Стоян Михайловски - религиозна мистичност или християнски добродетели.

Най-добре религиозният мотив е разработен от Стоян Михайловски. След 1905 година, която се явява преломна в неговия живот, той се оттегля от политическите борби и се задълбочава все повече и по-трайно в християнството и неговите ценности.
Характерното за Ст. Михайловски религиозно убеждение не е случайно. Още от малък той попада под въздействието на чичо си Иларион Макариополски – търновски митрополит и голям борец за църковна независимост. Получава основно образование и здраво домашно възпитание, израствайки в патриархална среда, в която са съхранени старите народни традиции. По-късно се повлиява от религиозно - нравствените идеи на френските моралисти между XVІ и XIX век: Монтен, Бурдолу, Монтескьо, Амиел, Жубер, Босюе, Масийон Фенелон, Берсо, Отец Лакордер, Ренан и др. На това влияние Ст. Михайловски дължи своята философска песимистичност, но и дълбоката си вяра в неизбежния нравствен напредък на обществото. За разлика от някои френски философи, той е лишен от съмнения и има здрави религиозни чувства, което го прави неуязвим за отчаянието. Далеч от фините чувства на първоучителите си, в него има нещо типично родово, волево и упорито, но въпреки това той се проявява като нежен поет в немалко свои творби. Поезията му действа повече на нашия разум. Ст. Михайловски е противоромантичен, каквато е Кантовата философия с нейния дълбок критичен характер, а това предполага и ограничено богатство на емоционалното съдържание на стиховете. В ранното си творчество Ст. Михайловски се проявява като борец - сатирик и тази негова борбеност се изразява в безкомпромисна критика по отношение на недъзите в обществото и е призив за енергичното им преодоляване.
За разлика от някои негови съвременници - творци, той е песимист по отношение на прогреса и науката и не вярва в тях. Това негово чувство намира израз в одата ,,Бог”:

Сега вече разбирам, че нашите мисли
са суетни сенки и празни мечти,
че в Тебе се сливат световните сили,
че пръв и последен, о, Боже, си Ти!

Сега веч разбирам, че наште надежди,
че нашите земни дела и борби,
че нашта наука, че наште победи,
пред Твойто величие са прах и тъми!

Че Ти само, Творче, създаваш и владееш
на всекоя тайна знаеш изворът где й.
Че вън от времето Ти само живееш,
че мощното слънце за Тебе само грей!

Че всичко за Теб е, понеже от Теб е,
че Ти само бил си, ще бъдеш и си –
Духът на душите и на световете,
че всекой луч иде от Твойте зари!

Разбирам, о Творче, ний колко сме малки
в безкрайний мир видим, в невидимий свет,
разбирам, че наште съдбини са кратки,
че Ти си всевечен, всемъдър, всесвет!

Кат слабичка ветва, човек се превива,
кога без Теб в живота върви,
без Теб светът е безплодна пустиня,
и дните без Теб за нас са нощи!

Когато се смеси в световната тъмница
плачът на човека, тогаз, Творче мой,
върху му Ти щедро простираш десница
и даваш му щастие, утеха, покой!

Ст. Михайловски възторжено и с благоговейно отношение се прекланя пред Твореца – всевечния, всемъдър и всесвет. По мнение на един от литературните критици преди тоталитаризма – Христо Недялков - тази ода на Михайловски е най-сполучливото поетическо творение на българската лирика за времето си. Въпреки специфичността на съдържанието, изразяваща се в сложната християнска философия, стиховете са леки. Поетът е постигнал както дълбоко проникване в догмите на християнската религия, така и една лирическа обагреност, каквато малко стихотворни творби притежават. Ст. Михайловски е убеден в нищожността на човешкото същество и неговата невръстност пред силата на Бога като Творец на всичко видимо и невидимо. Поетът е убеден, че покоят, щастието и утехата идват от Бога, който щедро простира десница. Без Бог животът е безплодна пустиня, страдание на душата и преминава в тъмнина.
Песимизмът на Ст. Михайловски не засяга чувството му за безпътие, а извежда на преден план факта, че не е разбран от сънародниците си и че неговите послания не намират отзвук сред хората. Неизбран няколко пъти като кандидат за народен представител, поетът се измъчва, че не се признава неговата обществена роля и полза. Това е причината Ст. Михайловски да пребивава в мрачни настроения, което е намерило отражение в неговите творби. В ,,Лама Сабахтани” виждаме поета сломен от жестоките удари на живота:

Тежи ми, Боже, кръста на живота…
Духа ми скръб обсажда, гина веч…

И виждам Те – на Твоята Голгота –
и шепна Твоята предсмъртна реч…
Живях в тълпите сам – не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро

раздадох го… Душата ми обраха –
оставиха ми черното тегло…

Посех любов – поженах срам, вражди,
напущам веч световните стагди,
и в Теб подирих, Господи, подслона!

Тъй ястреб, от ловеца повален,
надъхва в некой кът усамотен,
с очи, обърнати към небосклона.

Поетът олицетворява своята гибел с тази на Христос, но бивайки победен, той всъщност побеждава, възкръсвайки като ратник и богоутвърдител в късните години на своя живот.
Много творци се обръщат към Бога с въпрос защо мъките съпътстват хората и защо има толкоз мъка на този свят. Михайловски дава отговор на този въпрос в ,,Поема на злото”, в която разкрива грехопадението на Адам и Ева като първопричина за човешката мъка. След извършването на греха под изкушението на Сатаната,
нарушавайки Божията забрана да не откъсват плодове от познанието за зло и добро, хората са изгонени от Рая и прокълнати от Бога:

Вървете!…С всичките стихии
почнете яростни войни –
война за жилища и пища,
и за земя, и за отбрана…
вървете в гибел и злини!

Пръстта копайте денонощно
и напоявайте я с пот!
Пригърбени все, работете,
и бурите да разпиляват
труда на вашия живот!

Сражавайте се с времената,
търпете мраз, търпете пек, -
и нека в всичките творения
най-окаяно и нищожно
да бъде умний человек!

Търпете болести безбройни –
проказа върла, люта, мор,
навред кракът ви дето стъпи,
пред ваший глед да се почернят
и небеса, и кръгозор!

Под вас земята да трепери,
и огън да опустоши,
каквото и да съградите,
и щом от немощ заридайте –
гръм ревът ви да заглуши!

Вървете!… В дън-земя ровете,
злато търсете за кумир,
търсете руди за оръжие –
и за веригите, с които
ще обковете грешний мир!

Видения грозни и плашила
да стрескат жалостний ви сън,
и да си спомвате, че бехте
в блажений рай, и за греха си
изхвърлени от рая вън!

Това стихотворение на Ст. Михайловски има библейски и философски характер и съдържа немалко песимизъм, но поетът определя живота на човека като ,,подвиг”, защото макар и в окаяно положение, наследникът на Адам е изправен пред предизвикателството да се стреми към духовно съвършенство, да се доближава до ,,извора на всички съвършенства” – Бога („Отвъд”, „Църковен вестник”, 1911, бр. 29, 344). Първородният грях е изкупен със саможертвата на Христос – самият Бог и тази саможертва произтича от любовта на Спасителя към човешкия род. Човешките неправди и страдания са изкупени със смъртта на Исуса и Неговото светло възкресение (,,Исусова бесилка”). Поетът разбира нуждата на хората от помирение с Бога и търси помощ и сили от небето ,,Него да изповядва”, за да може, когато е под натиска на злото и съблазните, да гледа през Неговото око”.

Към Тебе прибегвам и в Тебе се надявам.
Принасям Ти в жертва
в душата си всичко, каквото намервам
достойно За Тебе!

И Теб изповедвам, и в Теб само пея
Господи псалми,
и Тебе ще славя, и в Теб ще живея,
Отче мой добрий!

И всека въздишка из мойта утроба
ще бъде молитва,
догдето ден дойде, о Боже, през гроба
до Тебе да стигна.

Предпази ме, Творче, от слепи съждения,
от луди мечти,
предпази ме, Боже, от лоши видения,
от духове зли!

Когато навеждам лице под товара
на тежката скръб,
когато нещастие, кат молния пада
на слабий ми гръб.

Умът ми когато се спре върху злото
и пита, защо е създадено то,
когато в съблазни ми пада окото
и търси да гледа през твойто око.

Когато оплаквам човешката слабост
човешките язви и горчивини, -
и питам що стана блажената радост
на наште бащи?

Когато поглеждам надире, и виждам
изгубения рай,
блаженството търся навред и разбирам,
че всичко минава, че нищо не трай.

Предпази ме, Спасе, от слепи съждения,
от луди мечти,
предпази ме, Творче, от лоши видения,
от духове зли!

Това съвършенство се постига - ,,тъга и болка са пламъците, през които минава нашия дух, за да изгуби петната си” .(„Безсмъртие”, „Църковен вестник”, 1911, бр. 13, 152)
Поезията на Стоян Михайловски има една интимна насоченост към Бога, пречупена през духовния поглед на лирика и често, подобно на Вазов, съкровеното слово се ,,излива” под формата на молитва:

Ох, вера дай ми, Господи, омраза за да смажа,
под твоето разпятие смирено да се спра,
та – без опора, без подслон – да мога пак да кажа:
аз силен съм: сърцето ми дълбока вера сгре.
(,,Молитва”)

В своите произведения Ст. Михайловски проявява стремеж към проникновени философски обобщения. Той е единствен представител на философска поезия в българската литература. В своето творчество поетът води борба със ,,словоборството” (отрицанието на ,,истинното слово”, на словото на християнската традиция) и идолопоклонничеството. Сред гмежа и суетата на своето време Ст. Михайловски ни изглежда един усамотен пророк и прорицател. За съжаление той остана чужд за българската общественост, за която неговите виждания за живота и съдбата се възприемаха като абстрактни идеи. Неговата, предимно интелектуална, поезия трудно се възприема и разбира. Поради това тя стои усамотена и без следовници.
Неговият стремеж за издигане на нравствеността на
обществото към ценностите на християнските добродетели остава безуспешен. Българската интелигенция и българските творци са вече повлияни от процесите на секуларизацията на Запад и Русия.