Иван Вазов е не само най-плодовитият и най-популярният наш поет и писател, но и един от най-религиозните. Той е посветил на Бога повече от 100 стихотворения. Песните му с религиозно съдържание са топли молитви към Бога – да дари сили на българския народ. Така поетът свързва своето родолюбиво и религиозно чувство. Вазов е съвременник на бурни събития в българската история, наситена с много насилие и кръвопролития, но той вижда войната като необходимост. Творецът живее със страданията на народа и при започването на поредната война той с болка се провиква към Бога ,,О, Боже мой, и пак война свещена” (,,Таз война”)
Християнската добродетел ,,миролюбивостта” в творчеството на Вазов е изразена в ,,След Сливница” където се моли на Господа ,,войната мир вечен да замести”.
,,След Сливница аз пеях: ,,Този адски
Раздор губителен бе срам, безчестие!
О, Боже, дай любов, дай сговор братски,
И таз война мир вечен да замести!”
И аз проклех я; аз проклех Милана,
Проклех злодея, демона размирен,
Виновника за толкоз кръв проляна.
Но той умре, покрит с позор всемирен.
Умре? Не, пак е жив! Духът му пак живее:
Разпаля страсти, буди зли омрази:
Милан във цял народ сега лудей
И меч душмански дига върху нази!
Пак старата вражда неугасима!
Пак вихърът на яростта завея!
О, Господи, такъв ли край ще има
Балканската велика епопея?
О, Господи, затуй ли беха нашите
Свети борби за идеал блестящи.
Та С втора междубратска сеч света да слишим,
Та нова Сливница в историята да впишем?
Вазов приема европейската война като божие изпитание. В тези Трудни времена (,,жестокий наш век”) поетът се обръща с Дълбока вяра към Бога с ,,молитва печална” и надежда да Закриля ,,юнаците млади” .
Нощ. В храма свещен коленичил народа.
Молитва печална се носи към свода.
- За вас сега мислим, о, скъпи герои,
за вас тук се молим с мокри очи!
Духът ни със вас е, и наште сърдца –
по снежни чукари, в безлюдни усои.
Далеко от вази – с вас мъки делиме,
от вашите рани и ние болеем,
от вашата вера и ние пламтиме
и с вашите лаври от тук се гордеем.
О, Боже, дай сила на лъвски сърца,
дай крепост до край на железни десници,
що чупят окови, отварят тъмници,
на тез, що в смърт тичат с засмени лица;
Що нашите носят свети идеали,
що носят и Твоята правда света,
що кръв и живот за тех са отдали
и кръста поели велик на Христа.
Закриляй, о, Боже, юнаците млади,
свети им във мрака, топли ги в мразът,
крила им Ти давай пред бездни, прегради,
твой ангел им пращай на боя в шумът.
Закриляй, о Боже, там наште герои,
във подвига славен крепи им духът:
Те наши борци са – оръдия са Твои,
на Твоята воля и праведен съд.
Не мъст и не гордост ги движи, не злоба,
А Твоята любов към страдалний човек,
към нов живот викат заровений в гроба,
и милост разливат в жестокий наш век.
Върни ни ги живи с венци да ги зърнем
и слънце на радост да светне във нас,
в тех родната слава с любов да прегърне
прати ни, о Господи, тоз хубав час!
Нощ. В храма свещен коленичил народа.
Молитва печална се носи към свода.
(„Нощно бдение”)
Молейки се на Бога за българските войници, Вазов изтъква, че те са благочестиви (,,оръдия са Твои”) и че ,,не мъст и не гордост ги движи, не злоба”. На първо място в молитвата му е молбата да закриля ,,наште герои”, да ,,ни ги върне живи”, а на сетнешен план е молбата му да ги видим с венците на победата.
Вазов отчита, че смиреността е един от най-важните добродетели, съгласно християнското учение и гордостта е антипод на тази добродетел. Той призовава народа да не се самозабравя след радоста си от поредната победа, защото войната все още не е свършила и крайната победа може да ни бъде отнета.
Да се не гордеем в пустославие шумно,
кой там дига чаши и крещи безумно:
,,Ние сме велики! Ние сме най-първи!”
В тоз час на страданья, на сълзи и кърви!
Тишина! Да млъкнат песните пияни,
самохвалства груби, яростни закани.
В дните на триумфа, о Софио давай
пример на смиренье – Белград ти не ставай.
Днес се върши тайнство велико истрашно,
далеч от нас гордост, лекомислие грешно!
Когато в храма чувствуваме Бога,
кой смее посред химнът да вдига тревога?
Днес е час тържествен на молитви, бдение,
шумен пир не става, а богослужение,
час в който коват се съдбините нови,
мъртвият възкръсва, чупят се окове.
Тишина, смирение! Кресъци ил гаври
блесъка засенят на чистите лаври:
За тех кръв проле се, кръв проле се много…
Не дигайте чаши! Молете се Богу!
(,,Да се не гордеем”)
Напътсвайки народа към смирение и молитви, Вазов като истински народен водач предпазва българина от греховни увлечения.
Състраданието като христова добродетел е присъща на религиозния Вазов. С голяма загриженост към бедните, останали сираци и вдовици, поетът е посветил няколко свои песни:
Боже, чуй от Твоето небе
скръбните сърца
тука молят се пред Тебе
майка и деца
(,,Свири нощната фъртуна”)
Черпейки вдъхновение от чистотата на храма, наред с интимните чувства на поета в неговото голямо сърце има винаги място за състраданието към нещастието на хората.
Неволно отбих се във Божия храм –
кат пътник отпаднал под сенчица хладна;
свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.
Наведох смирено, покорно глава;
смущение тайно обзе ме неволно,
и некакви чудни нови слова
из моето сърце извираха болно.
Аз молех се жежко към Бог велик
за помощ, за утеха в живота ми тежки,
- за мене, за братя, за всеки клетник,
за всичкия страждущи род человешки.
И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен свойта любов и търпение…
И дълго йощ шепнеха мойте уста,
и леко и светло ставаше на мене.
(,,В храма”)
Вазов непосредствено изразява в своите песни нуждата си от жива вяра и божията любов, които хармонизират поетическата му душа.
Клепалото бие, утрешна поченя
да ида Господу да се помоля
със чиста мисъл и глава склонена,
за моята велика неволя;
Да се помоля милост да излезе –
на тело, на душа да прати здраве,
смутений разум в нов път да управи
и с искрица любов сърце да сгрее;
Да мога пак да любя и страдая,
и да търпя без гнев , и да прощавам,
Да нося кръста си без да роптая –
С омразата да го не унизявам.
(,,Клепалото бие”)
Злото е постоянен спътник в живота на човека. За да не срастне с него, на Вазов му е нужно очистване и вглъбяване, а в храма той вижда естественото място за това. Смутеният разум се очиства от гнева и омразата в неговата душа чрез прошката, любовта, състраданието и с помоща на Господа той моли да му се очисти сърцето и просветли умът да се,,управи в нов път”. Със високата си религиозна нравственост Вазов чувства самота, защото вижда ширещото се зло в новия свят. Поетът има изострено съзнание за присъствието на греха в хорските души – онова зло, което ражда злоба, насилие, безчовечност, жестокост, мъки и закоравяване в греха. С голяма болка той наблюдава грехопадението в душите на хората, които все повече се отделечават от Господа.
Търсих Го на небето – там Го няма –
от празнотата Му смутен остах.
Търсих Го в земния Му дом, но в храма
аз ликът му не видех,
Подирих Го в сърцата – срещнах тамо
не Бога благи – други бог жесток;
дирих Го в разума – той каза само:
,,Не знам, какво е бог”
Потърсих Го в душата человешка –
там името Му беше, а не Той,
дирих Го вред… и виках с мъка тежка:
- Къде си, Боже мой?
Не виждам Те в небето и в челякът,
земята пуста е сега от Теб
и пълна с кривди, зло, синджири звякът,
цари Ваал свиреп.
Заглъхна в бурен Твойто слово живо
и твоя благ завет за братство, мир,
теб химни пейм, а служим послушливо
на други, лют кумир.
Къде си, Бог на любовта, живота,
на истината извор вечен, свят?
И чух аз вик: - Търси Го на Голгота:
Той пак е там разпнат!
(,,Де е Бог”)
Стихотворението третира съдбовни въпроси на битието, пречупени през духовния поглед на вярващия Вазов. Видимо е страданието на поета от факта, че тържествуващият демон на злото ,,цари” сред хората. А те, макар да се чувстват християни и да пеят химни за Бога и да му отправят молитвите си, не се разделят с греха и така превръщат вярата в една студена религия. Личното спасение не е едничката цел на Вазов. Това е честният вопъл на страдащия духовен водач, живеещ с успехите и провалите на обществото, както добронамереният и страдащ баща живее с тези на детето си. Ние го виждаме в ролята му на народен спасител, който се е нагърбил всички хорски грехове. Не неговата греховност, а хорската сляпост и привързаност към злото пращат Христос на ново разпятие. И стихотворението се превръща в повик към покаяние – дълбоко и всеобхватно. Защото когато Христос не е сред хората – Той е на кръста. Непрестанното обръщане към светостта на Бога показва авторовото благоговейно отношение към Него. В христовата вяра Вазов открива истината и мъдростта. Eдно свое стихотворение той посвещава на децата, което те да използват за молитва и от малки да се учат да търсят пътя към Бога.
Дедо, Господи, прости ме,
моля Ти се от душа,
С ум и радост надари ме,
да не мога да греша!
Запази ми Ти сърцето
от зли мисли и неща,
всичко виждаш от небето,
зло на мен недей праща!
Дай на мама, дай на тате
здраве, сили и живот,
мир, любов на всички братя
и добро на цял народ.
Простите и искрени слова на тази песен-молитва са достъпни за децата, а всяка майка с обич и надежда ще я слуша от устата на своето чедо. С тази песен виждаме поета като обществен възпитател, основавайки се на религиозни идеи в творчеството си. В поезията на Вазов преобладава един несекващ оптимизъм, което е характерно за всеки поет с християнско самосъзнание.
Пантеизмът в творчеството на Вазов е от естетично естество. Неговата литературна дейност се повлиява от художествени идеи и форми от руската, а по-късно и от френската литература и култура. Чрез това чуждо влияние по отношение на нашата новосъздаваща се литература поетът става приемник на пантеизма. В песните на Вазов, както и в тези на Пенчо Славейков, откриваме пантеистични настроения, но не и израз на философския пантеизъм, който се отрича от християнството. Природата за поета не е измерение и олицетворение на Бога, а красиво негово творение. В природата Вазов намира успокоение и от нея черпи поетично вдъхновение. Сред природата и най-вече в планината лирикът се чувства най-близко до Бога, от където да му изпраща своята молитва. Неговата молитва го освобождава от земните товари и ги заменя с небесен разкош.
И дълги, дълги там минути
молих се, в вдъхновение нему,
слова дълбоки и нечути
устата ми шепнеха тамо.
И Бога сещаха, виждах го ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданието прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и листо.
(„Молитва в планината”)
Или:
И мен огромна смути ме тревога:
В тоя миг, помня аз видех Бога
(,,На Черни връх”)
Прекланяйки се пред природата, Вазов я разглежда като ,,създание”. Поредно потвърждение, че природата за поета не е измерение и олицетворение на Бога, а красиво негово творение.
Поклон на теб природо, създание необятно,
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат Бога, велико и безкрайно
и равно с вечността;
(,,Към природата”)
Стиховете на Вазов, посветени на природата, звучат с чистотата и красотата на пеещи ангели; сред нея той се чувства сякаш положил глава на божието бащино рамо.
Сега съм у дома. По часове, благат,
край бистрата река, при звучната й песен,
мечтая ил чета… Ил сам, без глас надвесен
над бездните стоя, и моят ум хвъркат
блуждае в хауса, до Господа отива,
на мирозданието във тайните се вписва
(,,При Рилския манастир”).
С обич и неутолима жажда Вазов се стреми към природата както никой друг наш поет. Сред нейния покой, тишина и вечна красота той намира хармония и се отдава на съзерцание. Природата за Вазов е неръкотворен храм и видим израз на божествената сила и безсмъртие. Сред многообразните прояви на неговата вяра в Бога, едно стихотворение се отличава с непосредствено и откровено изповядване за Вазовото разбиране на това, което нарича Бог.
Дете бех и вервах в Бога.
И знаех, че Той е в небето;
осанка Той имаше строга,
какво я виждаха с тревога
на нашия храм на кубето.
И знаех, че Той като нази
От плът е, слуша, и вижда,
И ,,Дедо” Му казвах тогази,
че люби, гърми, ненавижда
от своя престол от елмази.
Днес стар съм, и пак вервам в Бога.
Но веч Му не зная лицето,
ни де Му е трона, чертога:
Той дух е, разлян в ширинето,
в душата, в света, в битието.
(,,Той”)
Тази творба красноречиво говори, че вярата в Бога не е напускала поета през целия му живот - от ранна младост до края на неговия живот. В песните на Вазов откриваме както в никой друг поет призоваване към христовите добродетели – смирение, миролюбивост, кротост, състрадание и любов. Ценностната система на твореца е характерна за един истински християнин, а постулатите на вярата той е осмислил, приел и съхранил като най-висша ценност дълбоко в своето сърце и душа, в своя разум. На християнската му същност се дължат неговите естествени симпатии към еволюционното движение на ранното му творчество и отричането на революционните разбирания. В обществената дейност той остава верен на своята градивност, отричаща суровата борба и радикализма. Ала по критериите на християнската вяра и етика днес бихме могли да наредим Вазов до имена като Гьоте, Шекспир, Дж Милтън, Хайне и Х М Рилке. Така с творчеството си патриархът на новата българска литература заема трайно място в европейската култура.
Няма коментари:
Публикуване на коментар