духовното християнско спасение: “Спасявайки ще се спасиш”. Човешката личност, която е предмет на Божието спасение, сама е обдарена с Духа на Спасителя и така съпреживява и засвидетелства Неговата доброта и справедливост.

Интересно е, че поантата на стихотворението “Толкоз по-умираме” (от сборника “Доживяване, стр. 47) е едно изпълнение на библейския повик “Разгледайте полските кремове, как растат” от Матей 6:28, средна част:

В тревите да се ровиш предпочиташ

Пръстта да пипаш –

Последните учители…

Характерен в поезията на Марин Георгиев е и библейският мотив ‘понеже си пръст, и в пръстта ще се върнеш’ (Битие 3:19, последна част). В този общ и за Марин Георгиев, и за Борис Христов мотив лирическият аз у двамата поети съпреживява различно предчувствието за края на земното съществувание. Лирическият аз в поезията на Марин Георгиев надмогва цялата скръбност на неизбежната опитност чрез ведрата нотка на самоиронията:

В земята вкопан съм

Незакопан още…

(“В земята вкопан”, от сборника “Доживяване”, стр. 124)

Лирическият аз в поезията на Борис Христов превъзмогва скръбта на екзистенциалния край чрез съзнанието за нищожността и мимолетността на човека във вселената и чрез усещането за сроденост със земята по сътворение:

връз майчиното лоно на земята ще се срина,

като мушицата, която поживя и си замина…

(Из поемата “Честен кръст” от сборника “Крилете на вестителя”, изд. “Петриков”, София, 1991, стр. 62)

Още по-отчетливо е съзнанието за единение с природата по сътворение у лирическия аз в поезията на Марин Георгиев:

и ето ме - не искам да се връщам,

че тя за мен е като майка съща:

не я прегръщам, тя си ме прегръща

тя – първа и последна къща.

(“Пан”, от сборника “Доживяване”, стр. 62)

Съществено е също, че лирическият говорител в поезията на Марин Георгиев изтъква мъдростта и благотворността на Божието провидение в човешката участ: затваря ни едни врати, / но ни отваря други… - един мотив, обобщен от апостол Павел в Библията с думите от Римляни 8:28 “всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога”  (“Той само може да прости”, от сборника “Доживяване”, стр. 101). Тази творба пресъздава Бога като единственият, Който прощава човешките грехове и извършва истинното чудо. В “Послеслов” лирическият аз подчертава великата истина, че невидимият небесен Отец подава ръка на изгубилия земния си баща син – един мотив, познат от Псалмите: ‘Отец на сирачетата и съдия на вдовиците е Бог в Своето обиталище'(Псалм 68:5).

В “Ищван Шинка – селският поет” и в триптиха “Йожеф Уташи” лирическият аз разкрива от една страна – в първата творба, че разривът с природната йерархия чрез създаване на независимо от Бога изкуство, ламтежът на творението да заеме мястото на Твореца, отделя човека от Бога, а от друга страна – във втората творба подчертава, че допуснатите от Бога житейски загуби доближават до и отъждествяват поета с Бога.

В стихотворението “Среден селянин” (от сборника “Дотук”, стр. 208-209)  – един безспорен шедьовър в творчеството на Марин Георгиев, лирическият говорител, за първи път в европейската поезия, намеква, че обработването на земята не е само съсловен въпрос, а призвание от Бога за всеки човек по сътворение, така, както е писано в Битие 2:15, и че тъкмо изпълняването на това послание води до истинско богопознание:

В земята своя Бог позна;

вървя, над буците приведен,

като в църковна тишина.

В заключение остава да се добави още един библейски мотив в поезията на Марин Георгиев -  мотивът за извиращия от уповаващия на Бога човек Свят Дух, познат като Христово обещание в Йоан 7:38-39. Забележително е, че този мотив се среща и в ранната, и в късната поезия на Марин Георгиев: поантата на стихотворението “Насаме” от първата стихосбирка на поета (Ала когато заговорят изворите в мен…, от сборника “Дотук”, стр. 54) и заключителното стихотворение от сборника “Доживяване”, стр. 140:

***

Далечното Близко

Отвъд през ефира

Из мен извира

Само записвам

И в двата случая поезията е представена като равнозначна на духовната благодат, а втората поанта е всъщност стихотворна вариация на финала на прочутия Далчев фрагмент: “Аз не пиша, само записвам”³ª

Разликата е може би само в естеството на вдъхновението: при Далчев стихотворението е готово преди записването му, докато при Марин Георгиев има своеобразно записване на извирането на смисли, при което предварителната окончателност на творбата е невъзможна.

13-19.02.2012

----

 ¹ Марин Георгиев. Доживяване. Късни стихотворения, издателство Фабер, Велико Търново, 2011, стр. 67

ª Марин Георгиев. Дотук. Събрани стихове, издателство Слово, Велико Търново, 2011, стр. 34

° Марин Георгиев. Дотук. Събрани стихове, издателство Слово, Велико Търново, 2011, стр. 51

²Ellen G. White, Spiritual Gifts, vol. 1, p. 193.

³Атанас Далчев. Фрагменти. Мисли и впечатления, том 2, издателство “Захарий Стоянов”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2004, стр. 26

³ª Атанас Далчев. Фрагменти. Мисли и впечатления, том 2, издателство “Захарий Стоянов”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2004, стр. 113

Религиозното чувство в поезията на Кирил Христов

Кирил Генчев Христов, влязъл в националната култура като Кирил Христов (1875-1944), е български поет, писател и драматург. Учи в родния си град Стара Загора, в Самоков, Търново и София. Като стипендиант на Военното министерство е изпратен в Морското училище в Триест. Там се запознава с творчеството на класическите и модерни италиански поети – от Данте Алигиери през Л. Стекати, до Г. Д’Анунцио. Живее в Неапол и Лайпциг. В Пражкия университет е учител по български език и литература. В София работи в библиотеката на Висшето училище. Военен кореспондент през трите войни.
Автор е на поезия, сатира, проза, драматургия, прави множество преводи, но още съвременната му критика го определя най-вече като роден лирик. За първи път печата през 1894 г. Свързва се с кръга „Мисъл”, но сътрудничи в почти всички литературни периодични издания. Първата му стихосбирка „Песни и въздишки” излиза през 1896 г. и има шумен успех. Превежда Надсон, Плешчеев, Едмон Ростан, Лермонтов, Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и много поети, пишещи на религиозна тематика, за които тук ще стане дума. Следващите му стихосбирки се радват на голям успех и той вече е поставян сред строителите на модерната българска литература. Командирован в Германия (1906), попада под влиянието на немския модернизъм. Назначен е за кратко като доцент по българска и италианска литература в СУ. Специализира в Париж. Най-интензивно твори през 1912-1918 г. От 1923 г. живее последователно в Лайпциг, в Йена, в Прага (1929), където чете лекции в Карловия университет. Между 1928 и 1930 г. пише голямата поема-епос в три части „Чада на Балкана”, а през 1937 г. публикува първата българска научно-фантастична драма „Откривател”.
В родината се завръща през 1938 г. Излизат негови стихосбирки, една драма, една студия, сборник стихове и разкази, мемоарната книга „Затрупана София”. До последните си мигове работи над спомените „Време и съвременници”, които и досега са едно от най-търсените четива като уникален документ на тогавашните литературни и обществени нрави.
Умира на 7 ноември 1944 от рак на белите дробове.


В творчеството си Кирил Христов покрива един голям периметър от чувства, мотиви и сюжети в емоционално и идейно отношение. В поезията му намират място и религиозните мотиви. Макар стиховете с религиозни чувства да не са емблематични за автора, те са пренебрегвани досега от литературната критика. Но въпреки това той си остава един от първенците на българското слово. След началните си лудешки пориви на своите младини и творчески търсения, Кирил Христов осъзнава задачите на времето и своя дълг пред обществото. Той поема пътя на народностната поезия и в това отношение е по-близък до Вазов и Константин Величков, отколкото до П. Славейков и Яворов. Религиозното му чувство е облъхнато от народностни елементи. В поезията на Кирил Христов липсват спокойните наблюдения и пейзажни описания. Всичко е нахвърляно в остри линии и едновременно е подчинено на една буйна темпераментност.
Човешкият живот е един низ от изпитания, които се поднасят от съдбата:


А право е съдбата наредила,
разумно сътворил е Бог света.
Сам Той не съхранил би Своята сила
без малкия протест на завистта.
(,,Недейте верва вий”)

Тук се срещаме със смирението на поета пред божието сътворение и съдбата, които той определя като правилно и разумно. Това смирение се изразява с едно преклонение пред божията сила; благоволение пред Бога и пред Неговото величие.
Сила и осъзнаване на неизменна вечност откриваме в стихотворението ,,Легенда за вечността”. Пред тази сила и безсмъртност човек е безсилен да погледне Бога в лицето, чувствайки своята немощ:

Но, Боже, защо когато Те погледна,
очи веднага да затварям бих желал –
та да ме лъхне мраморния идеал
на Твоето спокойствие и хубост ледна?
(„Морска пена”)

И в творчеството на К. Христов откриваме осъзнатата необходимост на човека да общува с Бога чрез молитвата.

Но чуй що днес ти казвам аз: моли се!
Ти имаш нужда от молитва днес.
(,,Последно прости”)

Едно от най-хубавите стихотворения с религиозно съдържание на К. Христов е ,,Печална Коледа” от стихосбирката ,,На нож!” (1913). В зимната вечер на Рождество Христово черковните камбани, вместо тържествено, бият тъжно. В храма злочести, клети майки и годеници вдигат изплакани очи към Бога за утеха:

Гърмят камбаните, и звук по звука пада
като куршуми днес. И старец, и дете –
вървят почернени: тук годеница млада,
там майка сирота –Теб, Боже, дирят те!

Нали на днешний ден Спасительт роден е?
Нали донесе Той утеха на света?
При Него идат те безкрай озлочестени,
С приведени глави, с молитви на уста.

Изпратили бащи, и синове, и братя,
те чуха: татък земята кръв обле:
и чакат всуе днес с разтворени обятия,
и чакат вест поне от бойното поле.

Едни загинаха в борба с враговете –
и в непознати край сън вечен спят сега,
а други – празникът велик и там не свети,
и те за своите днес спомнят със тъга.

На живо са се във земята черна скрили
да пазят хищника и в тоз тържествен ден;
ала премисляйки сега за свойте мили,
утеха имат те: врагът е победен!

Но, Боже – майките! Те лани тъй честити
тоз празник срещаха! Днес идат в Твоя храм.
Така печални и със черно на главите,
и тихо молят се, и тихо плачат там.

Душа измъчена към Тебе, Боже, вика.
Към Тебе дигат се изплакани очи;
смили се, Господи, и болката велика
на тези клетници с утеха облекчи!

Те майки – майки са на славните герои,
които прогониха от родний край врагът;
във жертва дали са те синовете свои,
за други праздници днес да бъде – там отвъд.

Победа грабналий – на него равен нема:
но – Боже, майките злочести утеши!
И там искрица дай от радостта голяма,
да светнат техните покрусени души!

Стори, Създателю, тез мъченици святи
едно да мислят днес: за онзи дивен край,
де за победи Ти героите изпрати,
де празник първи път днес робът ще познай!

Сега таз радост се на други майки пада,
пръв път след векове тоз празник там блести.
За тех да мислят те, о Боже. И в награда
дай тем утеха на сладки сълзи Ти!

Голямото състрадание на поета към майките с измъчени души, които клето плачат е изказано под най-пряка форма. Народното страдание е изразено по един неподражаем начин.
В ,,Самодивска китка” (1904) са поместени разработени народни песни, в които са представени народния бит и вярвания.
В ,,Стълпотворение” (1905) е пресътворен поетичнобиблейският разказ за стълпотворението и страшното отмъщение на Бога. Хората са искали да надценят силите си и да достигнат величието на вечната сила. В произведението е предадена някогашната религия и жестокостите от жертвоприношенията.
,,Богоявление” е едно облъхнато от борческо настроение и велика надежда стихотворение. Поетът вярва, че Бог ще даде сили на народа и ще го направи велик.

Един ли войн, прахосал сили млади
в несговор, свеждаше глава от срам?
Отдавна само демонът на свади
явяваше се в град и село нам.

И изведнъж – война с врага вековен!
И – Бог яви се в нашето небе!
Народът от раздори изпотровен
сега един човек като че бе!

И се като един човек упъти
срещу врага към юг и към възток.
И в неколко недели много пъти
видеха българите своя Бог.

При Сельоглу най-първо озарява
на дивен устрем пътя: в Лозенград
отново българский се Бог явява –
и свойта мощ познава народът млад.

И после при Бунар-Хисар яви се;
а при Люле-Бургаз Той нито миг
не ни остави; - и светът се слиса,
и станахме в пет дни народ велик.

Със вас е Той, юнаци беззаветни,
и днес е с вас! И сочи Божий пръст
света София вам…Не ще ли светне
на купола й стар Христовий кръст?

Същото религиозно настроение откриваме и в стихотворението ,, Пролетен празник”, където символично, под образа на Възкресение Христово, се разбира пълното обединение на българския народ.
Поезията на Кирил Христов е оптимистична, светла, радостна, само в малко творби поетът пресътворява по-минорни настроения:

И вечно ще се носим в небесата?
И нема бездни, нито висоти?
Аз питам Те: де, Господи, лети
безкрайната единност на слънцата?

Към Тебе в глъбините на душата
отвека, Боже, мъката крещи:
защо да ни явиш, отказа Ти
последната причина на нещата?

Лице срещу лице пред вечността
ужасна Твоя – мисъл и ридание
на поколения безброй скръбта!

И щом носител съм на духа Твой –
аз ще Те питам с гнев и отчаяние,
не ще да Те оставя на покой!

В стихотворението ,,Пасха” поетът свързва злото и греховността на хората със страдалчеството на Спасителя на човешкия род:

Усмихнат сирото, Господний дом
Нататък в утрото белее.

Града наоколо му от зори пустее,
прелива се вълна подир вълна насам:
те всички идат на Голгота
като една душа
и погледите викат: „Ето ме - живота! -
аз не греша!“
И като че се святка околвръст страната
сред пролетен за празник жаден ден -
и нощ на всички прагове е с кървав мак в косата.
И тихо се понесе над главите на сганта
безмълвье - сякаш звук самотен от
камбана.
Върху корава длан
на бич държалата десница на Христа
разцъфна като роза, първа рана.
И слушат те от близо и далеч:
Звучи така безумно родна реч!

„Просто им, Татко, те не знаят
Що вършат.“
И като прегазен труп
във покривалата си свити вкуп
под кръста три жени ридаят.
И в неподвижна черна глъбина
избиват огнени езици: миг широко запламтява -
и пропаст под нозете озарява,
продънена внезапно,
настръх като сетня светлина.

Макар и отразяващо едно историческо събитие, то има и ще има винаги релация с настоящето. С песимистичния финал стихотворението говори за авторовата безнадеждност.
Стихосбирката ,,Приближени хоризонти” (1911) е съставена само от преводи на руски, италиански и немски поети с оформени религиозни чувства: ,,Първосвещеник”, Франц Еверс; ,,Бунтът на мъртвите”, Акерман; ,,Христос Възкресе”, А. Майков; ,,Христос укротява морето”, Х. Бенцман.
В повечето случаи Кирил Христов разкрива вярата си чрез второ лице, като описва мъката и скръбта на майките, молитвите на хората и надеждите на народа.

Поетичното творчество на Пенчо Славейков – сплитане на религиозното чувство и възрожденските идеали зад маската на модерната европейска естетика

Пенчо Петков Славейков (1866-1912) е български поет, син на поета, фолклориста и политика Петко Рачов Славейков. Като юноша измръзва на зимна пързалка и остава цял живот трудно подвижен и с неясен говор. Следва литература и философия в Лайпциг. Членува в Лайпцигското литературно дружество и в Лайципгското дружество на на любителите на изкуството. Председател е закратко на Славянското академично дружество. Наред с д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров е създател на кръга „Мисъл” и едноименното списание, което утвърждава в България основните на модерната национална литература. Поддиректор и директор е Народната биллиотека (14 години) и директор на Народния театър. През 1909 г. е командирован в Москва , участва в 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто и Рим за опознаване на библиотечното дело. Същата година ръководи събрание, учредило клон на дружеството „Приятели на руския народ” с председател Анатол Франс; уволнен е от поста Директор на Народната библиотека и заминава в чужбина. В Цюрих го посреща Мара Белчева. Живее последователно в Люцерн, Хофлау, Гьошенен, Андермат, Логано, Рим (най-дълго време) и в малкото италианско градче Брунато, където умира. Предложен е от шведския професор Ал. Йенсен (негов преводач) за Нобелова награда, но поради преждевременната му смърт предложението не е разгледано.
Считан е справедливо за основоположник на българския модернизъм. Творбите му, доминирани от подчертано индивидуалистична проблематика, поставят началото на модерната българска поезия. За негови следовници, оставили ярка диря в словестнвостта, се считат Яворов, П. Ю. Тодоров, Н. Лилиев, Д. Дебелянов. Създава поезия с претенции за елитарност и изискване на литературна подготвеност и култура от читателите й. Поставя си за цел да изведе българската литература от националните й рамки и да я приобщи към модерната европейска проблематика. Има голям принос в обогатяването на поетичните жанрове, развива някои малко познати от тях, а на други е основоположник. Публицист, автор на естетико-философски и литературно-критически статии, които дообогатяват културния живот на тогавашна България, но остават и до днес интересни и значими свидетелства за един неспокоен и търсещ творчески дух.


Нравствено-философските и естетически проблеми, отразени в творчеството на Пенчо Славейков създават основа на модернизма и предопределят началото на една нова традиция в развитието на българската литература Той се запознава с най-новите идеи на модерната европейска мисъл по време на престоя си в Лайпциг (1892-1898) - слуша Вунд и Фолкелт, чете немските философи - от Фихте до Ницше, увлича се от мисълта за "свръхчовека". Немската философия и възрожденските традиции оформят представата му за човека и света. Славейков се изгражда като високо културна личност. Така подготвен, той пресътворява народни песни и пресъздава обществените борби в една поетична форма, непозната нито на Вазов, нито на Ст Михайловски. Личността му се намира в пропастта между възрожденски идеали, благочестивостта и модерната проблематика на личността. Творецът е изцяло подвластен на доосвобожденската идея да помогне на народа да излезе от робската си непросветеност, като пътят към неговото усъвършенстване той вижда в индивидуализма, т.е. в издигане на равнището на отделната човешка личност.
Славейков е религиозна натура. Той дълбоко в душата си, освободен от философска и литературна маниерност, е прикътал здрави религиозни чувства, които разкрива само в моменти на прозрения.
Успоредно с възгледа за моралното право на личността да живее според естетическите си възгледи, Славейков утвърждава в битовите си поеми и християнската идея за нравственото усъвършенстване по пътя на страданието. (Тук влиянието идва от християнската философия на толстоизма.) Въплъщение на модела “нравствен човек”, който се ръководи от законите на хуманността, са Ралица, Райка, Бойко (след духовното му прераждане). Докато в “Ралица” семейният модел е разрушен отвън (агресията на отхвърления), в “Бойко” разрухата идва отвътре. Нейна кулминация е отново престъплението – физическа агресия върху съпругата, причинила смъртта й, е крайна точка на Бойковото духовно падение. То доказва, че човекът на прекомерната естетическа страст не може да се поставя над висшите хуманни закони, без да деформира духовния си облик. Този възглед влиза в противоречие с Ницшеанската теза за неограничената духовна свобода на избраника и се доближава до толстоистката (християнска) естетическа концепция за греха и изкуплението.
Воден от девиза на Толстой “да се търси и у звяра человека”, Славейков утвърждава чрез метаморфозите на Бойко традиционната християнска схема: престъпление-опрощение-покаяние-изкупление. Прераждането на героя се катализира чрез Райка, която осъществява ролята на помирител на вътрешните борби у грешника. Нейният милосърден жест (благородната лъжа) е знак за всеопрощението, което задвижва потисканите досега нравствени импулси на грешника. Този жест изразява християнската вяра, че чрез кротост и несъпротивление може да се изкорени злото. Нравственото осъзнаване на Бойко е резултат от превръщането на страданието-заслепение в страдание-просветление. То обаче идва едва, когато героят надмогва любовта към изкусителката Неда (надмогва естетическото) и достига до чувство за семейна вина към жената-светица (Райка). И най-големият престъпник може да се прероди чрез доброто. Така поемата издига в култ притежаващия християнските добродетели човек.
Повлиян от идеите на европейската художествена мисъл, Славейков извършва парадоксално творческо съчетаване на две противоположни философии – немския естетически индивидуализъм (Ницше, Шопенхауер) и християнския идеализъм. От една страна, Славейковият избраник се чуждее от тълпите, за да осъществи естетическата си мисия (да въплъти божествената красота в земни форми – мрамор, музика, слово). От друга страна, в порива си към творчески подвиг избраникът постига нравствена чистота – съпричестява се с Бога. Тази изключителна личност с воля за висш духовен живот твори сама себе си – самосъздава се като от човешкото в себе си сътворява свръхчовешкото (богоподобното). Ето защо носи чертите и на човек, и на Бог, т.е. на свърхличността. Нейно върховно призвание е “да дотвори недотвореното от Бога”. Осъществяването на това може да я превърне в свръхличност – мост между земята и небето (“Химни за смъртта на свръхчовека”) Тук се забелязват уклони на един по-ограничен пантеизъм. Пенчо Славейков чрез това произведение се проявява не само като голям поет, но и като дълбок мислител. :

С духът на Господа живей
човек, додето дойде час,
и погледа му притъмней,
и свяс превърне се в несвяс.

Начало в Бога, в Бога всякой край.
Вън Бога всичко е тъми…
Живот познало, Бога да познай
към смърт се всяко битие стреми.

Смъртта завършва земния живот,
зад него ново битие настава –
и то на нашите дела е плод…
така урече Бог и Богу слава.

Един е Бог на висши небеса,
над волите е волята му свята –
тя чува се на бурята в гласа,
и в растението тихо на тревата.

И тя закон е тука на света,
закон висш на всичките закони,
против живота и против смъртта
най-яката е броня тя от брони.

И с тази яка броня любовта
на подвизи се впуща вдъхновени
по бойните полета на света,
от злото в кръв невинна напоени.

За Славейков Богът и свръхчовекът са небесното и земното проявление на висшата творческа воля. Ето защо Славейков смята, че творец на историята е само свръхличността, като избранник на Бога, а не народните маси. Той пропагандира Шопенхауеровата теза, че едно общество има смисъл да съществува, само когато създава висши индивиди.
Култът към избраника в “На острова на блажените” има за философска основа, ницшеанската индивидуалистична утопия. Идеята за свръхчовека у Славейков обаче е в съзвучие и с християнската идея за нравствената отговорност на личноста, т.е. за нейната служба на висшия хуманистичен идеал. Ето защо, издигайки се над колективния морал, Славейковият творец трябва да синхронизира естетическата си мисия с нравствените закони на хуманността. Така се съчетава Ницшевият култ към безконтролната воля на избраника с християнската идея за себеотрицанието на твореца в името на другите.
Видният наш учен Спиридон Казанджиев като сравнява религиозния мироглед на поета с философската идея на Фридрих Ницше, пише: ,,За Славейкова Бог не е личен дух. Той е едно и също в света, с творческото начало в света. Бог, следователно, не е отвъдсветовна, трансцедентна сила. Създавайки света, Бог минава в него, вгражда се в него, става негова вътрешна сила, негов закон. Най висшето творение на тая творческа сила, в което творение тя умира, е човекът. У Славейкова Бог остава над свръхчовека, Бог е във вечността, човекът - във времето, а свръхчовекът е посредник между времето и вечността. Свръхчовекът не покрива Бог, тъй като светът с целокупната си реалност и съдба е извън неговия разум. Бог таи в себе си пълната истина. На свръхчовека тази истина се разкрива само отчаст, понеже светът и истината не са съвършени, а се творят непрестанно. Тая незавършеност прави Бог жив, не мъртъв, в нея и в неговата действителна вечност”. (,,Знание и вера”, София, 1939 г., стр. 217) Славейковият свръхчовек е вярващ, жизнерадостен и оптимист, а Нитшевият свръхчовек, който е изместил Бога, е зъл, отмъстителен, потънал в песимизъм. Свръхчовекът е несъвършен, тъй като пълно съвършенство има само Бог.
Поемата “Сърце на сърцата” разрешава един от централните конфликти, пред които се изправя всеки избраник– конфликта между неизбежната самотност на свръхличността, обречена да живее далече от тълпата и да бъде приживе неразбрана и нейния висш нравствен дълг – да възвисява простосмъртните към божиите истини. В своите размишления пред учениците си Шели отрича презрителното отношение на избраника към тълпата, т.е. себичния му индивидуализъм. Шели смята, че конфликтът на твореца с тълпата е наистина неизбежен, поради големите духовни различия. Той обаче може да се преодолее, когато творецът остане верен на водаческата си мисия и осъществи висшето си предназначение – да бъде “Ноев ковчег”. Тази великолепна метафора внушава върховната мисия на избраника – да свързва битие и небитие, земност и неземност, чрез изкуството, което е най-висша човешка мъдрост. Условие за осъществяване на Ноевата мисия е творецът да остане верен на себе си (“който сам е себе си постигнал/той живее во вечността”).
Нравственият стоицизъм срещу страданието има ясни християнски проекции в творбата “Болният монах”. В нея страданието е представено като небесен дар, а човешките физически мъки – като проява на божия милост. Славейков вярва, че духовните сетива на личността се усъвършенстват само в мъченичество, в което душата може да съзре божественото. Възгласът на монаха: “О, дай ми, Боже, в мъки да живея!” изразява авторовото убеждение, че духът се възвисява само в страданието.
В ,,Симфония на безнадежността” обвинителният възглас на Тъмния човешки дух: “Защо не ме остави, Прометее, в мрак?” защитава тезата, че търсене на истината чрез науката е път към нещастието, а не към щастието; че вместо светлина, дареното от Бога е донесло само злини на хората; че блаженството на човешкия дух е постижимо само във вярата - мрака на незнанието. Затова е предпочетено пред горчивината, която носи знанието (както сочи библейската мъдрост – който трупа знания, трупа печал). Този възглед разрушава възрожденската идеологема “науката е слънце”. Така Славейков демитологизира традиционната представа за Прометей като дарител на знанието, спасило човешкия род. Библейската тема за изгубения рай на незнанието в езическия сюжет на “Симфония на безнадеждността” показва, че в творчеството на поета съжителстват парадоксално образите на природните хора, блаженстващи в незнание (“Катунари”, “Безгрижник”) Така развитата теза за знанието и човешкото щастие се разминава с християнска философия за познанието. Адам и Ева са изгонени от Рая, защото са вкусили не от дървото на познанието, а от дървото на познанието за добро и зло. Оттук следва, че бедите, които съпътстват човека, идват от неговите субективни преценки за добро и зло и от това, че си позволява въз основа на тях да съди останалите, което е изключителен прерогатив на Бога. Познанието за Бога е пътя към истината, съгласно християнската философия, а търсенето на истината, чрез науката води до песимизъм и неудовлетвореност.
Аз съм по-склонен да приема другата теза на наши литературни изследователи, а именно, че използваната легенда символично обяснява идването на християнството и изчезването на езичеството.
Най-пряко вярата, че смъртният човек може да въплъти божественото в земни форми, синтезира поемата “Фрина”. За разлика от другите философски поеми, тук красотата присъства в своите чисто материални, а не духовни измерения, т.е. като красота от естетически тип.
В епическите песни на П Славейков е трудно да се прозрят религиозните му чувства. В малките песнички от стихосбирката "Сън за щастие", където творецът проследява пътуването на човека през тайния, вътрешния свят, срещаме по-прями, топли и интимни чувства, които вече са прекрасно доказателство, че поетът е имал дълбоко преклонение пред Твореца на вселената. Умението да одухотворява природния пейзаж е ново в българската литература. Природата носи живот толкова силен и наситен с чувства, колкото и човекът. В малки акварелни пейзажи, написани много прочувствено и изживени в часове на тихи унеси, Славейков се разкрива като поет далеч от тежките, философски размисли. Пейзажът на човешката душа се разкрива чрез душата на пейзажа на природата. Всяка творба носи определено човешко настроение - кротката радост от живота, спокойната и смирена мъдрост на човека, осмислил своето присъствие сред тихата и вечна красота на природата. В цикъла оживяват "ясен месечко", звездни нощи, треперят "белостволи буки", "морни вечери"... Обективните картини са наситени със субективното съзерцание на духа. Цялата природа е изживяна от лирическия герой и се е превърнала в част от неговата душа. В стихотворението ,,Висота” четем:

Копнея аз за висотата
на бедний труженик, вживян
в спокойствието на душата
и на Твореца упован

Тоз, който в божи разум вслушан,
където да го поведе
живота, благ и равнодушен
върви, непитайки: къде?

Още по-ясно е откроено религиозното чувство в ,,Молитва”:

О, Господи, към мен ръка простри
и укроти духът ми безпокоен;
За Тебе искам аз да съм достоен.
Служителя си, Господи, призри!

Ти вера пак в душата ми вдъхни,
душа в тревоги земни уморена, -
в минутното за вечното родена,
Ти пътя й към него проясни!


Малката песен ,,В църква” разкрива образа на идеалния свещеник, който трябва да спаси хората от прегрешения:

Божествената служба спре. Застана
свещеник млад на светлия олтар
пред дверите, и громка реч подхвана
с пророчески старозаветен жар:

,,Грех на светът лежи от памтивека –
ний на грехът сме видимия плод!
И тоя грех е дълг на человека
да го изкупи с праведен живот.

Живот, но не на земните копнежи –
а в земното, което е отвъд…
Грехът ни тука погледа примрежи
и ний не видим правий Божи път.

Къде вървим? Тоз който се предава
на временното, губи вечността.
Покайте се! Че вече наближава
последний ден, когато над света

ще дигне меч на Господа ръката,
ще дигне меч на правдата гневът –
живелите в радост на земята
тогава с плач и стон ще въззоват.

В ,,Кървава песен” е подчертано неведнъж вдъхновението и радостта на поета от простия непринуден живот на българина. Героите в поемата поп Матей, Дависил, Войводата и др. чрез своите речи показват голямата си вяра, че Бог ще благослови правото дело:

И свършил службата на тъмния олтар
на прага Поп Матей се спре, издигна кръста
в ръка, благослови навалицата гъста и почна:

,,Братия! Ний мислехме, че спре
живота зарад нас, а ето че изгре
той. Дни на робство не беха дни безплодни! –
Морето на скръбта и сълзите народни
из своите недра отново го роди.
Тъй в свойта обич ни съдбата отреди
сам Бог и обнови той с нея нашта сила:
да защитим това, което най е мило
човеку на света – светия бащин кът,
земята прадедна! Към слава я водят,
които в нея са за слава възмъжали!
……………………………………….
За нас най-свидното е сбрано в тая реч:
луч, слово, помисъл, въздишка, пир и меч –
и всичко корен що е вбило в земята,
да ни със своя ръст възвися и душата.
Тя на светът ни е едничък наши свят!
Тя е в зърното, с което благодат
на бедний труженик расте по ниви златни
и в чийто хлебен шум с Божи думи внятни.
Тя в радостний е вик на пролетния дрозд.
Тя е в сладкий сок на есенния грозд,
прикътан в завета на лозовата шума.
България, това е най-святата глума
на нашите врази в нечистите уста –
като Христа на кръст, глумени по света!
Това е росний дъх на злаците в полето.
България , това Балкана е в небето
издигнат, песента на песните да пей –
за туй в душата ни що тъмней и купней
за светлина. Това е въздуха що дишам!
Тя е в словото, с което ние пишем
на земния живот в книгата света
делата, що ги е родила любовта,
и правда Божия зарад живот кърмила –
България, това е извора на сила
кипящ в света светих на нашите души –
когото земна власт не може пресуши.
в струите му тече самата божа воля –
и възпои ни тя туй в робската неволя,
в свободата сега, която ще цъфти…
Трудът на нашите сърца го освети
сам Бог, -под знамето и в жива братска слога,
и ний да осветим днес волята на Бога!…
Бог и България – единство в двойна плът!
Бог и България на клетва ни зовят.
И тая клетва ний пред кръста да дадеме –
за нея да живейм, за нея да умреме!”

Авторовите модерни принципи не влизат в противоречие с възрожденската литература, а осъществяват плавно връзката между традиционното и модерното. Стихотворението ни внушава как хубаво са знаели да се молят нашите предшественици. В него се вижда и Славейковия философски поглед върху религията. За него Бог е символ на вечната красота и истина – на онази светлина, чрез която човек вижда неща, непознати и непостижими.
В ,,Острова на блажените” виждаме интересна характеристика на Иво Доля – герой, зад който всъщност се крие сам авторът.
,,Неговата поезия не е подплатена с отвлечени въззрения, а с опитите на живота, които понякога избиват в синтези, обединяващи опитите - но те са извлечени, а не отвлечени. Всичко у Доля е образ. Бог за него е винаги - дядо господ, какъвто е в библията и живота, а не в главата на книгите на тоз или онзи книжник-мъдрец. Дядо господ - онзи, когото поетът още като дете е гледал на тавана в черквата на родното си градче, с навъсените вежди и дългата брада - такива, каквито е имал и дядо му, - вдъхващи и уважение, но повече страх. За една запретена и не като хората грешка той е наказал безжалостно поета още на ранни младини - и наказанието си той влачи през цял живот, с тъга, но безропотно. Наказанието е било жестоко, но в него има и висока милост. Че то му отвори очите за господа и за живота”
Пантеистичните настроения на П Славейков намираме в произведенията му ,,Екстаз” и ,,Псалом на поета”. Както и при Вазов, този пантеизъм не е от философско, а от естетично естество. ,,Богът в природата – това означава за Славейков и Вазов, че природата е божествена, т.е. прекрасна и величествена. У Пенча Славейков този пантеизъм е изразен с много по-голяма широта и художествена мощ. Той чувства вселената в нейната безграничност и нейното единство. И може би затова тя му се открива нощем, когато тъмнината и сънят изтриват всяко индивидуално битие и мракът разчупва преградите на дневната светлина, за да ни покаже, че освен земята и нейните грижи съществуват още милиарди светове. Безкрайните пространства, които ужасяваха Паскаля със своето вечно мълчание, облъхват Славейкова с химна на звездния хор и той ,,сеща над челото си, как Бог повява с невидимо крило” (,,Религиозното чувство в българската лирика” 1929г Атанас Далчев)
Религиозното чувство на Славейков не може да се разкрие така лесно. Не може да се каже, че поетът е вярвал в Бога така, както Вазов и всички останали поети, негови предшественици. Ако приемем, че западната модерна мисъл е присадена на Славейков както някаква култура върху саморасло дърво, както се изразяват някои критици, то корените на това дърво са скритите Славейкови християнски добродетели, от които плодовете черпят живителни сокове и придобиват красиви форми. Славейковият човек се изгражда в ценностна съпоставка с Бога и в творчеството му има някаква специфична религия, заплетена в много философски разсъждения, затова и поезията му е тежка, образна, всичко е вглъбено и проникновено. Неговата вяра се изразява непряко, чрез неговите герои. Неговото творчество е естетическа маска, зад която прозира едно религиозно съзнание, съхранило в началото си отколешната национална благочестива традиция.

Християнска ли е вярата на Вапцаров?

Има епохи, в които талантливи, значими творци на духа стават жертва на различни философски и най-вече политически утопични идеологии. И без съмнение Вапцаров е един от тях.

И ето – настъпва време за отрезвяващата истина. Въпреки несъмнените си достойнства, поезията на Вапцаров като цяло бива оценявана и поставяна правилно в полето на литературната утопия.

 Смисловото съдържание на тази поезия гравитира в сферата на необузданото, нецензурирано от разума бленуване за бъдещо щастие. Тя не престава да е по своему симпатична за някои може би за това, че отнася читателя в сферата на инфантилните желания, така ясно непостижими. Чрез онази част от творбите, където авторът е влязъл в ролята на идеен архитект и пророк на песенното бъдеще, на духовен народен водач, изпращащ пропагандно политически послания, той преминава в друга ценностна система и подлежи на друга критика, защото от агент на утопията се превръща в стихотворен пропагандист на тогавашната болшевишка идеология. С други думи – поезията му се превръща в средство за установяване на утопическото – щастливата визия за бъдещето под формата на комунистическата идея. Тази идеологическа и идейна слепота или заблуда на Вапцаров, която от дистанцията на времето все повече изкристализира, го превръща в явление от исторически интерес. Но и като явление заслужава изследване. Допълнително поезията на Вапцаров беше и продължава силно да се политизира – и до днес дадени политически сили го тълкуват от вишката на своята камбанария и за целите на своите интереси.

Налице е обаче и нелепата тенденция за реабилитацията му в посока на увековечаване посредством разчитането му като посланик на християнски идеи. Не бих си позволил да пиша за Вапцаров, ако не бяха излезли на бял свят напоследък толкова публикации, които да ни внушават, че в творбите му имало християнски мотиви и едва ли не, те са продукт на човек, чиято вяра има нещо общо с тази на християните. Нищо подобно!

        След като десетилетия наред чрез пропагандната държавна машина и подчинената й образователна система поета беше ,,канонизиран”, дори и в днешно време е налице особена чувствителност към критични материали посветени на  Вапцаров, изразена със следната претенция на неговите защитници - ,,За да го критикуваш, трябва да си на неговото ниво”.  

        Погледнато от тази позиция как ли еретично изглеждат някои изводи в статиите ,,Никола Йонков - детство и юношеството” с автор Димитър Камбуров и  ,,Сън на Вапцаров и голямото сънуване на левицата” с автор Александър Кьосев, че поезията на това ,,мимолетно и безобидно изчадие на квази-демократична ценностна матрица” е улисана в темпове и агитки;  че ,,песенността на Вапцаровото бъдеще отблъсква по-младите му читатели; автодеконструкцията му пронизва цялостното му творчество; писмовната му ти-стихия е една масмедиално изкорубена, извърната и извратена форма” на писмовния контакт между двама; ползва език в цялата му анатомична, орална и писмовна грапавост подобен на тези в ,,кафенетата и комюникетата, само дето е по-клиширан”; че някои Вапцарови строфи са, и квазиконкретни, и тавтологични, и мъгляви, и празни; дори в най-зрялото стихотворение ,,История” е налице ,, криворазбраната наивност, инфантилност, масмедиална и попкултурна зависимост на неговата поезия”; стиховете му ,,са алогични и абсурдни”.

      С горните твърдения по-бих се съгласил в сравнение с опитите на единия от авторите (Димитър Камбуров) да ,,сговори” християнската и комунистическата вяра, твърдейки, че от логическа, и от теологико-херменевтична гледна точка, християнската интерпретация на Вапцаров е практически идентична с комунистическата. Приликата на комунизма и християнството сe внушава с аргумента, че и двете вери са проектирани в някакво бъдеще, оттатък хоризонта на някаква екзистенциална актуалност. И в двете парадигми артикулацията в езика на някаква конкретика била оскъдна. Моето мнение е, че да се прави подобна аналогия е все едно да се твърди за духовно сходство между Христос и Левски с повърхностната аргументацията, че и двамата са носили ризи, или че и двамата са били предадени от свои.

                    Съмнението в логиката на припознаването на Вапцаров като религиозен поет възниква на първо място от булевардно пролетарската  реторика в неговата поезия. Използването на публицистичната форма е несъвместимо с високата духовност на християнските послания и дори да допуснем, че ги има, вместо да ги репрезентатира, използваното масово, низово многоезичие по-скоро ги деконструира. Съчетанието на авторовата властна надменност, пролетарската му нетърпимост и громящия характер на съдържанието, трудно биха съжителствали с невинния, смирения, миролюбивия и състрадателен характер на християнските постулати, в които би трябвало да бъдат прицелени християнските творби. Твърденията, че в поетичните му текстове съществува потенциално религиозна алегория и са своеобразна форма на светото писание, по-скоро би дискредитирало автентичния смисъл на това писание. Такова четене на Вапцаровите творби би било много трудно, погледнато през критичната мярка за християнска поезия.

       ,,Вяра” е стихотворението, с което най-често се пристъпя към сложната задача да се припише наличност на християнски чувства и мотиви в неговото творчество. Сюжетната схема на това произведение е посветена на две абстракции – вярата и живота, които в християнството се свързват чрез безусловната обич. При Вапцаров спойката между вярата и живота е колкото крепка поради наличието на тази обич, толкова и крехка от обстоятелството, че с живота е в перманентна борба, ,,в разпра”. Хората с християнско самосъзнание вярват в думите на Христос - ,,Аз съм пътят, истината и животът…..” от Йоана (14:6)  Той е животът; защото ние сме живи в Бога, единствено във и чрез Исуса Христа. Вярата в Христос е истинският път в живота. Той е началото, средата и краят. Лирическия Аз у Вапцаров има друга визия за живота и житейския път. Той е в борба и разпра с настоящия живот (озъбено свирепо куче), а неговата вяра е съсредоточена в утрешния, отъждествен с песента и олицетворен с истината. По този начин той не само, че разподобява живота, пътя и истината като тъждество на самия Христос, но и води борба с Него, което изглежда като дръзко богопротивопоставяне, несъвместимо с християнската търпимост. В християнството вярата, истината, живота и житейския път са в единство безусловни ценности, а при Вапцаров е налице деформирано разбиране и надпоставяне на дадена от горепосочените ценностни абстракции над друга. В името на живота той декларира, че би се отказал от житейския си път. (За него – Живота - … бих влезнал във взривна ракета..)  Ако за марксистката философия е присъщо  да се занимава с проблема заслужава ли да се живее или не, за християнското учение този въпрос не съществува – всеки би трябвало да си носи кръста докрай, така както Христос носи своя до Голгота.

      Сюжетите на разглежданото стихотворение не са посветени на мъките, които съпътстват християнската душа в името на вярата. Дори имаме интуитивното усещане, че авторът се опиянява от борбата с живота и тя му носи удоволствие. Не християнско, а чувство с езически (епикурейски и хедонистичен) привкус съпътстват мотивите на лирическия  Аз за човешкото съществуване - ,,да усеща приятния гъдел”.  

      Нека се спрем на  християнската представа на понятието ,,истина” и  артикулирането на това понятие в творбата. Истината е Христос, тя се противопоставя на лъжа и грях. Лирическият Аз обаче в името на живота би пренебрегнал истината, като предпочете дори нейните антиподи. ,,За него – Живота - направил бих всичко”, а това ,,всичко” предполага и грях, и лъжа.

      Вярата, която е идентификация на аз-а от една страна и живота от друга, в поезията на Вапцаров, са представени  в единство и диалектична борба на противоположностите съгласно марксистката философия, вместо в хармоничното им единство в което съжителстват в християнската.

      Четенето на ,,Вяра” като сюжет, езиков феномен и защитени тези е своеобразен апотеоз на комунистическата правоверност и е напълно безсмислено да се търси каквато и да е подсюжетна плановост за какъвто и да е християнски мотив.

         В творбите на съпричастните към християнството творци съществува черпене вдъхновение от романтиката на канона. Във Вапцаровото творчество източник на вдъхновение са мечтите по утрешния живот и романтиката по неживи, бездушни обекти каквито са машините.

Защо е този хленч?

Защо въздишат хората

по някаква романтика изстинала?

 Романтиката е сега в моторите,

които пеят по небето синьо. ...

(Романтика)

           Пантеизмът като естетически похват в творчеството на Вазов и Пенчо Славейков е породен от красотата на Божието творение - природата, като източник на вдъхновение. В творчеството на Вапцаров вдъхновението идва от творението на творението Божие наречено човек – машините и новия завод, който е олицетворение на едно ново идеализирано общество. Автора лансира марксическата идея за овладяване на света и подчинението му на човека,  познанието да покрие и присвои всяка реалност.

Ще дойдат години

и ний ще ги стегнем тогава,

на дните водите

ще впрегнем в бетонен ръкав.

Не ще ги изпуснем, нали?

Ще ги впримчиме здраво.

Ще им кажем:

,,Така ще вървите!”

И те ще тръгнат – така!

                            (Не бойте се деца)

       Подобна идея от гледна точка на християнството е не само утопична, но и израз на сатанинско възгордяване, граничещо с безумието, човешкия вид да съперничи по могъщество със самия Бог. 

         Нека в отношението към прогреса и машините сравним творчеството на Вапцаров с това на класика, мисионера на християнската вяра, светеца на българската литература - Йордан Йовков. В повестта си ,,Жетварят” използва един от най-авторитетните герои в селото – учителя, за да изрази личното си противоречиво отношение към машините и прогреса – закупената вършачка е троянския кон, прогреса ще даде много, но и ще отнеме. Във въпросната творба, Йовков се вдъхновява и възпява не машините и прогреса, а нравственото прераждане, прошката като висш духовен акт, разглеждани от позицията на християнската етика.

         Неиздържани са някои твърдения, че в ,,Песен за човека” съществува класическата християнска схема на нравствено прераждане. В някои съвременни литературни разработки се допуска, че лирическия герой е ,,попаднал” на хора, които не е изключено да са християни и под тяхно влияние да е ,,станал човек”. Не можем категорично да кажем какви са били тези хора – християни или по-вероятно комунисти, изхождайки от контекста на останалите произведения. Нравственото прераждане в християнския смисъл е свързано с нравствено пречистване чрез катарзиса на покаянието. В произведението не можем да открием дори една пролята сълза от героя. Ако лирическия герой е попаднал на хора-християни и е станал такъв по убеждение, той би бил способен на лична равносметка, ще заживее с мисълта за Страшният съд, ще се изправи лице в лице със своята съвест. Ако това е вълнувало героя, той едва ли би посрещнал смъртта с песен на уста. Отново посланието заобикаля същината на християнството и се разтапя в езическия, по-точно древноримски етичен елемент, за да се изтъкне смелостта като върховна добродетел, подобно тази на гладиаторите, които са посрещали смъртта с усмивка (в случая с песен).

        Християнството в своята борба със злото използва като средство най-мощното оръжие в света - любовта. Християнските добродетели са носители и генератори на позитивни чувства и енергии. В творчеството на Вапцаров изобилстват думи и изрази носещи негативен заряд – омраза, злоба и самоубийствени енергии. Нека да разгледаме стихотворението ,,Писмо” (моряшкото), което авторитетната критика определя като най-романтично и би се очаквало негативните изрази да са по-малко. В първата част се говори за ,,изстиване на надеждите и вярата в доброто и в човека”. Християнският прочит би предположил, че лирическия Аз е ,,хванат в капана” на сатанинското. Във втората част вярата се връща и причината  е неизясненото ,,това ново, което го спира да не пробие своя слепоочник”. Доказателство, че това не е християнска вяра, са последващите стихове:

,,То злобата в сърцето трансформира

в една борба, която днес клокочи.”

              

             Не става ясно, как ,,християнското” Вапцарово сърце допуска тази злоба  и как тя може да се трансформира в борба за нещо позитивно и добро от християнска гледна точка.

           В същото произведение можем да дешифрираме каква е всъщност вярата на Вапцаров. Всяка вяра се основава на човешката съпричастност към дадено чудо. Авторът не се осланя на ,,възкресение” , ,,нравствено възраждане” или подобно чудо присъщо на християнската ценностна система, а артикулира добродетели на революционно – бунтовническата ценностна система, която е опозиционна на християнската.

           ,,За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта тъмен.

Да, нашто ярко слънце ще просветне.”

За да изгрее слънцето - символ на естественото и традиционното, не са необходими човешки усилия. Освен това охарактеризирането му с ,,нашто” подсказва, че истинското слънце като символ на християнското просветление ще се замести с нова истина, в която вярва авторът. От ползваната символика на поетите - революционери можем да се досетим, че това е ,,слънцето на революцията” или ,,слънцето на комунизма”. Актът на заместване на естественото слънце с другото, за което лирическия герой е готов да счупи ледовете, а дори и главата си, говори за осъзнатата от самия автор разлика в традиционната християнска истина и вярата му  в нещо друго.

Всъщност Вапцаров прави услуга в полза на тезата, че християнството е много по-хуманно от марксизма. То е най-толерантната религия, защото дава свобода на човека. В марксизма човешката личност е нищожен елемент подчинен на идеологията. Вапцаров го е казал съвсем ясно: ,,Какво тук значи някаква си личност.” Който е запознат с марксизма знае какво означава ,,диктатурата на пролетариата”, която е задължително условие за реализиране на идеята. Най-важното в марксизма, най-голяма ценност е идеологията, а човека е на втори план. В християнството най-важно е човека, без оглед какъв е той. Дори с по-голямо внимание Пастирят удостоява ,,черната овца” (или както е казано в притчата ,,блудния син”) в сравнение с праведните, защото за Него е важен всеки човек.      

Вапцаровото творчество е искрено, безхитростно и по пролетарски директно. Ако използваме неговия език можем да кажем: Той не шикалкави. Никаква словесна акробатика и  никакви вълшебства не биха успели да открият някакъв скрит смисъл в неговите творби. В съвременния свят на нравствен и идеен плурализъм Вапцаровите произведения биха вълнували и искрено харесвани от хора по-скоро индиферентни към християнството и търсещи красота и смисъл извън него. Не е необходимо да се търсят допълнителни несъстоятелни доводи, за да се поставят съмнителни етикети върху творчеството на този творец и да се афишира като някакво, каквото всъщност не е.