Кирил Генчев Христов, влязъл в националната култура като Кирил Христов (1875-1944), е български поет, писател и драматург. Учи в родния си град Стара Загора, в Самоков, Търново и София. Като стипендиант на Военното министерство е изпратен в Морското училище в Триест. Там се запознава с творчеството на класическите и модерни италиански поети – от Данте Алигиери през Л. Стекати, до Г. Д’Анунцио. Живее в Неапол и Лайпциг. В Пражкия университет е учител по български език и литература. В София работи в библиотеката на Висшето училище. Военен кореспондент през трите войни.
Автор е на поезия, сатира, проза, драматургия, прави множество преводи, но още съвременната му критика го определя най-вече като роден лирик. За първи път печата през 1894 г. Свързва се с кръга „Мисъл”, но сътрудничи в почти всички литературни периодични издания. Първата му стихосбирка „Песни и въздишки” излиза през 1896 г. и има шумен успех. Превежда Надсон, Плешчеев, Едмон Ростан, Лермонтов, Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и много поети, пишещи на религиозна тематика, за които тук ще стане дума. Следващите му стихосбирки се радват на голям успех и той вече е поставян сред строителите на модерната българска литература. Командирован в Германия (1906), попада под влиянието на немския модернизъм. Назначен е за кратко като доцент по българска и италианска литература в СУ. Специализира в Париж. Най-интензивно твори през 1912-1918 г. От 1923 г. живее последователно в Лайпциг, в Йена, в Прага (1929), където чете лекции в Карловия университет. Между 1928 и 1930 г. пише голямата поема-епос в три части „Чада на Балкана”, а през 1937 г. публикува първата българска научно-фантастична драма „Откривател”.
В родината се завръща през 1938 г. Излизат негови стихосбирки, една драма, една студия, сборник стихове и разкази, мемоарната книга „Затрупана София”. До последните си мигове работи над спомените „Време и съвременници”, които и досега са едно от най-търсените четива като уникален документ на тогавашните литературни и обществени нрави.
Умира на 7 ноември 1944 от рак на белите дробове.
В творчеството си Кирил Христов покрива един голям периметър от чувства, мотиви и сюжети в емоционално и идейно отношение. В поезията му намират място и религиозните мотиви. Макар стиховете с религиозни чувства да не са емблематични за автора, те са пренебрегвани досега от литературната критика. Но въпреки това той си остава един от първенците на българското слово. След началните си лудешки пориви на своите младини и творчески търсения, Кирил Христов осъзнава задачите на времето и своя дълг пред обществото. Той поема пътя на народностната поезия и в това отношение е по-близък до Вазов и Константин Величков, отколкото до П. Славейков и Яворов. Религиозното му чувство е облъхнато от народностни елементи. В поезията на Кирил Христов липсват спокойните наблюдения и пейзажни описания. Всичко е нахвърляно в остри линии и едновременно е подчинено на една буйна темпераментност.
Човешкият живот е един низ от изпитания, които се поднасят от съдбата:
А право е съдбата наредила,
разумно сътворил е Бог света.
Сам Той не съхранил би Своята сила
без малкия протест на завистта.
(,,Недейте верва вий”)
Тук се срещаме със смирението на поета пред божието сътворение и съдбата, които той определя като правилно и разумно. Това смирение се изразява с едно преклонение пред божията сила; благоволение пред Бога и пред Неговото величие.
Сила и осъзнаване на неизменна вечност откриваме в стихотворението ,,Легенда за вечността”. Пред тази сила и безсмъртност човек е безсилен да погледне Бога в лицето, чувствайки своята немощ:
Но, Боже, защо когато Те погледна,
очи веднага да затварям бих желал –
та да ме лъхне мраморния идеал
на Твоето спокойствие и хубост ледна?
(„Морска пена”)
И в творчеството на К. Христов откриваме осъзнатата необходимост на човека да общува с Бога чрез молитвата.
Но чуй що днес ти казвам аз: моли се!
Ти имаш нужда от молитва днес.
(,,Последно прости”)
Едно от най-хубавите стихотворения с религиозно съдържание на К. Христов е ,,Печална Коледа” от стихосбирката ,,На нож!” (1913). В зимната вечер на Рождество Христово черковните камбани, вместо тържествено, бият тъжно. В храма злочести, клети майки и годеници вдигат изплакани очи към Бога за утеха:
Гърмят камбаните, и звук по звука пада
като куршуми днес. И старец, и дете –
вървят почернени: тук годеница млада,
там майка сирота –Теб, Боже, дирят те!
Нали на днешний ден Спасительт роден е?
Нали донесе Той утеха на света?
При Него идат те безкрай озлочестени,
С приведени глави, с молитви на уста.
Изпратили бащи, и синове, и братя,
те чуха: татък земята кръв обле:
и чакат всуе днес с разтворени обятия,
и чакат вест поне от бойното поле.
Едни загинаха в борба с враговете –
и в непознати край сън вечен спят сега,
а други – празникът велик и там не свети,
и те за своите днес спомнят със тъга.
На живо са се във земята черна скрили
да пазят хищника и в тоз тържествен ден;
ала премисляйки сега за свойте мили,
утеха имат те: врагът е победен!
Но, Боже – майките! Те лани тъй честити
тоз празник срещаха! Днес идат в Твоя храм.
Така печални и със черно на главите,
и тихо молят се, и тихо плачат там.
Душа измъчена към Тебе, Боже, вика.
Към Тебе дигат се изплакани очи;
смили се, Господи, и болката велика
на тези клетници с утеха облекчи!
Те майки – майки са на славните герои,
които прогониха от родний край врагът;
във жертва дали са те синовете свои,
за други праздници днес да бъде – там отвъд.
Победа грабналий – на него равен нема:
но – Боже, майките злочести утеши!
И там искрица дай от радостта голяма,
да светнат техните покрусени души!
Стори, Създателю, тез мъченици святи
едно да мислят днес: за онзи дивен край,
де за победи Ти героите изпрати,
де празник първи път днес робът ще познай!
Сега таз радост се на други майки пада,
пръв път след векове тоз празник там блести.
За тех да мислят те, о Боже. И в награда
дай тем утеха на сладки сълзи Ти!
Голямото състрадание на поета към майките с измъчени души, които клето плачат е изказано под най-пряка форма. Народното страдание е изразено по един неподражаем начин.
В ,,Самодивска китка” (1904) са поместени разработени народни песни, в които са представени народния бит и вярвания.
В ,,Стълпотворение” (1905) е пресътворен поетичнобиблейският разказ за стълпотворението и страшното отмъщение на Бога. Хората са искали да надценят силите си и да достигнат величието на вечната сила. В произведението е предадена някогашната религия и жестокостите от жертвоприношенията.
,,Богоявление” е едно облъхнато от борческо настроение и велика надежда стихотворение. Поетът вярва, че Бог ще даде сили на народа и ще го направи велик.
Един ли войн, прахосал сили млади
в несговор, свеждаше глава от срам?
Отдавна само демонът на свади
явяваше се в град и село нам.
И изведнъж – война с врага вековен!
И – Бог яви се в нашето небе!
Народът от раздори изпотровен
сега един човек като че бе!
И се като един човек упъти
срещу врага към юг и към възток.
И в неколко недели много пъти
видеха българите своя Бог.
При Сельоглу най-първо озарява
на дивен устрем пътя: в Лозенград
отново българский се Бог явява –
и свойта мощ познава народът млад.
И после при Бунар-Хисар яви се;
а при Люле-Бургаз Той нито миг
не ни остави; - и светът се слиса,
и станахме в пет дни народ велик.
Със вас е Той, юнаци беззаветни,
и днес е с вас! И сочи Божий пръст
света София вам…Не ще ли светне
на купола й стар Христовий кръст?
Същото религиозно настроение откриваме и в стихотворението ,, Пролетен празник”, където символично, под образа на Възкресение Христово, се разбира пълното обединение на българския народ.
Поезията на Кирил Христов е оптимистична, светла, радостна, само в малко творби поетът пресътворява по-минорни настроения:
И вечно ще се носим в небесата?
И нема бездни, нито висоти?
Аз питам Те: де, Господи, лети
безкрайната единност на слънцата?
Към Тебе в глъбините на душата
отвека, Боже, мъката крещи:
защо да ни явиш, отказа Ти
последната причина на нещата?
Лице срещу лице пред вечността
ужасна Твоя – мисъл и ридание
на поколения безброй скръбта!
И щом носител съм на духа Твой –
аз ще Те питам с гнев и отчаяние,
не ще да Те оставя на покой!
В стихотворението ,,Пасха” поетът свързва злото и греховността на хората със страдалчеството на Спасителя на човешкия род:
Усмихнат сирото, Господний дом
Нататък в утрото белее.
Града наоколо му от зори пустее,
прелива се вълна подир вълна насам:
те всички идат на Голгота
като една душа
и погледите викат: „Ето ме - живота! -
аз не греша!“
И като че се святка околвръст страната
сред пролетен за празник жаден ден -
и нощ на всички прагове е с кървав мак в косата.
И тихо се понесе над главите на сганта
безмълвье - сякаш звук самотен от
камбана.
Върху корава длан
на бич държалата десница на Христа
разцъфна като роза, първа рана.
И слушат те от близо и далеч:
Звучи така безумно родна реч!
„Просто им, Татко, те не знаят
Що вършат.“
И като прегазен труп
във покривалата си свити вкуп
под кръста три жени ридаят.
И в неподвижна черна глъбина
избиват огнени езици: миг широко запламтява -
и пропаст под нозете озарява,
продънена внезапно,
настръх като сетня светлина.
Макар и отразяващо едно историческо събитие, то има и ще има винаги релация с настоящето. С песимистичния финал стихотворението говори за авторовата безнадеждност.
Стихосбирката ,,Приближени хоризонти” (1911) е съставена само от преводи на руски, италиански и немски поети с оформени религиозни чувства: ,,Първосвещеник”, Франц Еверс; ,,Бунтът на мъртвите”, Акерман; ,,Христос Възкресе”, А. Майков; ,,Христос укротява морето”, Х. Бенцман.
В повечето случаи Кирил Христов разкрива вярата си чрез второ лице, като описва мъката и скръбта на майките, молитвите на хората и надеждите на народа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар