Християнство и поезия - сборник статии.

         

                          Съдържание

1. Религиозното чувство в творчеството на Петко Р. Славейков  стр ...03    
     

2. Христо Ботев – една върховна двойна саможертва ……………………стр 07                           

3. Християнската вяра в творчеството на Вазов ..........................................стр 15

4. Стоян Михайловски - религиозна мистичност или християнски

      добродетели. .............................................................................................стр 28

5. Поетичното творчиство на Пенчо Славейков – сплитане на

    религиозното чувство и възрожденските идеали, зад маската на

    модерната европейска естетика и индивидуализъм ................................стр 38

6. Религиозното чувство в поезията на Кирил Христов ..............................стр 52

7. Яворов и неговия лирически герой в бродене из вярата и безверието....стр 62

8. Незримата реалност в поетичния свят на Лилиев – копнеж по Рая ........стр 77

9. Димчо Дебелянов – На Бога най-светлият син ..........................................стр 88

10. Канонът на Елисавета Багряна – изконно женски или божествен.........стр 93

11. Християнската натура на Атанас Далчев  ................................................стр 106

12. Християнска ли е вярата на Вапцаров. .....................................................стр 120

13. Поезията на архимадрит Серафим – синтез на едно християнско

      съзнание. ………………………………………………………………….стр 128

14. Християнските добродетели в поезията на Пушкин ...............................стр 140

15. Поезията на постмодерното общество през погледа на

     християнската етика  ...................................................................................стр 159

       Религиозното чувство в творчеството на Петко Р. Славейков

Петко Рачов Славейков (1827-1895) е поет, публицист, фолклорист, издава повече от 60 книги, вестници и списания. Политик, един от лидерите на Либералната партия, председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета.

Учи във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Самообразова се в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Запознава се с „История славянобългарска” на П. Хилендарски. По-късно е ученик на Емануил Васкидович в Свищов, усъвършенства гръцки и навлиза в сръбската и западноевропейската литература. Поканен е да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество, едновременно с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, цялостният превод излиза през 1871 г. Сам оценява това събитие както от религиозна, така и от гледна точка на националната култура: „Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език”. Става един от ръководителите на църковната борба, сетне е учител в българската екзархия.

         Идеята за общонародно въстание не се е приемала еднозначно от българската интелигенция, чието мнозинство са съставлявали хора на духовенството. Идейните възгледи на българските възрожденци ги довеждат до вътрешна борба и раздвоение, избирайки или християнските постулати, или императивите на един въоръжен бунт с неизбежните кървави насилия.
          В търсене на отговор на стоящия за разрешаване въпрос на тогавашното време е произведението ,,Изворът на белоногата” от П. Р. Славейков - един от най-религиозните български поети. За изграждане на сюжета на поемата той използва езическото поверие за вграждане на сянката на човек в основите на предстоящия голям строеж. Поетът използва символиката на предстоящото изграждане на чешмата (освобождението и изграждането на българската държава), което изисква да се вгради сянката (да се даде жертва) в лицето на Гергана (борците за свобода). Преработката на мита за вграждане на сянката в поемата не е опит за приспособяването му към християнската етика. Поетът е открил сюжет, чрез който нравствеността на възрожденците е изправена пред най-драматично изпитание в един тежък кризисен час. Принасянето на човешки жертви заради самите нас е недопустимо за християнството, което е дълбоко хуманно. От друга страна, изграждането на българската държава представлява материализиране на нашия национален дух, на порива и волята за светска свобода. Вяра, която съдържа едновременно изкусителност, копнеж и потребност от изправяне лице в лице с неизвестните, ненадейните и новите очаквания в бъдещето. Тази вяра дори придобива контурите на някаква нова религия. Ако поемата е един идиличен мост между миналото и бъдещето с мечтите и надеждите, Славейков показва, че и миналото има своята любов, вярност, близост, естественост и щастие, което подсилва драматизма. Така изпъква двойното лице на идилията, обърнато към миналото и бъдещето. В края поемата постига трагично звучене, идилията надхвърля персоналните и национални рамки, стига до превратностите на съществуването и непреходността на нравствения смисъл. Славейков като пророк сякаш има предчувствието, че в новия градеж се жертва старата национална християнска традиция и този посят грях ще доведе до избуяването на завистта, алчността, егоизма, враждебността, с които ще се закърми новосъздадената България.
   Отговорът на въпроса за жертвите и жертвеността на П. Р. Славейков се различава от този на Достоевски в ,,Братя Карамазови”, където е използван същият сюжет. Руският гений, верен на дълбоките си християнски убеждения, смята, че едно щастие не може да се гради върху нещастието на жертвите и е противник на усъвършенстването на руското общество по пътя на революцията.
   Същият сюжет е използван и от нашия писател П. Тодоров в драмата му ,,Зидари”. Вградената сянка на Рада в основите на строящата се църква е причината хората да се чувстват след градежа по-нещастни, отколкото преди него. Отговорът на драматурга откриваме в репликата на Майстор Брайно: ,,Тъй както градихме тази черква, по-добре да я нямаше”. Жертвата на Христос, за която се споменава в произведението, е саможертва. Той е творец и божество и само той може да решава въпросите за раждане, смърт и възкръсване.
   От тази гледна точка може да се разглежда противохристиянска критиката към народа, че масово е отказал да се жертва в едно общонародно въстание. Няма значение за броя на жертвите, защото християнството не е счетоводство, а знаем вниманието, с което Христос се отнася към изгубената овца, оставяйки цялото стадо. Защото на Вапцаровото ,,Какво тук значи някаква си личност?” опонира цивилизованото общество, изградено на базата на християнските традиции, което цени високо човешкия живот като свещена даденост.
   Противно на революционния възглед П. Р. Славейков е на мнение, че духовната свобода трябва да предшества политическата. Той е един от най-религиозните наши поети. Ученик на Неофит Бозвели, Славейков е истински представител на родолюбивите стари българи, които пазеха вярата в Бога като най-свят дар в живота. Както в цялата ни тогавашна литература, в творчеството на поета се преплитат религиозни и народностни чувства:

О, да би ни Бог избавил

от достойнства такива

дето правят участьть ни

много, много горчива.

(„Народът”)

   В творчеството на П. Р. Славейков се кръстосват религиозни и социални мотиви.

Вси се радват, смеят,
охолно живеят….

А сираче клето
чака от небето

 помощ и спасение.
 Никой го не жали,
 Боже, до кога ли?
 (,,Мъки и теглило”)

   Християнското състрадание намира израз и в песните му ,,Към сиромасите братя” и ,,Положение”, в които смирено моли Бога за помощ по отношение на бедните и сираците.
   В личността на П. Р. Славейков също виждаме една противоречива натура. Ако в горното стихотворение душата му е смирена и дълбоко вярваща, в ,,Жестокостта ми се сломи” откриваме израз на негодувание и съмнения за изгубената милост на Бога.

И вслушах се…. И близко и далеко,
все пак този глас - ,,Ах, помощ иде ли?
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
О, спи ли Бог? О, Бог не види ли

        Оптимистичността, характерна за творците с религиозно самосъзнание, макар и рядко, е напускала П. Р. Славейков. И това е било едно драматично за него състояние, защото той доживява след дълги кървави борби да види българския народ свободен.

Христо Ботев – една върховна двойна саможертва

   Христо Ботьов Петков, останал завинаги в историята като Христо Ботев (1846-1876), е български национален герой, поет, революционер, публицист, журналист, преводач, литературен критик и мислител. Той е продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски, вижда единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос в революцията. Застава в защита на Парижката комуна. Убит е в подножието на връх Вола в Стара планина на 2 юни (20 май стар стил) в последния тежък бой на водената от него чета с турските поробители.

Неголямото му по обем литературно и публицистично творчество по своите идейни и художествени достойнства, озарено от един пламенен и саможертвен патриотизъм, бележи връх, както във възрожденската, така и в цялостното развитие на българската литература. Написаните от него само 20 стихотворения остават като безсмъртна класика и оказват мощно влияние върху националната поезия. А за всеки родолюбив българин личността му се превръща в икона и национален символ.

  

   Когато изследваме поезията и в частност религиозното чувство в поезията на Христо Ботев, трябва да имаме предвид, че образът на поета е силно идеологизиран. ,,Ботев беше популярен, защото левицата си служеше с него. Левицата беше фалшифицирала документи около Ботев („Символ – верую”). Бе превърнала неговата лирика в своя пропаганда.” /Владимир Свинтила ,,От Маркс до Христа”/ В политиката си на безверие в християнската вяра след 9. IX. 1944 г. и особено през периода, когато да се осмива и дори забранява вярата беше задължително, комунистическата власт превърна Ботев в свой земен кумир. Изтъквайки частичното отрицание на религията в творчеството му, чрез пропагандата и подчинената й образователна система, управляващата върхушка го ползваше за свое знаме. Освен че превратно тълкуваха историята, комунистическите идеолози си послужиха и със социалния патос на революционера, заради който го употребяваха като инструмент за партийна пропаганда.
   Нека днес да се върнем към едно обективно мнение на Христо Недялков в книгата му ,,Религия и поезия”, излязла от печат през 1943 год.:
   ,,Когато разглеждаме религиозните вярвания на Христо Ботев, трябва да опознаем неговия характер, средата и епохата, в която поетът живее. Гладни, измъчени хъшове, буйни, разпалени глави, готови на отчаяна себежертва – са близките другари на Ботева. Не бихме си представили Ботев друг, освен какъвто се очертава върху фона на историческите събития. Ако поетът беше изживял възторжената си младост, сигурно щеше да има по-друго разбиране за религията. Тогава той щеше напълно да възприеме началата на православната църква и би заработил за нравственото издигане на човека. Ботев е нямал възможност да се вглъби спокойно във философията на живота. Живял при тежки условия, терзан от материални несгоди, мъчен от равнодушието на хъшове и народ – гордият певец на свободата проявява нервност, с наранителен сарказъм се нахвърля срещу враговете си. В Русия младият Ботев попада в кръга на напредничавата младеж, вдъхновявана от Херцен, Добролюбов, Писарев, Белински. Жадният за борба Ботев бързо възприема идеите на руските социалисти и става страстен техен последовател.”
   Отчитайки Ботевата проява на ,,всепобедна народна любов, каквато малцина са имали”, Христо Недялков излага следното мнение за автора на ,,Елегия” :
   ,,Ботев не можа да разбере християнското търпение. Нима не е героизъм човек в момент на гняв да не отговори с гняв? Духът на смирението не е слабост и унижение, но е истинска Христова любов. Ботев искаше народът да излезе от своята религиозна търпимост и се впусне в кървава борба. Робството беше наложило своето отражение върху народната душа. Народът бавно се надигаше като грамадно море, което отначало леко се поклаща, докато се появят страшните опустошителни вълни. Нима Априлското въстание, Шипка, обединителните войни не са подвизи на един героичен народ? Но Ботев беше нетърпелив. Той жадуваше по-скоро да осъществи идеала на свободния живот. И в това нетърпение и гневни пориви поетът отправи обидни думи към всички онези, които имаха по-други методи за борба.”
   Религиозната Ботева същност не бихме могли да открием в неговата поезия, в която той е посветил на християнството само противоречиви по своето съдържание няколко стиха. ,,В робското българско битие субстанцията изцяло се измества от нейните символи - попове, калугери, черкви, манастири... Представлявайки сакралната божественост обаче, тези символи са до такава степен прагматизирани и битовизирани, че в крайна сметка тяхната семиотичност се съотнася единствено с конкретния драматичен национален живот, който със своята абсурдност постоянно десакрализира значението им, и нещо повече - предизвиква откровеното им отрицание.” (Антоанета Алипиева, Богът, Liter Net, 11.06.2006 г. ) В поезията на Христо Ботев има подобно отрицание, особено в отделни моменти на скептицизъм и мирогледно отчаяние у него. В такива моменти той пише:

,,Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове.
(,,Моята молитва”)

Соломон – тоя тиран развратен
отдавна в рая нейде изпратен.
(,,Борба”)

   Така виждаме поета като отрицател на религията само в един смисъл. Той отрича тогавашната духовна власт – духовното потисничество – в лицето на плътските калугери и попове. Знаем за вредата от това обстоятелство и опасността от тенденцията на обезверяване и духовно обезличаване на българите. Ако в поезията на Ботев има някакво религиозно отрицание, то е по-скоро към църквата и представителите на духовенството. Личното отношение на Ботев към Христос, в сравнение с това към духовенството, е коренно обратно - той Го приема, като изразява почитта и признанието си, наричайки го ,,Спасител”.

Тоз ли, що Спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!

Но противорелигиозността на такива моменти у Ботев силно се смекчава и в известен смисъл дори се отменя, от такива негови преклонения пред идеята за Бога, когото поетът възприема като вдъхновител на саможертвата:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане роба,
в редовете на борбата
да си найда и аз гроба.”
(,,Моята молитва”)

          Ботев си поставя за задача не да отхвърли една религия, колкото да се опълчи срещу нейната фалшива интерпретация, срещу възможността вярата да бъде тълкувана в името на легитимацията на властта. Ботевите антигерои ("лъжците", "безчестните тирани", "глупците", "човешките душмани") нямат нищо общо с християнските постулати.

Отношението на Ботев към християнската религия се разкрива по-ясно в политическите му статии. В една от тях, посветена на Св. св. братя Кирил и Методий, поетът се възхищава от най-голямото събитие за българския народ – покръстването: ,,И в историята на нашия потъпкан и поробен народ се срещат страници, в които българският гений е записал такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли некога си нещо в историята на общочовешкия напредък, и които, разбира се, трябва да възбуждат почит и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но на всеки честен, искрен и признателен славянин. Едно от тия събития, без съмнение, е кръщението на българския народ, т. е. приемането на онова хуманно човеческо учение,…”
         Ботев много добре е знаел значението на християнската религия - хуманното учение на Христа играе благодатна роля за културното издигане на народа. Нашата култура се съгражда върху здравите идейни основи на християнската догматика.
Във в. ,,Знаме” от 17 май 1875 г. Ботев пише: ,,Блажени времена са били, когато учениците на Христа, заедно с чистото, идеалното и неземното негово учение са проповядвали комунизъм в обществото”. В мирогледа на поета комунизмът е един вид символ на хуманноста, ако изходим от контекста на израза му и много далечен от истинската същност на комунизма, като изражение на краен социализъм.
   През времената, за които говори Ботев, християнството води непримирима борба с езичеството, но никога не прибягва към насилието. Твърдо, последователно и със саможертвата на мъченичеството Христовото учение успява да завладее сърцата на хората в най-мощната империя на света, но по еволюционен път. Но Ботев e привърженик на революцията и ненавижда бавната еволюция. Синдромът на тази революционност - както я нарича Марин Георгиев в своя изследователски роман ,,Третият разстрел” - роди поколения поети - революционери и дори през втората половина на 19-ти век създаде литературно - критическо мнение, че истинската поезия е непременно революционната.
   Ботевото време - 70- те години на XIX век - добре познава Христовото учение и църковната практика - това е несъмнено. За една добра образованост, каквато е имал поетът, въобще не може да се отнесе въпросът включва ли или не тя познания за църковността. Неговият баща Ботьо Петков учи в Одеската семинария. Когато Ботев изпраща молба за назначаването му за учител в българското училище в Букорещ до румънското министерство на просветата, той желае да преподава не само четене, писане и смятане, но и катехизис.
   В джобното си тефтерче Ботев е записал: ,,Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога”. А това говори не само за дълбоко познаване на Христовото учение, но и за вътрешна убеденост в правотата му, и за наличие на вяра. Различия в общественото, книжовното и личното поведение на Ботев ни обясняват и търсенията на една неспокойна натура, каквато е бил поетът. В тая многоликост намира видно място лицето на християнина - ,, доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога” - точното следване на Иисусовата проповед на планината – че който е сторил добро на бедните, болните, страдащите, той Нему го е сторил.
   Професор М. Арнаудов пише в ,,Христо Ботев. Пълно събрани съчинения”, 1940 год.:
,,В действителност Ботев е вярваща натура, деист от разреда на Волтер и Русо, които признават Бога, схващайки го ту рационалистически, ту сантиментално, в зависимост от сърдечната си сухост или любвеобилност. Не богоборец, а богоутвърдител е Ботев, когато отхвърля идола на лъжците, на тираните и на глупците, за да призовава в чест на върховна лична жертва за отечеството само истинския християнски Бог, защитник на слабите и вдъхновител на борците за правда в света”.
   Неулегналите социални идеи, с които е надъхан Ботев и неизяснената, невглъбена вяра в Бога, се виждат в книжовното лице на поета, където липсва тази Христова последователност. Спасителят служи на Божието Царство, което е истина, любов, справедливост, свобода, святост. Ботев търси тези ценности в едно земно царство – царството на хайдутина, което заема устойчиво място в лириката му. Но поетът знае, че царството на хайдутина не е Божието Царство. Нека да си припомним, че най-важните добродетели на Христовата вяра са смиреността и кротостта, а благословенията на страдащите и борците за истината са на по-заден план и се отнасят за светците. Очевидно трудно бихме съотнесли личността на Ботев към светците по библейските критерии.
   Но, от друга страна, един атеист не може да напише писма, подобни на последните Ботеви от кораба „Радецки”, едното от което е до съпругата му Венета. В него четем: ,,Бог ще да ме запази, а като живея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят”. Другото - до капитана на кораба - завършва с възгласа: ,,Да живее християнска Европа!”.
   Написаното от Ботев ни убеждава в религиозните чувства, с които е пропито неговото съзнание и които са лумвали в опасни и съдбоносни моменти.
   Атанас Далчев в своята статия ,,Религиозното чувство в българската поезия” (сп. ,,Философски преглед”, 1928 г). определя религията на Ботев като не напълно християнска. В поетичното му творчество тя е по-близо до езическата. Само така можем да се съгласим, че ,,религиозното чувство у Ботева не е влязло в конфликт с жизнената му задача и не е раздвоило психиката му, както това се случило с някои руски писатели като Толстоя и Гоголя, а се е сляло хармонично с другите чувства и стремежи на тая най-хармонична личност, която нашата история познава”.
   С творчеството си Ботев е основоположник на една нова ценностна система, изградена от революционно-бунтовнически добродетели, каквито са непокорността, горделивостта, нетърпимостта, нетърпеливостта, непримиреността, войствеността, които са антагонистични на тези на християнството. Добродетелите на тази нова ценностна система са типични за езическите герои Ахил, Еней и пр., но ако направим един паралел с ,,Изгубения рай” на Милтън, тези качества са така сходни с чертите на първия бунтовник на света - Сатаната. Обръщането към сатанинското в своята същност е едно от решението на дилемата на всеки революционер. И ако Ботевият Бог е Христос, това би означавало, че съзнателният избор на посветения в християнството поет можем да охарактеризираме като такъв избор на дилемата, с който той прави двойна саможертва. Принасяйки себе си жертва в земния живот, поетът загубва Божието си спасение. И тази двойна саможертва той е извършил, защото е ненадминат патриот. И така Ботев още повече израства в литературата и историята на народа като най-бележит български поет.

Християнската вяра в творчеството на Вазов

Иван Минчов Вазов (1850 – 1924) е наричан справедливо „класически български писател” и „Патриарх на българската литература”, тъй като твори плодотворно и с високи идейно-художествени резултати във всички литературни видове (епос, лирика, драма) и в почти всички литературни жанрове (романи, повести, разкази, стихотворения, поеми, драми, комедии и т.н.). Приживе е отличен със Златен медал за наука и изкуство (1896).

Творчеството му, изключително обемно и богато, е отражение на две исторически епохи – Късното Възраждане и България след Освобождението. То е изучено и анализирано подробно от литературните историци в многобройни монографии и се изучава във всички степени на образованието. Още в края на ХІХ в. негови творби са преведени на над 50 езика.

Иван Вазов е роден в семейство на средно заможен търговец от Сопот, в което е възпитан в дух на патриархалност и уважение към битовите и най-вече религиозните традиции. Този факт е от голямо значение за целия му творчески път.

Иван Вазов е не само най-плодовитият и най-популярният наш поет и писател, но и един от най-религиозните. Той е посветил на Бог повече от 100 стихотворения. Песните му с религиозно съдържание са топли молитви към Бога – да дари сили на българския народ. Така поетът свързва своето родолюбиво чувство с религиозното. Вазов е съвременник на бурни събития в българската история, наситена с много насилие и кръвопролития, но той вижда войната като необходимост. Творецът живее със страданията на народа и при започването на поредната война той с болка се провиква към Бог: ,,О, Боже мой, и пак война свещена!” (,,Таз война”).
Християнската добродетел - ,,миролюбивостта” в творчеството на Вазов е изразена в ,,След Сливница”,  където се моли на Господа ,,войната мир вечен да замести”.

След Сливница аз пеях: ,,Този адски
раздор губителен бе срам, безчестие!
О, Боже, дай любов, дай сговор братски,
и таз война мир вечен да замести!”
И аз проклех я; аз проклех Милана,
проклех злодея, демона размирен,
виновника за толкоз кръв проляна.
Но той умре, покрит с позор всемирен.
Умре? Не, пак е жив! Духът му пак живее:
разпаля страсти, буди зли омрази:
Милан във цял народ сега лудей
и меч душмански дига върху нази!

Пак старата вражда неугасима!
Пак вихърът на яростта завея!
О, Господи, такъв ли край ще има
Балканската велика епопея?

О, Господи, затуй ли беха нашите
Свети борби за идеал блестящи.
Та с втора междубратска сеч света да слишим,
та нова Сливница в историята да впишем?”

Вазов приема европейската война като божие изпитание. В тези трудни времена (,,Жестокий наш век”) поетът се обръща с дълбока вяра към Бога с ,,молитва печална” и надежда да закриля ,,юнаците млади”.

Нощ. В храма свещен коленичил народа.
Молитва печална се носи към свода.

- За вас сега мислим, о, скъпи герои,
за вас тук се молим с мокри очи!
Духът ни със вас е, и наште сърдца –
по снежни чукари, в безлюдни усои.

Далеко от вази – с вас мъки делиме,
от вашите рани и ние болеем,
от вашата вера и ние пламтиме
и с вашите лаври от тук се гордеем.

О, Боже, дай сила на лъвски сърца,
дай крепост докрай на железни десници,
що чупят окови, отварят тъмници,
на тез, що в смърт тичат със засмени лица;

Що нашите носят свети идеали,
що носят и Твоята правда света,
що кръв и живот за тех са отдали
и кръста поели велик на Христа.

Закриляй, о, Боже, юнаците млади,
свети им във мрака, топли ги в мразът,
крила им Ти давай пред бездни, прегради,
твой ангел им пращай на боя в шумът.

Закриляй, о Боже, там наште герои,
във подвига славен крепи им духът:
те наши борци са – оръдия са Твои,
на Твоята воля и праведен съд.

Не мъст и не гордост ги движи, не злоба,
а Твоята любов към страдалний човек,
към нов живот викат заровений в гроба,
и милост разливат в жестокий наш век.

Върни ни ги живи с венци да ги зърнем
и слънце на радост да светне във нас,
в тех родната слава с любов да прегърне
прати ни, о Господи, тоз хубав час!
Нощ. В храма свещен коленичил народа.
Молитва печална се носи към свода.

(„Нощно бдение”)

Молейки се на Бога за българските войници, Вазов подчертава, че те са благочестиви (,,оръдия са Твои”) и че ,,не мъст и не гордост ги движи, не злоба”. На първо място в молитвата му е молбата да закриля ,,наште герои”, да ,,ни ги върне живи”, а на сетнешен план е молбата му да ги видим с венците на победата.
Вазов отчита, че смиреността е една от най-важните добродетели, съгласно християнското учение, а гордостта е антипод на тази добродетел. Той призовава народа да не се самозабравя след радостта си от поредната победа, защото войната все още не е свършила и крайната победа може да ни бъде отнета.

Да се не гордеем в пустославие шумно,
кой там дига чаши и крещи безумно:
,,Ние сме велики! Ние сме най-първи!”
В тоз час на страданья, на сълзи и кърви!

Тишина! Да млъкнат песните пияни,
самохвалства груби, яростни закани.
В дните на триумфа, о Софио, давай
пример на смиренье – Белград ти не ставай.

Днес се върши тайнство велико и страшно,
далеч от нас гордост, лекомислие грешно!
Когато в храма чувствуваме Бога,
кой смее посред химнът да вдига тревога?

Днес е час тържествен на молитви, бдение,
шумен пир не става, а богослужение,
час, в който коват се съдбините нови,
мъртвият възкръсва, чупят се окове.

Тишина, смирение! Кресъци ил гаври
блесъка засенят на чистите лаври:
За тех кръв проле се, кръв проле се много…
Не дигайте чаши! Молете се Богу!
(,,Да се не гордеем”)

Напътствайки българите към смирение и молитви, Вазов като истински народен водач ги предпазва от греховни увлечения.
Състраданието като Христова добродетел е присъща на религиозния Вазов. С голяма загриженост към бедните, останали сираци и вдовици, поетът е посветил няколко свои песни:

Боже, чуй от Твоето небе
скръбните сърца
тука молят се пред Тебе
майка и деца.
(,,Свири нощната фъртуна”)

Черпейки вдъхновение от чистотата на храма, наред с интимните чувства на поета в неговото голямо сърце има винаги място за състраданието към нещастието на хората.

Неволно отбих се във Божия храм –
кат пътник отпаднал под сенчица хладна;
свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава;
смущение тайно обзе ме неволно,
и некакви чудни нови слова
из моето сърце извираха болно.

Аз молех се жежко към Бог велик
за помощ, за утеха в живота ми тежки, -
за мене, за братя, за всеки клетник,
за всичкия страждущи род человешки.

И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен свойта любов и търпение…
И дълго йощ шепнеха мойте уста,
и леко и светло ставаше на мене.
(,,В храма”)

Вазов непосредствено изразява в своите песни нуждата си от жива вяра и божията любов, които хармонизират поетическата му душа.


Клепалото бие, утрешна поченя
да ида Господу да се помоля
със чиста мисъл и глава склонена,
за моята велика неволя;

да се помоля милост да излезе –
на тело, на душа да прати здраве,
смутений разум в нов път да управи
и с искрица любов сърце да сгрее;

да мога пак да любя и страдая,
и да търпя без гнев, и да прощавам,
да нося кръста си без да роптая –
с омразата да го не унизявам.
(,,Клепалото бие”)

Злото е постоянен спътник в живота на човека. За да не срастне с него, на лирическия герой му е нужно очистване и вглъбяване, а в храма той вижда естественото място за това. Смутеният разум се очиства от гнева и омразата в неговата душа чрез прошката, любовта, състраданието и с помощта на Господа той моли да му се очисти сърцето и просветли умът, да се,,управи в нов път”.
С високата си религиозна нравственост Вазов чувства самота, защото вижда ширещото се зло в новия свят. Поетът има изострено съзнание за присъствието на греха в хорските души – онова зло, което ражда злоба, насилие, безчовечност, жестокост, мъки и закоравяване в греха. С голяма болка той наблюдава грехопадението в душите на хората, които все повече се отдалечават от Господа.

Търсих Го на небето – там Го няма –
от празнотата Му смутен остах.
Търсих Го в земния Му дом, но в храма
аз ликът му видех.

Подирих Го в сърцата – срещнах тамо
не Бога благи – други бог жесток;
дирих Го в разума – той каза само:
,,Не знам, какво е Бог”.

Потърсих Го в душата человешка –
там името Му беше, а не Той,
дирих Го вред… и виках с мъка тежка:
- Къде си, Боже мой?

Не виждам Те в небето и в челякът,
земята пуста е сега от Теб
и пълна с кривди, зло, синджири звякът,
цари Ваал свиреп.

Заглъхна в бурен Твойто слово живо
и твоя благ завет за братство, мир,
теб химни пейм, а служим послушливо
на други, лют кумир.

Къде си, Бог на любовта, живота,
на истината извор вечен, свят?
И чух аз вик: - Търси Го на Голгота:
Той пак е там разпнат!
(,,Де е Бог?”)

Стихотворението дискутира съдбовни въпроси на битието, пречупени през духовния поглед на вярващия Вазов. Видимо е страданието на поета от факта, че тържествуващият демон на злото цари сред хората. А те, макар да се чувстват християни, да пеят химни за Бога и да му отправят молитвите си, не се разделят с греха и така превръщат вярата в една студена религия. Личното спасение не е едничката цел на Вазов. Това е честният вопъл на страдащия духовен водач, живеещ с успехите и провалите на обществото, както добронамереният и страдащ баща живее с тези на детето си. Ние го виждаме в ролята му на народен застъпник, който се изповядва всички хорски грехове. Не неговата греховност, а хорската слепота и привързаност към злото пращат Христос на ново разпятие. И стихотворението се превръща в повик към покаяние – дълбоко и всеобхватно. Защото когато Христос не е сред хората – Той е на кръста. Непрестанното обръщане към светостта на Бога показва благоговейното отношение на лирическия Аз към Него. В Христовата вяра Вазов открива истината и мъдростта. На децата посвещава  свое стихотворение, за да го използват за молитва и от малки да се учат да търсят пътя към Бога.

Дедо, Господи, прости ме,
моля Ти се от душа,
с ум и разум надари ме,
да не мога да греша!

Запази ми Ти сърцето
от зли мисли и неща,
всичко виждаш от небето,
зло на мен недей праща!

Дай на мама, дай на тате
здраве, сили и живот,
мир, любов на всички братя
и добро на цял народ.

/”Молитва”/

Простите и искрени слова на тази песен - молитва са достъпни за децата, а всяка майка с обич и надежда ще я слуша от устата на своето чедо. В тази песен виждаме поета като обществен възпитател, основавайки се на религиозни идеи в творчеството си.

 В поезията на Вазов преобладава един несекващ оптимизъм, което е характерно за всеки поет с християнско самосъзнание.
Пантеизмът в творчеството на Вазов е от естетично естество. Неговата литературна дейност се повлиява от художествени идеи и форми от руската, а по-късно и от френската литература и култура. Чрез това чуждо влияние по отношение на нашата новосъздаваща се литература, поетът става приемник на пантеизма. В песните на Вазов, както и в тези на Пенчо Славейков, откриваме пантеистични настроения, но не и израз на философския пантеизъм, който се отрича от християнството. Природата за поета не е измерение и олицетворение на Бога, а красиво негово творение. В природата Вазов намира успокоение, от нея черпи поетично вдъхновение. Сред природата, и най-вече в планината, лирическият Аз се чувства най-близо до Бога, това е място, от което може да му изпраща своята молитва. Неговата молитва го освобождава от земните товари и ги заменя с небесен разкош.

И дълги, дълги там минути
молих се, в вдъхновение нему,
слова дълбоки и нечути
устата ми шепнеха тамо.
И Бога сещаха, виждах го ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданието прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и листо.

(„Молитва в планината”)

Или:

И мен огромна
смути ме тревога:
в тоя миг, помня
аз видех Бога.
(,,На Черни връх”)

Прекланяйки се пред природата, Вазов я разглежда като създание - поредно потвърждение, че природата за поета не е измерение и олицетворение на Бога, а красиво негово творение.

Поклон на теб, природо, създание необятно,
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат Бога, велико и безкрайно
и равно с вечността.
(,,Към природата”)

Стиховете на Вазов, посветени на природата, звучат с чистотата и красотата на пеещи ангели; сред нея той се чувства, сякаш положил глава на Божието бащино рамо.

Сега съм у дома. По часове, благат,
край бистрата река, при звучната й песен,
мечтая ил чета… Ил сам, без глас надвесен
над бездните стоя, и моят ум хвъркат
блуждае в хаоса, до Господа отива,
на мирозданието във тайните се вписва.
(,,При Рилския манастир”).

С обич и неутолима жажда Вазов се стреми към природата, както никой друг наш поет. Сред нейния покой, тишина и вечна красота той намира хармония и се отдава на съзерцание. Природата за Вазов е неръкотворен храм и видим израз на божествената сила и безсмъртие. Сред многообразните прояви на неговата вяра в Бога, едно стихотворение се отличава с непосредствено и откровено изповядване за Вазовото разбиране на това, което нарича Бог.

Дете бех и вервах в Бога.
И знаех, че Той е в небето;
осанка Той имаше строга,
както я виждаха с тревога
на нашия храм на кубето.

И знаех, че Той като нази
от плът е, слуша, и вижда,
и ,,Дедо” Му казвах тогази,
че люби, гърми, ненавижда
от своя престол от елмази.

Днес стар съм, и пак вервам в Бога.
Но веч Му не зная лицето,
ни де Му е трона, чертога:
Той дух е, разлян в ширинето,
в душата, в света, в битието.
(,,Той”)

       Вярата в Бога не е напускала поета през целия му живот - от ранна младост до края на неговия живот. В песните на Вазов откриваме, както в никой друг поет, призоваване към христовите добродетели – смирение, миролюбивост, кротост, състрадание и любов. Ценностната система на твореца е характерна за един истински християнин, а постулатите на вярата той е осмислил, приел и съхранил като най-висша ценност дълбоко в своето сърце и душа, в своя разум.

На християнската му същност се дължат неговите естествени симпатии към еволюционното движение на ранното му творчество и отричането на революционните разбирания. В обществената дейност той остава верен на своята градивност, отричаща суровата борба и радикализма. Ала по критериите на християнската вяра и етика днес бихме могли да наредим Вазов до имена като Гьоте, Шекспир, Дж. Милтън, Хайне и Райнер Мария Рилке. С творчеството си Патриархът на новата българска литература заема трайно място в европейската култура.

 

          Стоян Михайловски - религиозна мистичност или християнски добродетели.

      Стоян Николов Михайловски (1856-1927) произлиза от стар и виден възрожденски род, племенник е на Иларион Макариополски. Добрата му образованост също оказва плодотворно влияние върху творчеството му. Завършва френски султански лицей в Цариград, там е съученик на Константин Величков. През 1975 г. следва право във Екс на Прованс. След Освобождението се връща и завършва във Франция тази специалност (1883 г.). Освен учителстването си, той е извънреден преподавател по френски език в Юридическия и Историко-философския факултет (1897-1899) на Висшето училище (сега СУ „Св. Кл. Охридски”), сетне е доцент там по всеобща литературна история (до 1899). Дописен член е на Българското книжовно дружество (днес БАН) и негов действен член от 1898 г.

Сатиричното му творчество е в различни жанрове – басни, епиграми, афоризми, пародии, поеми, драми. Басните му са класика в българската литература. В поезията му се стреми да постигне триединство между философия, лирика и политика. Пише и философско-сатирични сонети. Неговата „Книга за българския народ” представлява една енциклопедия на злото. Автор е на популярния и обичан от цял народ химн на просветата и културата „Кирил и Методий” („Върви, народе, възродени”).

Богата е и обществената му дейност. Той е председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903) и на три пъти е народен представител (1886-1887, 1894-1896, 1903-1908). От активна обществена и редакторска дейност се оттегля през 1905 г. Счита самоизключването на личността от обществото като път към мизантропията, но и като единствения начин човек да запази честта си.

  Когато говорим за религиозните мотиви в съвременната българска литература, трябва да отчетем, че те имат най-запомнящо се присъствие в творчеството на Стоян Михайловски. След 1905 година, която се явява преломна в неговия живот, той се оттегля от политическите борби и се задълбочава все повече и по-трайно в християнството и неговите ценности.

   Характерното за Ст. Михайловски e, че религиозното му  убеждение не е случайно. Още от малък той попада под въздействието на чичо си Иларион Макариополски – търновски митрополит и голям борец за църковна независимост. Получава основно образование и здраво домашно възпитание, израствайки в патриархална среда, в която са съхранени старите народни традиции. По-късно се повлиява от религиозно - нравствените идеи на френските моралисти на XVІ и XIX век: Монтен, Бурдолу, Монтескьо, Амиел, Жубер, Босюе, Масийон Фенелон, Берсо, Отец Лакордер, Ренан и др. На това влияние Ст. Михайловски дължи своята философска песимистичност, но и дълбоката си вяра в неизбежния нравствен напредък на обществото. За разлика от някои френски философи, той е лишен от съмнения и има здрави религиозни чувства, което го прави неуязвим за отчаянието. Далеч от фините чувства на първоучителите си, в него има нещо типично родово, волево и упорито, но въпреки това той се проявява като нежен поет в немалко свои творби. Поезията му действа повече на нашия разум. Ст. Михайловски е противоромантичен, каквато е Кантовата философия с нейния дълбок критичен характер, а това предполага и ограничено богатство на емоционалното съдържание на стиховете. В ранното си творчество Ст. Михайловски се проявява като борец - сатирик и тази негова борбеност се изразява в безкомпромисна критика по отношение на недъзите в обществото и е призив за енергичното им преодоляване.

           Началото на двайсти век е времето, когато човешките изобретения намират все по-голяма реализация в ежедневието. Това е времето, когато не един творец на изкуството е боготворял и се е вдъхновявал от науката и прогреса, с илюзията, че чрез тях човека придобива всесилна мощ. За разлика от тях Михайловски има по-трезв поглед по отношение на прогреса и науката. Той е един от малкото интелектуалци, който не приема, че пътят на цивилизацията може да е причината да се загърби Този, Който е ,,Пътят и истината и животът” (Йоан 14:6). Наука и прогрес, които отричат Бог и Христос, накрая се превръща в регрес. Нима съвременните небивали по своите мащаби и острота проблеми: нравствени, социални, екологични, икономически и много други - не потвърждават характера на прогреса, отхвърлящ Христос?

Колко мъдри и пророчески са стиховете на Михайловски в произведението му  ,,Бог” с което сякаш иска да предпази идващите поколения от суетността, земните страсти и отричане на Бога от науката:

Сега вече разбирам, че нашите мисли
са суетни сенки и празни мечти,
че в Тебе се сливат световните сили,
че пръв и последен, о, Боже, си Ти!

Сега веч разбирам, че наште надежди,
че нашите земни дела и борби,
че нашта наука, че наште победи,
пред Твойто величие са прах и тъми!

Че Ти само, Творче, създаваш и владееш
на всекоя тайна знаеш изворът где й.
Че вън от времето Ти само живееш,
че мощното слънце за Тебе само грей!

Че всичко за Теб е, понеже от Теб е,
че Ти само бил си, ще бъдеш и си –
Духът на душите и на световете,
че всекой луч иде от Твойте зари!

Разбирам, о Творче, ний колко сме малки
в безкрайний мир видим, в невидимий свет,
разбирам, че наште съдбини са кратки,
че Ти си всевечен, всемъдър, всесвет!

Кат слабичка ветва, човек се превива,
кога без Теб в живота върви,
без Теб светът е безплодна пустиня,
и дните без Теб за нас са нощи!

Когато се смеси в световната тъмница
плачът на човека, тогаз, Творче мой,
върху му Ти щедро простираш десница
и даваш му щастие, утеха, покой!

   Ст. Михайловски възторжено и с благоговейно отношение се прекланя пред Твореца – всевечния, всемъдър и всесвет. По мнение на един от литературните критици преди тоталитаризма – Христо Недялков - тази ода на Михайловски е най-сполучливото поетическо творение на българската лирика за времето си. Въпреки специфичността на съдържанието, изразяваща се в сложната християнска философия, стиховете са леки. Поетът е постигнал както дълбоко проникване в догмите на християнската религия, така и една лирическа обагреност, каквато малко стихотворни творби притежават. Ст. Михайловски е убеден в нищожността на човешкото същество и неговата немощ пред силата на Бога като Творец на всичко видимо и невидимо. Поетът е убеден, че покоят, щастието и утехата идват от Бога, който щедро простира десница. Без Бог животът е безплодна пустиня, страдание на душата и преминава в тъмнина.
   Песимизмът на лирическия Аз у Михайловски не засяга чувството му за безпътие, а извежда на преден план факта, че не е разбран от сънародниците си и че неговите послания не намират отзвук сред хората. Неизбран няколко пъти като кандидат за народен представител, поетът се измъчва, че не се признава неговата обществена роля и полза. Това е причината Ст. Михайловски да пребивава в мрачни настроения, което е намерило отражение в неговите творби. В ,,Лама Сабахтани” виждаме лирическия Аз сломен от жестоките удари на живота:

Тежи ми, Боже, кръста на живота…
Духа ми скръб обсажда, гина веч…

И виждам Те – на Твоята Голгота –
и шепна Твоята предсмъртна реч…
Живях в тълпите сам – не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро

раздадох го… Душата ми обраха –
оставиха ми черното тегло…

Посех любов – поженах срам, вражди,
напущам веч световните стагди,
и в Теб подирих, Господи, подслона!

Тъй ястреб, от ловеца повален,
издъхва в некой кът усамотен,
с очи, обърнати към небосклона.

   Лирическият Аз съпоставя своята гибел с тази на Христос, но бивайки победен, той всъщност побеждава. Подобна е съдбата и на автора, който, макар да се чувства повален и загърбен, ,,възкръсва” като ратник и богоутвърдител в късните години на своя живот.
   Много творци се обръщат към Бога с въпрос защо мъките съпътстват хората и защо има толкоз мъка на този свят. Михайловски дава отговор на този въпрос в ,,Поема на злото”, в която разкрива грехопадението на Адам и Ева като първопричина за човешката мъка. След извършването на греха под изкушението на Сатаната,

нарушавайки Божията забрана да не откъсват плодове от дървото на познанието за зло и добро, хората са изгонени от Рая и прокълнати от Бога:

Вървете!…С всичките стихии
почнете яростни войни –
война за жилища и пища,
и за земя, и за отбрана…
вървете в гибел и злини!

Пръстта копайте денонощно
и напоявайте я с пот!
Прегърбени все, работете,
и бурите да разпиляват
труда на вашия живот!

Сражавайте се с времената,
търпете мраз, търпете пек, -
и нека в всичките творения
най-окаяно и нищожно
да бъде умний человек!

Търпете болести безбройни –
проказа върла, люта, мор,
навред кракът ви дето стъпи,
пред ваший глед да се почернят
и небеса, и кръгозор!

Под вас земята да трепери,
и огън да опустоши,
каквото и да съградите,
и щом от немощ заридайте –
гръм ревът ви да заглуши!

Вървете!… В дън-земя ровете,
злато търсете за кумир,
търсете руди за оръжие –
и за веригите, с които
ще обковете грешний мир!

Видения грозни и плашила
да стрескат жалостний ви сън,
и да си спомвате, че бехте
в блажений рай, и за греха си
изхвърлени от рая вън!

   Това стихотворение на Ст. Михайловски има библейски и философски характер и съдържа немалко песимизъм, но лирическият говорител определя живота на човека като ,,подвиг”, защото, макар и в окаяно положение, наследникът на Адам е изправен пред предизвикателството да се стреми към духовно съвършенство, да се доближава до ,,извора на всички съвършенства” – Бога („Отвъд”, „Църковен вестник”, 1911, бр. 29, 344). Първородният грях е изкупен със саможертвата на Христос – самият Бог и тази саможертва произтича от любовта на Спасителя към човешкия род. Човешките неправди и страдания са изкупени със смъртта на Исуса и Неговото светло възкресение (,,Исусова бесилка”). Лирическият Аз разбира нуждата на хората от помирение с Бога и търси помощ и сили от небето ,,Него да изповядва”, за да може, когато е под натиска на злото и съблазните, да гледа през Неговото око”.

Към Тебе прибегвам и в Тебе се надявам.
Принасям Ти в жертва
в душата си всичко, каквото намервам
достойно За Тебе!

И Теб изповедвам, и в Теб само пея
Господи псалми,
и Тебе ще славя, и в Теб ще живея,
Отче мой добрий!

И всека въздишка из мойта утроба
ще бъде молитва,
догдето ден дойде, о Боже, през гроба
до Тебе да стигна.

Предпази  ме, Творче, от слепи съждения,
от луди мечти,
предпази ме, Боже, от лоши видения,
от духове зли!

Когато навеждам лице под товара
на тежката скръб,
когато нещастие, кат молния пада
на слабий ми гръб.

Умът ми когато се спре върху злото
и пита, защо е създадено то,
когато в съблазни ми пада окото
и търси да гледа през твойто око.

Когато оплаквам човешката слабост
човешките язви и горчивини, -
и питам що стана блажената радост
на наште бащи?

Когато поглеждам надире, и виждам
изгубения рай,
блаженството търся навред и разбирам,
че всичко минава, че нищо не трай.

Предпази ме, Спасе, от слепи съждения,
от луди мечти,
предпази ме, Творче, от лоши видения,
от духове зли!

   Това съвършенство се постига - ,,тъга и болка са пламъците, през които минава нашия дух, за да изгуби петната си” .(„Безсмъртие”, „Църковен вестник”, 1911, бр. 13, 152)
   Поезията на Стоян Михайловски има една интимна насоченост към Бога, пречупена през духовния поглед на лирика и често, подобно на Вазов, съкровеното слово се ,,излива” под формата на молитва:

Ох, вера дай ми, Господи, омраза за да смажа,
под твоето разпятие смирено да се спра,
та – без опора, без подслон – да мога пак да кажа:
аз силен съм: сърцето ми дълбока вера сгре.
(,,Молитва”)

   В своите произведения Ст. Михайловски проявява стремеж към проникновени философски обобщения. Той   е един от малцината представители на философската поезия в българската литература. В своето творчество поетът води борба със ,,словоборството” (отрицанието на ,,истинното слово”, на словото на християнската традиция) и с идолопоклонничеството. Сред гмежа и суетата на своето време Ст. Михайловски ни изглежда един усамотен пророк и прорицател. За съжаление той остана чужд за българската общественост, за която неговите виждания за живота и съдбата се възприемаха като абстрактни идеи. Неговата, предимно интелектуална, поезия трудно се възприема и разбира. Поради това тя стои усамотена и без следовници.
   Неговият стремеж за издигане на нравствеността на

обществото към ценностите на християнските добродетели остава безуспешен. Българската интелигенция и българските творци са вече повлияни от процесите на секуларизацията на Запад и Русия.

Поетичното творчиство на Пенчо Славейков – сплитане на религиозното чувство и възрожденските идеали, зад маската на модерната европейска естетика и индивидуализъм

Пенчо Петков Славейков (1866-1912) е български поет, син на поета, фолклориста и политика Петко Рачов Славейков. Като юноша измръзва на зимна пързалка и остава цял живот трудноподвижен и с нарушен говор. Следва литература и философия в Лайпциг. Членува в Лайпцигското литературно дружество и в Лайципгското дружество на  любителите на изкуството. Председател е за кратко на Славянското академично дружество. Наред с д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров е създател на кръга „Мисъл” и едноименното списание, което утвърждава в България основите на модерната национална литература. Поддиректор и директор е на Народната биллиотека (14 години) и директор на Народния театър. През 1909 г. е командирован в Москва, участва в 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто и Рим за опознаване на библиотечното дело. Същата година ръководи събрание, учредило клон на дружеството „Приятели на руския народ” с председател Анатол Франс; уволнен е от поста директор на Народната библиотека и заминава в чужбина. В Цюрих го посреща Мара Белчева. Живее последователно в Люцерн, Хофлау, Гьошенен, Андермат, Логано, Рим (най-дълго време) и в малкото италианско градче Брунато, където умира. Предложен е от шведския професор Ал. Йенсен (негов преводач) за Нобелова награда, но поради преждевременната му смърт предложението не е разгледано.

Считан е справедливо за основоположник на българския модернизъм. Творбите му, доминирани от подчертано индивидуалистична проблематика, поставят началото на модерната българска поезия. За негови следовници, оставили ярка диря в словесността, се считат Яворов, П. Ю. Тодоров, Н. Лилиев, Д. Дебелянов. Създава поезия с претенции за елитарност и изискване на литературна подготвеност и култура от читателите й. Поставя си за цел да изведе българската литература от националните й рамки и да я приобщи към модерната европейска проблематика. Има голям принос в обогатяването на поетическите жанрове, развива някои малко познати от тях, а на други е основоположник в България. Публицист, автор на естетико-философски и литературно-критически статии, които пообогатяват културния живот на тогавашна България, но остават и до днес интересни и значими свидетелства за един неспокоен и търсещ творчески дух.

   Нравствено-философските и естетически проблеми, отразени в творчеството на Пенчо Славейков създават основа на модернизма и предопределят началото на една нова традиция в развитието на българската литература. Той се запознава с най-новите идеи на модерната европейска мисъл по време на престоя си в Лайпциг (1892-1898) - слуша Вунд и Фолкелт, чете немските философи - от Фихте до Ницше, увлича се от мисълта за "свръхчовека". Немската философия и възрожденските традиции оформят представата му за човека и света. Славейков се изгражда като висококултурна личност. Така подготвен, той пресътворява народни песни и пресъздава обществените борби в една поетична форма, непозната нито на Вазов, нито на Ст. Михайловски.

        Творецът е изцяло подвластен на доосвобожденската идея да помогне на народа да излезе от робската си непросветеност, като пътя към неговото усъвършенстване той вижда в индивидуализма, т.е. в издигане равнището на отделната човешка личност.
   Славейков е религиозна натура. Дълбоко в душата си е освободен от философска и литературна маниерност и е прикътал здрави религиозни чувства, които разкрива само в моменти на прозрения.
    Успоредно с възгледа за моралното право на личността да живее според естетическите си възгледи, Славейков утвърждава в битовите си поеми и християнската идея за нравственото усъвършенстване по пътя на страданието. Тук влиянието идва от християнската философия на толстоизма. Въплъщение на модела “нравствен човек”, който се ръководи от законите на хуманността, са Ралица, Райка, Бойко (след духовното му прераждане). Докато в “Ралица” семейният модел е разрушен отвън (агресията на отхвърления), в “Бойко” разрухата идва отвътре. Нейната кулминация е отново престъплението – физическа агресия върху съпругата, причинила смъртта й, е крайна точка на Бойковото духовно падение. То доказва, че човекът на прекомерната естетическа страст не може да се поставя над висшите хуманни закони, без да деформира духовния си облик. Този възглед влиза в противоречие с Ницшеанската теза за неограничената духовна свобода на избраника и се доближава до толстоистката (християнска) естетическа концепция за греха и изкуплението.
   Воден от девиза на Толстой “да се търси и у звяра человека”, Славейков утвърждава чрез метаморфозите на Бойко традиционната християнска схема: престъпление – опрощение – покаяние - изкупление. Прераждането на героя се катализира чрез Райка, която осъществява ролята на помирител на вътрешните борби у грешника. Нейният милосърден жест (благородната лъжа) е знак за всеопрощението, което задвижва потисканите досега нравствени импулси на грешника. Този жест изразява християнската вяра, че чрез кротост и несъпротивление може да се изкорени злото. Нравственото осъзнаване на Бойко е резултат от превръщането на страданието - заслепление в страдание - просветление. То обаче идва едва когато героят надмогва любовта към изкусителката Неда (надмогва естетическото) и достига до чувство за семейна вина към жената - светица (Райка). И най-големият престъпник може да се прероди чрез доброто. Така поемата издига в култ притежаващия християнските добродетели човек.
   Повлиян от идеите на европейската художествена мисъл, Славейков извършва парадоксално творческо съчетаване на две противоположни философии – немския естетически индивидуализъм (Ницше, Шопенхауер) и християнския идеализъм. От една страна, Славейковият избраник се чуждее от тълпите, за да осъществи естетическата си мисия (да въплъти божествената красота в земни форми – мрамор, музика, слово). От друга страна, в порива си към творчески подвиг, избраникът постига нравствена чистота – съпричестява се с Бога. Тази изключителна личност с воля за висш духовен живот твори сама себе си – самосъздава се, като от човешкото в себе си сътворява свръхчовешкото (богоподобното). Ето защо носи чертите и на човек, и на Бог, т.е. на свърхличността. Нейно върховно призвание е “да дотвори недотвореното от Бога”. Осъществяването на това може да я превърне в свръхличност – мост между земята и небето (“Химни за смъртта на свръхчовека”). Тук се забелязват уклони на един по-ограничен пантеизъм. Пенчо Славейков чрез това произведение се проявява не само като голям поет, но и като дълбок мислител:

С духът на Господа живей
човек, додето дойде час,
и погледа му притъмней,
и свяс превърне се в несвяс.

Начало в Бога, в Бога всякой край.
Вън Бога всичко е тъми…
Живот познало, Бога да познай
към смърт се всяко битие стреми.

Смъртта завършва земния живот,
зад него ново битие настава –
и то на нашите дела е плод…
така урече Бог и Богу слава.

Един е Бог на висши небеса,
над волите е волята му свята –
тя чува се на бурята в гласа,
и в растението тихо на тревата.

И тя закон е тука на света,
закон висш на всичките закони,
против живота и против смъртта
най-яката е броня тя от брони.

И с тази яка броня любовта
на подвизи се впуща вдъхновени
по бойните полета на света,
от злото в кръв невинна напоени.

   За Славейков Богът и свръхчовекът са небесното и земното проявление на висшата творческа воля. Ето защо Славейков смята, че творец на историята е само свръхличността, като избраник на Бога, а не народните маси. Той пропагандира Шопенхауеровата теза, че едно общество има смисъл да съществува само когато създава висши индивиди.
   Култът към избраника в “На острова на блажените” има за философска основа, ницшеанската индивидуалистична утопия. Идеята за свръхчовека у Славейков обаче е в съзвучие и с християнската идея за нравствената отговорност на личността, т.е. за нейната служба на висшия хуманистичен идеал. Ето защо, издигайки се над колективния морал, Славейковият творец трябва да синхронизира естетическата си мисия с нравствените закони на хуманността. Така се съчетава Ницшевият култ към безконтролната воля на избраника с християнската идея за себеотрицанието на твореца в името на другите.

Видният наш учен Спиридон Казанджиев, като сравнява религиозния мироглед на поета с философската идея на Фридрих Ницше, пише: ,,За Славейкова Бог не е личен дух. Той е едно и също в света, с творческото начало в света. Бог, следователно, не е отвъдсветовна, трансцедентна сила. Създавайки света, Бог минава в него, вгражда се в него, става негова вътрешна сила, негов закон. Най-висшето творение на тая творческа сила, в което творение тя умира, е човекът. У Славейкова Бог остава над свръхчовека, Бог е във вечността, човекът - във времето, а свръхчовекът е посредник между времето и вечността. Свръхчовекът не покрива Бог, тъй като светът с целокупната си реалност и съдба е извън неговия разум. Бог таи в себе си пълната истина. На свръхчовека тази истина се разкрива само отчаст, понеже светът и истината не са съвършени, а се творят непрестанно. Тая незавършеност прави Бог жив, не мъртъв, в нея и в неговата действителна вечност” (,,Знание и вера”, София, 1939 г., стр. 217). Славейковият свръхчовек е вярващ, жизнерадостен и оптимист, а Ницшевият свръхчовек, който е изместил Бога, е зъл, отмъстителен, потънал в песимизъм. Свръхчовекът е несъвършен, тъй като пълно съвършенство има само Бог.
   Поемата “Сърце на сърцата” разрешава един от централните конфликти, пред които се изправя всеки избраник– конфликтът между неизбежната самотност на свръхличността, обречена да живее далече от тълпата и да бъде приживе неразбрана, и нейния висш нравствен дълг – да възвисява простосмъртните към Божиите истини. В своите размишления пред учениците си Шели отрича презрителното отношение на избраника към тълпата, т.е. себичния му индивидуализъм. Шели смята, че конфликтът на твореца с тълпата е наистина неизбежен, поради големите духовни различия. Той обаче може да се преодолее, когато творецът остане верен на водаческата си мисия и осъществи висшето си предназначение – да бъде “Ноев ковчег”. Тази великолепна метафора внушава върховната мисия на избраника – да свързва битие и небитие, земност и неземност, чрез изкуството, което е най-висша човешка мъдрост. Условие за осъществяване на Ноевата мисия е творецът да остане верен на себе си (“който сам е себе си постигнал/той живее во вечността”).
   Нравственият стоицизъм спрямо страданието има ясни християнски проекции в творбата “Болният монах”. В нея страданието е представено като небесен дар, а човешките физически мъки – като проява на божия милост. Славейков вярва, че духовните сетива на личността се усъвършенстват само в мъченичество, в което душата може да съзре божественото. Възгласът на монаха: “О, дай ми, Боже, в мъки да живея!” изразява авторовото убеждение, че духът се възвисява само в страданието.
   В ,,Симфония на безнадеждността” обвинителният възглас на тъмния човешки дух: “Защо не ме остави, Прометее, в мрак?” защитава тезата, че търсене на истината чрез науката е път към нещастието, а не към щастието; че вместо светлина, дареното от Бога е донесло само злини на хората; че блаженството на човешкия дух е постижимо само във вярата - здрача на незнанието. Затова е предпочетено пред горчивината, която носи знанието (както сочи библейската мъдрост – който трупа знания, трупа печал). Този възглед разрушава възрожденската идеологема “науката е слънце”. Така Славейков демитологизира традиционната представа за Прометей като дарител на знанието, спасило човешкия род. Библейската тема за изгубения рай на незнанието в езическия сюжет на “Симфония на безнадеждността” показва, че в творчеството на поета съжителстват парадоксално образите на природните хора, блаженстващи в незнание (“Катунари”, “Безгрижник”). Така развитата теза за знанието и човешкото щастие се разминава с християнската философия за познанието. Адам и Ева са изгонени от Рая, защото са вкусили не от дървото на богопознанието, а от дървото на познанието за добро и зло. Оттук следва, че бедите, които съпътстват човека, идват от неговите субективни преценки за добро и зло и от това, че си позволява въз основа на тях да съди останалите, което е изключителен прерогатив на Бога. Познанието за Бога е пътя към истината, съгласно християнската философия, а търсенето на истината, чрез науката, но без Бога, води до песимизъм и неудовлетвореност.
       Най-пряко вярата, че смъртният човек може да въплъти божественото в земни форми, синтезира поемата “Фрина”. За разлика от другите философски поеми, тук красотата присъства в своите чисто материални, а не духовни измерения, т.е. като красота от естетически тип.
   В епическите песни на Пенчо Славейков е трудно да се прозрат религиозните му чувства. В малките песнички от стихосбирката "Сън за щастие", където творецът проследява пътуването на човека през тайния, вътрешния свят, срещаме по-прями, топли и интимни чувства, които вече са прекрасно доказателство, че лирическият Аз е имал дълбоко преклонение пред Твореца на вселената. Умението да се одухотворява природния пейзаж е новост в българската литература. Природата носи живот, толкова силен и наситен с чувства, колкото и човекът. В малки акварелни пейзажи, написани много прочувствено и изживени в часове на тихи унеси, Славейков се разкрива като поет, който е далеч от тежките, философски размисли. Пейзажът на човешката душа се разкрива чрез душата на пейзажа на природата. Всяка творба носи определено човешко настроение - кротката радост от живота, спокойната и смирена мъдрост на човека, осмислил своето присъствие сред тихата и вечна красота на природата. В цикъла оживяват "ясен месечко", звездни нощи, треперят "белостволи буки", "морни вечери"... Обективните картини са наситени със субективното съзерцание на духа. Цялата природа е съпреживяна от лирическия герой и се е превърнала в част от неговата душа. В стихотворението ,,Висота” четем:

Копнея аз за висотата
на бедний труженик, вживян
в спокойствието на душата
и на Твореца упован

Тоз, който в Божи разум вслушан,
където да го поведе
живота, благ и равнодушен
върви, непитайки: къде?

   Още по-ясно е откроено религиозното чувство в ,,Молитва”:

О, Господи, към мен ръка простри
и укроти духът ми безпокоен;
за Тебе искам аз да съм достоен.
Служителя си, Господи, призри!

Ти вера пак в душата ми вдъхни,
душа в тревоги земни уморена, -
в минутното за вечното родена,
Ти пътя й към него проясни!


   Малката песен ,,В църква” разкрива образа на идеалния свещеник, който трябва да спаси хората от прегрешения:

Божествената служба спре. Застана
свещеник млад на светлия олтар
пред дверите, и громка реч подхвана
с пророчески старозаветен жар:

,,Грех на светът лежи от памтивека –
ний на грехът сме видимия плод!
И тоя грех е дълг на человека
да го изкупи с праведен живот.

Живот, но не на земните копнежи –
а в земното, което е отвъд…
Грехът ни тука погледа примрежи
и ний не видим правий Божи път.

Къде вървим? Тоз който се предава
на временното, губи вечността.
Покайте се! Че вече наближава
последний ден, когато над света

ще дигне меч на Господа ръката,
ще дигне меч на правдата гневът –
живелите в радост на земята
тогава с плач и стон ще въззоват.

   В ,,Кървава песен” са подчертани неведнъж вдъхновението и радостта на поета от простия непринуден живот на българина. Героите в поемата поп Матей, Дависил, Войводата и др. чрез своите речи показват голямата си вяра, че Бог ще благослови правото дело:

И свършил службата на тъмния олтар
на прага Поп Матей се спре, издигна кръста
в ръка, благослови навалицата гъста и почна:

,,Братия! Ний мислехме, че спре
живота зарад нас, а ето че изгре
той. Дни на робство не беха дни безплодни! –
Морето на скръбта и сълзите народни
из своите недра отново го роди.
Тъй в свойта обич ни съдбата отреди
сам Бог и обнови той с нея нашта сила:
да защитим това, което най е мило
човеку на света – светия бащин кът,
земята прадедна! Към слава я водят,
които в нея са за слава възмъжали!
……………………………………….
За нас най-свидното е сбрано в тая реч:
луч, слово, помисъл, въздишка, пир и меч –
и всичко корен що е вбило в земята,
да ни със своя ръст възвися и душата.
Тя на светът ни е едничък наши свят!
Тя е в зърното, с което благодат
на бедний труженик расте по ниви златни
и в чийто хлебен шум с Божи думи внятни.
Тя в радостний е вик на пролетния дрозд.
Тя е в сладкий сок на есенния грозд,
прикътан в завета на лозовата шума.
България, това е най-святата глума
на нашите врази в нечистите уста –
като Христа на кръст, глумени по света!
Това е росний дъх на злаците в полето.
България , това Балкана е в небето
издигнат, песента на песните да пей –
за туй в душата ни що тъмней и купней
за светлина. Това е въздуха що дишам!
Тя е в словото, с което ние пишем
на земния живот в книгата света
делата, що ги е родила любовта,
и правда Божия зарад живот кърмила –
България, това е извора на сила
кипящ в света светих на нашите души –
когото земна власт не може пресуши.
В струите му тече самата Божа воля –

и възпои ни тя туй в робската неволя,

в свободата сега, която ще цъфти…
Трудът на нашите сърца го освети
сам Бог, -под знамето и в жива братска слога,
и ний да осветим днес волята на Бога!…
Бог и България – единство в двойна плът!
Бог и България на клетва ни зовят.
И тая клетва ний пред кръста да дадеме –
за нея да живейм, за нея да умреме!”

   Авторовите модерни принципи не влизат в противоречие с възрожденската литература, а осъществяват плавно връзката между традиционното и модерното. Стихотворението ни внушава как хубаво са знаели да се молят нашите предшественици. В него се вижда и Славейковия философски поглед върху религията. За него Бог е символ на вечната красота и истина – на онази светлина, чрез която човек вижда неща, непознати и непостижими.
   В ,,Острова на блажените” виждаме интересна характеристика на Иво Доля – герой, зад който всъщност се крие сам авторът.

   ,,Неговата поезия не е подплатена с отвлечени въззрения, а с опитите на живота, които понякога избиват в синтези, обединяващи опитите - но те са извлечени, а не отвлечени. Всичко у Доля е образ. Бог за него е винаги - дядо Господ, какъвто е в Библията и живота, а не в главата на книгите на тоз или онзи книжник - мъдрец. Дядо Господ - онзи, когото поетът още като дете е гледал на тавана в черквата на родното си градче, с навъсените вежди и дългата брада - такива, каквито е имал и дядо му - вдъхващи и уважение, но повече страх. За една запретена и не като хората грешка той е наказал безжалостно поета още на ранни младини - и наказанието си той влачи през цял живот, с тъга, но безропотно. Наказанието е било жестоко, но в него има и висока милост. Че то му отвори очите за господа и за живота”
   Пантеистичните настроения на Пенчо Славейков намираме в произведенията му ,,Екстаз” и ,,Псалом на поета”. Както и при Вазов, този пантеизъм не е от философско, а от естетично естество. ,,Богът в природата – това означава за Славейков и Вазов, че природата е божествена, т.е. прекрасна и величествена. У Пенча Славейков този пантеизъм е изразен с много по-голяма широта и художествена мощ. Той чувства вселената в нейната безграничност и нейното единство. И може би затова тя му се открива нощем, когато тъмнината и сънят изтриват всяко индивидуално битие и мракът разчупва преградите на дневната светлина, за да ни покаже, че освен земята и нейните грижи съществуват още милиарди светове. Безкрайните пространства, които ужасяваха Паскаля със своето вечно мълчание, облъхват Славейкова с химна на звездния хор и той ,,сеща над челото си, как Бог повява с невидимо крило” /,,Религиозното чувство в българската лирика” 1929г. Атанас Далчев/.
   Религиозното чувство на Славейков не може да се разкрие така лесно. Не може да се каже, че поетът е вярвал в Бога така, както Вазов и всички останали поети, негови предшественици. Ако приемем, че западната модерна мисъл е присадена на Славейков, както някаква култура върху саморасло дърво, както се изразяват някои критици, то корените на това дърво са скритите Славейкови християнски добродетели, от които плодовете черпят живителни сокове и придобиват красиви форми. Славейковият човек се изгражда в ценностна съпоставка с Бога и в творчеството му има някаква специфична религия, заплетена в много философски разсъждения, затова и поезията му е тежка, образна, всичко е вглъбено и проникновено. Неговата вяра се изразява непряко, чрез неговите герои. Неговото творчество е естетическа маска, зад която прозира едно религиозно съзнание, съхранило в началото си отколешната национална благочестива традиция.

Религиозното чувство в поезията на Кирил Христов

Кирил Генчев Христов, влязъл в националната култура като Кирил Христов (1875-1944), е български поет, писател и драматург. Учи в родния си град Стара Загора, в Самоков, Търново и София. Като стипендиант на Военното министерство е изпратен в Морското училище в Триест. Там се запознава с творчеството на класическите и модерни италиански поети – от Данте Алигиери през Л. Стекати, до Г. Д’Анунцио. Живее в Неапол и Лайпциг. В Пражкия университет е учител по български език и литература. В София работи в библиотеката на Висшето училище. Военен кореспондент през трите войни.

Автор е на поезия, сатира, проза, драматургия, прави множество преводи, но още съвременната му критика го определя най-вече като роден лирик. За първи път печата през 1894 г. Свързва се с кръга „Мисъл”, но сътрудничи в почти всички литературни периодични издания. Първата му стихосбирка „Песни и въздишки” излиза през 1896 г. и има шумен успех. Превежда Надсон, Плешчеев, Едмон Ростан, Лермонтов, Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и  много поети, пишещи на религиозна тематика, за които тук ще стане дума. Следващите му стихосбирки се радват на голям успех и той вече е поставян сред строителите на модерната българска литература. Командирован в Германия (1906), попада под влиянието на немския модернизъм. Назначен е за кратко като доцент по българска и италианска литература в СУ. Специализира в Париж. Най-интензивно твори през 1912-1918 г. От 1923 г. живее последователно в Лайпциг, в Йена, в Прага (1929), където чете лекции в Карловия университет. Между 1928 и 1930 г. пише голямата поема-епос в три части „Чада на Балкана”, а през 1937 г. публикува първата българска научно-фантастична драма „Откривател”.

В родината се завръща през 1938 г. Излизат негови стихосбирки, една драма, една студия, сборник стихове и разкази, мемоарната книга „Затрупана София”. До последните си мигове работи над спомените „Време и съвременници”, които и досега са едно от най-търсените четива като уникален документ на тогавашните литературни и обществени нрави.

Умира на 7 ноември 1944 от рак на белите дробове.

   В творчеството си Кирил Христов покрива един голям периметър от чувства, мотиви и сюжети в емоционално и идейно отношение. В поезията му намират място и религиозните мотиви. Макар стиховете с религиозни чувства да не са емблематични за автора, те са пренебрегвани досега от литературната критика. Но въпреки това той си остава един от първенците на българското слово. След началните си лудешки пориви на своите младини и творчески търсения, Кирил Христов осъзнава задачите на времето и своя дълг пред обществото. Той поема пътя на народностната поезия и в това отношение е по-близък до Вазов и Константин Величков, отколкото до П. Славейков и Яворов. Религиозното му чувство е облъхнато от народностни елементи. В поезията на Кирил Христов липсват спокойните наблюдения и пейзажни описания. Всичко е нахвърляно в остри линии и едновременно е подчинено на една буйна темпераментност.
   Човешкият живот е един низ от изпитания, които се поднасят от съдбата:

А право е съдбата наредила,
разумно сътворил е Бог света.
Сам Той не съхранил би Своята сила
без малкия протест на завистта.
   (,,Недейте верва вий”)

   Тук се срещаме със смирението на поета пред Божието сътворение, което той определя с прилагателното ,,разумно”. Това смирение се изразява с едно преклонение пред божията сила; благоволение пред Бога и пред Неговото величие.

Сила и осъзнаване на неизменна вечност откриваме в стихотворението ,,Легенда за вечността”. Пред тази сила и безсмъртност човек е безсилен да погледне Бога в лицето, чувствайки своята немощ:

Но, Боже, защо когато Те погледна,
очи веднага да затварям бих желал –
та да ме лъхне мраморния идеал
на Твоето спокойствие и хубост ледна?

(„Морска пена”)

   И в творчеството на К. Христов откриваме осъзнатата необходимост на човека да общува с Бога чрез молитвата.

Но чуй що днес ти казвам аз: моли се!
Ти имаш нужда от молитва днес.
(,,Последно прости”)

   Едно от най-хубавите стихотворения с религиозно съдържание на К. Христов е ,,Печална Коледа” от стихосбирката ,,На нож!” (1913). В зимната вечер на Рождество Христово черковните камбани, вместо тържествено, бият тъжно. В храма злочести, клети майки и годеници вдигат изплакани очи към Бога за утеха:

Гърмят камбаните, и звук по звука пада
като куршуми днес. И старец, и дете –
вървят почернени: тук годеница млада,
там майка сирота –Теб, Боже, дирят те!

Нали на днешний ден Спасительт роден е?
Нали донесе Той утеха на света?
При Него идат те безкрай озлочестени,
С приведени глави, с молитви на уста.

Изпратили бащи, и синове, и братя,
те чуха: татък земята кръв обле:
и чакат всуе днес с разтворени обятия,
и чакат вест поне от бойното поле.

Едни загинаха в борба с враговете –
и в непознати край сън вечен спят сега,
а други – празникът велик и там не свети,
и те за своите днес спомнят със тъга.

На живо са се във земята черна скрили
да пазят хищника и в тоз тържествен ден;
ала премисляйки сега за свойте мили,
утеха имат те: врагът е победен!

Но, Боже – майките! Те лани тъй честити
тоз празник срещаха! Днес идат в Твоя храм.
Така печални и със черно на главите,
и тихо молят се, и тихо плачат там.

Душа измъчена към Тебе, Боже, вика.
Към Тебе дигат се изплакани очи;
смили се, Господи, и болката велика
на тези клетници с утеха облекчи!

Те майки – майки са на славните герои,
които прогониха от родний край врагът;
във жертва дали са те синовете свои,
за други праздници днес да бъде – там отвъд.

Победа грабналий – на него равен нема:
но – Боже, майките злочести утеши!
И там искрица дай от радостта голяма,
да светнат техните покрусени души!

Стори, Създателю, тез мъченици святи
едно да мислят днес: за онзи дивен край,
де за победи Ти героите изпрати,
де празник първи път днес робът ще познай!

Сега таз радост се на други майки пада,
пръв път след векове тоз празник там блести.
За тех да мислят те, о Боже. И в награда
дай тем утеха на сладки сълзи Ти!

   Голямото състрадание на поета към майките с измъчени души, които клето плачат е изказано под най-пряка форма. Народното страдание е изразено по един неподражаем начин.
   В ,,Самодивска китка” (1904) са поместени разработени народни песни, в които са представени народния бит и вярвания.
   В ,,Стълпотворение” (1905) е пресътворен поетично - библейския разказ за стълпотворението и страшното отмъщение на Бога. Хората са искали да надценят силите си и да достигнат величието на вечната сила. В произведението е предадена някогашната религия и жестокостите от жертвоприношенията.
   ,,Богоявление” е едно облъхнато от борческо настроение и велика надежда стихотворение. Лирическият говорител вярва, че Бог ще даде сили на народа и ще го направи велик.

Един ли войн, прахосал сили млади
в несговор, свеждаше глава от срам?
Отдавна само демонът на свади
явяваше се в град и село нам.

И изведнъж – война с врага вековен!
И – Бог яви се в нашето небе!
Народът от раздори изпотровен
сега един човек като че бе!

И се като един човек упъти
срещу врага към юг и към възток.
И в неколко недели много пъти
видеха българите своя Бог.

При Сельоглу най-първо озарява
на дивен устрем пътя: в Лозенград
отново българский се Бог явява –
и свойта мощ познава народът млад.

И после при Бунар-Хисар яви се;
а при Люле-Бургаз Той нито миг
не ни остави; - и светът се слиса,
и станахме в пет дни народ велик.

Със вас е Той, юнаци беззаветни,
и днес е с вас! И сочи Божий пръст
света София вам…Не ще ли светне
на купола й стар Христовий кръст?

   Същото религиозно настроение откриваме и в стихотворението ,,Пролетен празник”, където символично, под образа на Възкресение Христово, се разбира пълното обединение на българския народ.
    Поезията на Кирил Христов е оптимистична, светла, радостна, само в малко творби поетът пресътворява по-минорни настроения:

И вечно ще се носим в небесата?
И нема бездни, нито висоти?
Аз питам Те: де, Господи, лети
безкрайната единност на слънцата?

Към Тебе в глъбините на душата
отвека, Боже, мъката крещи:
защо да ни явиш, отказа Ти
последната причина на нещата?

Лице срещу лице пред вечността
ужасна Твоя – мисъл и ридание
на поколения безброй скръбта!

И щом носител съм на духа Твой –
аз ще Те питам с гнев и отчаяние,
не ще да Те оставя на покой!

   В стихотворението ,,Пасха” поетът свързва злото и греховността на хората със страдалчеството на Спасителя на човешкия род:

Усмихнат сирото, Господний дом
нататък в утрото белее.

Града наоколо му от зори пустее,
прелива се вълна подир вълна насам:
те всички идат на Голгота
като една душа
и погледите викат: „Ето ме - живота! -
аз не греша!“
И като че се святка околвръст страната
сред пролетен за празник жаден ден -
и нощ на всички прагове е с кървав мак в косата.
И тихо се понесе над главите на сганта
безмълвье - сякаш звук самотен от
камбана.
Върху корава длан

на бич държалата десница на Христа
разцъфна като роза, първа рана.
И слушат те от близо и далеч:
звучи така безумно родна реч!

„Просто им, Татко, те не знаят
Що вършат.“
И като прегазен труп
във покривалата си свити вкуп
под кръста три жени ридаят.
И в неподвижна черна глъбина
избиват огнени езици: миг широко запламтява -
и пропаст под нозете озарява,
продънена внезапно,
настръх като сетня светлина.

   Макар и отразяващо едно историческо събитие, то има и ще има винаги релация с настоящето. С песимистичния финал стихотворението говори за авторовата безнадеждност.
   Стихосбирката ,,Приближени хоризонти” (1911) е съставена само от преводи на руски, италиански и немски поети с оформени религиозни чувства: ,,Първосвещеник”, Франц Еверс; ,,Бунтът на мъртвите”, Акерман; ,,Христос Възкресе”, А. Майков; ,,Христос укротява морето”, Х. Бенцман.
   В повечето случаи Кирил Христов разкрива вярата си чрез второ лице, като описва мъката и скръбта на майките, молитвите на хората и надеждите на народа.

Яворов и неговия лирически герой в бродене из вярата и безверието

Пейо Тотев Крачолов (1878-1914), останал завинаги в националната история и култура като Пейо Яворов, е български поет и революционер, четник от  Вътрешната македоно-одринска организация и редактор на печатните й издания. Един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и пръв негов биограф. За определен период е член на Задграничното правителство на ВМРО. До края на жизнения си път е близък приятел и води кореспонденция с водача на ВМРО Тодор Александров.

В София става сътрудник и редактор на издаваното от д-р К. Кръстев и П. П. Славейков списание „Мисъл”. Командирован е няколко пъти в чужбина „за усъвършенстване по литература” – в Нанси, Женева, Виена и Париж, запознава се обстойно с модерната френска поезия. Работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Има бурна и драматична връзка с Лора Каравелова, дъщеря на политика Петко Каравелов. Венчават се през 1912 г., през 1913 г. Лора се застрелва, а Яворов прави неуспешен опит за самоубийство. Възбуденият съдебен процес и мълвата, че е убиец, съкрушават поета и на 29 октомври 1914 г. П. К. Яворов слага край на живота си.

Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1901; 1904 с предговор от П. П. Славейков), „Безсъници” (1907), на антологичната „Подир сенките на облаците” (1910; 1914). Публикувал е още мемоарно-биографичните книги „Гоце Делчев” (1904) и „Хайдушки копнения”, пиесите „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912).

Още П. П. Славейков изтъква, че поезията на П. К. Яворов с някои свои образци няма равна на себе си в цялата европейска литература. Заради по-късното си творчество, в което много от стихотворенията му са под знака на метафизичното и дълбокия скепсис, поетът е смятан за един от „зачинателите” на символизма, без обаче да принадлежи към това направление. А с цялостното си литературно дело той справедливо е считан за един от класиците на българската литература – неповторим, върховен майстор на словото, проникновен художник и психолог, вълнуващ чувствата и ума на всички поколения.

   Съпричастността на Яворов към християнската вяра, критиците определят различно: от ,,поет, който старателно крие своите религиозни чувства” (Христо Недялков), до ,,един съвременен пророк на безверието у нас, възпяващ ужаса и жестокостта на битието” (Иван Радоев).
   Поетът е рожба на духа на своето време, живее и работи в сложна и трудна за намиране на изход атмосфера в Следосвобожденската епоха на България - началото на ХХ в., характерно със своята вътрешна противоречивост и несигурност.
   Новото време създава усещането за апокалиптичност в сферата на субективното човешко съществуване и е сведено към няколко основни състояния: грижа, страх, решимост за избор. Всички те са съотнесени към смъртта и се изразяват в т.нар. гранична ситуация (Ясперс), когато индивидът изживява дълбоки душевни сътресения.
   Темата за отношението на Яворов към религията и в частност към Библията е значима не само за произведенията, които са пряко свързани с нея; тя дава отражение върху цялостния мироглед на поета, а оттук и върху цялостното му творчество. Дали Яворов е бил безверник или не, за това говорят самите му стихове. Но факт е и че той е усещал постоянно присъствието на друг свят, на друго измерение, което го е раздвоявало, държало го е под напрежение и е изразено в неговите спомени и саморазкривания: "...своя мироглед, ако му потърся едно име, не мога да го охарактеризирам, освен като един мистицизъм (Михаил Арнаудов,” Яворов – личност, творчество, съдба”, стр.126).
... "То като че има двама хора в мене: един върши глупости, друг се кикоти за своя сметка... Например аз съм неверующ - такъв, какъвто не можеш си представи. Не вярвам в абсолютно в никакъв бог, в никакъв дявол... Но имам в същото време такава вяра и същевременно пронизана от толкова съмнения, толкова разпокъсана... Сякаш има в душата една потребност за религия и една способност за вяра.” (цит.съч. стр. 125)
   Отношението на Яворов към религията е характерно за поетите от модерния век, ето защо хармоничната връзка между Бог и човек е нарушена: на мястото на себеотдаването по-често застава съмнението, което в конкретния случай води до логичен песимизъм:

 "...Тука огънят угасна,/ вън е бездната ужасна -/ край не чакам на тъма..." (стих. "Тома").  За Яворовия Аз страданието не е изпитание на духа по пътя към Божията истина, а незаслужено унижение, унизително робство, спасението от които е само в Смъртта - "ужасен призрак!", "душа на вековете, свърхсмисъл вековечна" (стих. "Смъртта").
   При Яворов е налице един стремеж към цялостно обновление в религиозното и социално виждане на човека с цел промяна в неговото съществуване; към откриване на "нова религия" с нови сакрални стойности.
   Ето какво пише той в писмо до Н. Найденов, изпратено на 15.IX.1901 г.: "...Целият мой вътрешен мир е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм изгубен. Може би в абсолютна уединеност бих спомогнал да се съвзема и обновя, ама где да я търся?".
   Но Яворов така и не намери изцеление в нова религия. Той мина през мъките на раздвоението и има художническата и човешка честност да признае безизходността, в която попадна. Всъщност цялата му поезия е израз на това.
   В търсенето на врата към нашето изследване за вярата и безверието на поета, е най-подходящо да се спрем на прословутите "две души" на лирическия Аз, които обичат по два съвсем различни начина. То представлява сблъсъкът между две полярни човешки същности – серафичната и демоничната, обособени в една личност. Едната душа е устремена поривно нагоре, към някакво неземно, ангелско същество. Тя търси пречистване в един безплътен обект чрез напълно платоническо чувство, стреми се чрез култа към любимата да се очисти от всякакво зло и да помири дисхармонията в себе си. Другата душа е устремена надолу. Тя е падаща, греховна. Любовното чувство е не просто плътско, но и позорно, изживява се като нравствено падение и престъпление. Така този християнски идеализъм към жената - светица се измества от позицията на романтичния любовен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо плътско пожелаване. Първото възприятие на любовта срещаме в най-чист вид в лирическия цикъл, свързан с Мина. Второто - в „Царици на нощта", ,,Калиопа”, ,,Демон”, ,,Да славим пролетта”, „Чудовище", „Стон" и др. Първата душа на Яворов обича християнски, втората - езически. Не е случайно, че първото лирическо проявление на любовта у Яворов има почти религиозен характер, любовта е изживявана чрез християнски обредни категории, любимата е видяна като мадона, ангел, серафим. Второто възприятие е стилизирано в духа на езическата античност, волно-чувствено, с характерния за епохата интерес към залезно-декаденския разгул на древния Рим.
   Духовната неустойчивост на лирическия човек определя и неговото раздвоение между вярата и неверието в нравствено-естетическата устойчивост на женската красота.
   Образът на жената е огледално симетричен на противоречивия лирически „Аз”. Тя има идентични идейни проекции – и в райско творение (“Благовещение”, “Ще бъдеш в бяло”), и в коварна изкусителка (“Клеопатра”), и в похитителка (“Сафо”). С други думи - въплъщение и на серафичното (“ангел”, “дете”), и на демоничното (“знойна плът”, “дявол”, “чудовище”, “лъст”). Ето защо любовта има две смислови проявления: самообновление, омиротворяване и “стон”, грешна страст”, т.е. възкресение и падение. Лирическото чувство се движи от молитвено съзерцание и боготворение до проклятие.
   Драматичната среща на вярата с безверието е синтезирана и в Яворовия лирически шедьовър “Две хубави очи”. Любимата е въведена като ангелски образ, който губи веществените си очертания – отъждествява се с абстрактните безплътни образи на музиката и светлината. Лирическият Аз е в ситуация на молитвено съзерцание на нейната божествена красота (представата за нейното съвършенство и непорочност подчертава характеристиката “дете”). Образът на любимата - дете е толкова близък до картините на Рафаеловите мадони - св. Богородица с младенеца: с лице, излъчващо детската непорочност на девица и съвършенството на женското тяло. В хода на платоничното съзерцаване обаче в душата на „Аз”-а се прокрадва съмнението, че тази неземна красота ще бъде омърсена от “страстите” и “неволите” на живота. То обаче е отхвърлено от отново възвръщащата се вяра в нетленността на женската красота. Тези колебания разкриват сложния диалектически поглед на Яворов върху стойностите на човешкия дух – вярата в християнските ценности и добродетели на любимата се трансформира в безверие, а то, от своя страна, в нов прилив на надежда. Това драматично редуване е разкрито като затворен процес, който внушава трагичната обреченост на „Аз”-а едновременно да вярва и да не вярва, да се движи драматично в затворен кръг между тревогата на неверието и успокоението.
   Докато в ,,Две хубави очи” произведението завършва с вяра, сякаш за да балансира със своето неверие, в стихотворението ,,На Лора” християнският идеализъм към жената - светица се измества от позицията на романтичния любовен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо плътско пожелаване. Двумерният образ на любимата в стихотворението ,,На Лора” е представен като синтез на невинността (“призрак лек”, “неведение”) и на порока (“знойна плът”, “алчна младост”). Тук нежното молитвено преклонение пред любовта напълно изчезва. Водещо е не раздвоението между вярата и безверието, а терзанието между плътската страст (греха) и духовния помисъл (изкуплението).
   Философски синтез на невъзможното сливане на „Аз”-а с желаната другост представя стихотворението “Сенки”. В творбата е разкрит един любовен трагизъм като конфликт между осъзнаването и неприемането на извечната истина – мъжкото и женското начало са несъчетаеми, осъдени са на вечна самота. Стиховете “те няма да се чуят: искат и не могат… и пак един за друг стоят” показват, че героите са осъзнали: те са обречени на неразбирателство, но не желаят да приемат тази реалност и отчаяно продължават да търсят преодоляване на несъответствията си. Това ги превръща в непълноценни същества (“две сенки”), които не могат духовно да се чуят, нито желаят да се примирят с духовните асиметрии помежду си. Тази Яворова философия е толкова различна от Христовия постулат за любовта и хармонията в отношенията между мъжа и жената – ,,двамата да са една плът” (Матей, 5, 32).
   Религиозното настроение на Яворов е балансирано със съмнението и песимизма на модерния поет. В поезията на Яворов нито себеотдаването на Всевишния, нито съмнението са завършени процеси. Ето защо той нито успява да разкрие потисканата своя християнска вяра, но и никога не стига до дръзко богоборство, подобно на Гео Милев в поемата ,,Септември”.
   Възприемащ трагично човешката същност, произход и смисъл на съществуването, лирическият говорител отказва да приеме Божествената истина ("...Боже,/ за някой грях ръце всесилни/ повдигна ти и нас наказа"). Тази драматична ситуация се превръща в мъчение - една жива рана, от която изтичат постоянна болка и страдание. Но чрез романтиката на канона може да се види, че светът и животът имат своята красота и своя смисъл, но поетът не може да се пребори със съмненията си и неговото световъзприятие е пречупено през негативизма, което става част от същността му. Изглежда в нашата литература Яворов е най-големият поет на страданието. В своето изследване "Образи и символи”, 2008 г. М. Елиаде пише: "Християнинът може да бъде човек, който се е отказал да търси духовното си спасение в иманентните архетипи, но въпреки това той не е отхвърлил всичко, което означават и правят символите за човешката душевност, за микрокосмоса" (с. 156). Тази мисъл на известния теолог веднага ни отвежда към Яворовото стихотворение "Покаяние", писано през 1909 г. и коригирано през 1914 г. Тук акцентът е върху връзката земя - ад:

Отрекох те, проклех те, Господи…
И ето ме повергнат в прах…
Не милост осенява грешното ми ложе,
чрез твоята жестокост те познах.

Отрекох те, проклех те Господи,
и ето ме сред пъкал, ето ме – сред пламък
вопия аз:
кажи, кажи сърцето ми да стане камък –
и нека ме приспи навеки мраз!

   В творбата липсва връзката земя – небе, земя - Бог. Юнг обяснява тази липса като твърди, че "...твърде малко хора преживяват образа на Бога като най-интимно притежание на собствените им души. Христос ги среща само отвън, никога в душата. Ето защо там все още властва мрачно езичество, което сега е в такава крещяща форма, че не може да бъде отречено, и което под едно твърде прозрачно прикритие, залива света с т. нар. християнска култура". Творбата е изповед на лирическия „Аз”. Това, което той споделя с читателя, в действителност е изповед пред Бога за сторен грях: "Отрекох те, проклех те Господи…". И следва резултатът от проявената дързост: "Не милост осенява грешното ми ложе:/ чрез твоята жестокост те познах!". Но поетът не се покайва по традиционния начин за извършения грях; това покаяние е показано свенливо в смисъла на онасловяването на творбата -,,Покаяние”. Липсва също молба за опрощение и спасение. Вместо нея поетът на страданието отправя към Бога отчаян вик за справедливо наказание: "...сърцето ми да стане камък - и нека ме приспи навеки мраз!". Страшният съд от канона е подменен със собствения съд на модерния творец, който макар и признавайки могъществото и всесилата на Божието величие, в модернистичен стил си позволява да съди (самоосъди), което е прерогатив на Бога, а Яворов му го отнема. До края на стихотворението няма нито дума в смисъл, че кръстните страдания и смърт са последната стъпка преди възкресението, без което жертвата се превръща в профанен, гротестен акт; онова възкресение, което осмисля страданието и смъртта, дарявайки вечен живот. Финалът на творбата с малки изключения повтаря началото, като по този начин подчертава същинската част, в която лирическият „Аз” чертае пътя на сторения грях:
   Обичам аз - и страдам... /И страданието към омраза не е ли зов?/ Ти с обич и омраза духом ме проказа,/ - проказата нарекох аз любов.  („Покаяние”).
,,Само едно религиозно съзнание е в състояние да нарече грях  (проказа) невъзможното съчетание обич и омраза... И тази невъзможност да бъде наречена любов” (Димитър Ефендулов, „П. К. Яворов, между себеотдаването и съмнението в отношението към Бога”). Тази констатация може да ни даде увереност да приемем за правилно твърдението на Христо Недялков за наличие на ,, религиозните чувства, които авторът старателно крие”. Ако сметнем твърдението за вярно, това би означавало, че дълбоко в душата си Яворов съхранява религиозни чувства, но неговият лирически „Аз” е друг - естетизиран като необикновен и невероятен. Това е един от приомите на Яворов, като велик магьосник на словото, да издигне в култ формата, за сметка на съдържанието. Ако любовта в субективно-психологически смисъл на основата на земната прагматика може да допусне в определени случаи съвместяването на любовта с омразата, в християнската философия подобно съвместяване е невъзможно. В този смисъл лирическият „Аз” изповядва: "Ти с обич и омраза духом ме проказа -/ проказата нарекох аз любов". А любовта е "...радост от щастието на другия, или... щастието на другите да считаш за свое щастие" (Лайбниц), и още: "Любовта е онази сила, посредством която всеки развива и обогатява себе си, приемайки другия в себе си" (П. Флоренски).
   За Яворовия лирически герой Христос не е образ, който носи в себе си евангелската Истина: "...със смъртта си смъртта победи", но тленната смърт е само част от идеята за спасение чрез възкресение на мъртвите. За него, лирическия Аз, издъхващият на кръста Христос е само една грозна картина...
   „Настръхнал труп на кръста - изранен, /разраснал и ужасен, от уста/ протекоха зловонни кърви. Облак се изви,/ изчезна той, изчезнах аз.../ И нямаше страдание тогаз./ Но то бе истината! Истина, уви” („Истина”).
   Образът на разпнатия Христос в творбата на Яворов няма нищо общо с блесналата в светлина картина на възкресението, многократно изписана от иконописците.
   За Яворовия лирически Аз смъртта не е свързана със спасението. Животът е тотално страдание, от което няма надежда за избавление! Тотално съмнение във всяка надежда за спасение! Тотална смърт, която води към нищото. Според убежденията на лирическия герой такъв е кръстният път (пътят към Голгота), който очаква човека.
Оказва се обаче, че във финала на цитираното стихотворение "Аз сам не съм" лирическият Аз изразява вътрешната същност на автора, чиято душа дълбоко в себе си е свързана с Бога: "...сред мъртви светила, през будни тъмноти,/ защо ти служа аз, къде ме водиш ти?".
   Яворов е представител на тази индивидуалност, която променя своето отношение към „Аз”-а, като го превръща в последна инстанция и на божествения престол вместо Бог поставя "всемогъщия" човек. Ала поетът проявява съмнение в тая всемогъщност. Оттук пътищата са затворени в два цикъла: единият е през отчаянието, безизходността и самотата до смъртта, а другият - през възстановяване на душевната хармония чрез възвръщане на славата, т. е. откриване на пътя към вярата в Бога и възстановяване на позицията без грях, водеща до вечен живот.
   Проблемът със символистите и интерпретацията на символите им идва от факта, че гравитират предимно в първия цикъл и затова се натъкват на "най-низките слоеве на разлагащите се страсти" - по обвинението на П. Славейков; те имат желание за доброто, но не и силата да го извършат. Неразбирането между двата типа нагласи: интравертната и екстравертната води до неразбиране и конфронтация между двата типа четене на символите и оттам до нетърпимост между генерациите в българската литература. Такова например е отношението на Стоян Михайловски, който нарича символистите "демонисти и упадъчници, а произведенията им, набор от декадентски сладкодумства".
   Едно повърхностно четене на Яворов може да ни подведе, че лирическият говорител изпитва състрадание към ближния, което е едно от основните християнски добродетели, но както почти всичко, и това негово състрадание е деформирано. Християнската идея за състраданието е хората да се обичат и да си помагат, да се утешават взаимно и чрез Бога. Състраданието на Яворов е изразено с повеждането на ,,бунт против Него” (Атанас Далчев).
Но да знам,/ че някой Бог всесилен там/ стои над всичко хладен зрител,/ извикал бих отдън гърди/ към тоя тъмен промислител:/ о, Господи, проклет бъди!

(„Бежанци”)

Виждаме, че Яворов признава съществуването на Бога, като Го упреква за това, че не облекчава чуждото страдание. Деформацията на неговото състрадание се проявява и когато той сам става жертва и се сблъсква с егоизма на човека. И тогава се убеждава в ,,суетността” на всяко състрадание.
   Поезията на Яворов е дълбоко противоречива, неподдаваща се на точни определения и оценки. Нервното, задъхано експериментиране на лирическия Аз и несъзнателното или съзнателно деформиране на християнските добродетели у него водят до объркването му. "Доблестният поет на гражданската скръб се превърна на кокетен виртуоз, който ни шепне за любов, но всъщност това не било любов, а нещо друго; който ни разказва своята скръб, но тя не била скръб, а пак нещо друго. Колкото по-рано бяха ясни и топли неговите чувства, толкова сега са тъмни, лишени от искреност или най-малкото, болнави." ( Никола Атанасов, 1906).

"Но прежният Яворов, певецът на селската неволя, певецът на гражданската скръб се преобразява в модерен романтик. Старите мотиви на лириката му се сменят от тъга по нещо незнайно; с възтежка символика почва да изобразява угнетеното състояние на духа си. Някогашният светъл призив за борба със злото в най-разнообразни форми отстъпи място на полусветлината, на полуистината, на полуживота... Останал без идеал, без велики пориви, той издига култ на разочарованието.” (Никола Атанасов, 1907).
   Пиететът към трагизъм, естетизацията на “мировата скръб” са основни духовни настроения на младата ни художествена интелигенция. Под въздействието на западноевропейския естетически индивидуализъм, чиито идеи проникват в българската поезия, нашите творци се откъсват от християнската национална традиция. Насочването на Яворов към трагичната тема обаче не е резултат само от тези естетически влияния. То се корени в самата душа на поета. Яворов я възприема като отражение на неразрешимите противоречия, заложени в самата действителност. Основно нейно състояние е раздвоението, характеризиращо цялата социална биография на поета. Той олицетворява най-пълно в българската литература централния герой на модерната европейска поезия – хомодуплекс, т.е. двойственият човек, отрицание на монолитния просвещенски герой. Драмата на този тип модерна душа е резултат от непримиримия конфликт между езическия Прометеев порив към социален градеж и усещането на реалностите, че раят не е на земята и че човек е обречен да носи своя кръст. Двете състояния, побрани в една душа, са равностойни и равносилни – едното не може да надмогне другото. Това лишава раздвоения герой от сила за избор, а оттук – и от изход.
   За да постигне желаната трагичност, забелязваме, че Яворов изгражда една картина в полето на отрицателните емоции, като изразни средства с негативен заряд.
   У Яворов селякът приема болката за даденост. Липсва идеята за преминаване от страданието към нравственото прераждане на личността, която трябва да надмогне своите лични страдания и болки, съгласно толстоистката християнска схема. Така страданието го отвежда не към смирението; за него е характерна не кротост, а пълно безразличие, и нещо повече – пренебрежение (“Като няма прокопсия, / плюл съм в тая орисия!”), след което да намери утеха - “И смяташ, мислиш, до механата. / Там, колко щеш, / на вяра пий”.
   В “На нивата” Яворов търси канонизираното, за да се откъсне от него. Той целенасочено подхваща идеята, гласа, езиковата специфика на предходните културни феномени, за да ги подложи на съмнение. В творбата на Яворов обаче аналогиите остават само на равнище “страдание”, липсва идеята за добро, позитивно. Тъкмо обратно - посоката е към безнадеждност, безперспективност. Забелязваме, че в произведението се ползва ,,ти”- форма, но монологът, който прилича на лирична изповед, не е адресиран до Бога, а е един вид самоизповядване на героя. В друг момент лирическата изповед е адресирана към духовно сродните на героя несретници.
   В “На нивата” трудът не е нравствено-естетическа необходимост, а житейско бреме. Селякът тръгва към полето не с боговдъхновеност, а с чувство за умора, досада, духовна и физическа немощ. Следователно стихотворението преобръща традиционната христоматийна представа за поетичния, идиличния трудов делник на орача. Дезинтеграцията му с боговдъхновеността в труда води до разпадане на всички други връзки, върху които се крепи нравствено-естетическото равновесие на труженика. Ярък пример за такъв тип деформация е образът на земята в посоченото стихотворение, където въпросният образ е депоетизиран. Тя не е ,,земя кърмилница”, както я наричат възрожденските поети, а “земя корава”, обрасла с “трънак и плевел”, т.е. безродно пространство, лишено от естетическа прелест. Нейното описание поражда асоциации с библейската притча за прокълнатия Адамов труд, но без да се каже нищо за ,,продължението” на тази притча в ,,Новия завет” и за саможертвата на Христа и ,,благата вест”. Така деформирана е и духовната връзка на човека и неговия верен побратим в труда – животното. Израз на тяхното отчуждение са грубите жестове и думи на стопанина: “халосаш вола”, “дий, краста, дий”.
   В стремежа да омаловажи почитанието и благоволението пред Бога модерният поет деформира и своето световъзприятие. У Яворов свежата прелест на природата се оказва безцелна и ненужна:

И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их опустяло!

(„На нивата”)

   Съмнението и безпътието, довеждащо до дисхармония така е приклещило човешката душа, че усетът към естетичното се притъпява. Човекът достига до невъзможност за изживяване на красотата:

В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно.

(„На нивата”)

  Слънцето не е символ на Божието озарение, на Божията истина, а в творчеството на Яворов е дразнител, “гори небето”. Вместо усещане за ведрина и умиротворителност, поетът снизява високата духовност на първообраза и неговото запалено небе при изгрев и залез по-скоро носи усещането за риск и кризис.
   Вярата на Яворов, изразена чрез “Пролетна песен” и изразената надежда за щастие и добро се отрицава от ,,Пролетната жалба на орача”. Второто стихотворение е изпълнено с жал, тъга и оплакване. Чувството на пробуждането, възраждането и активизирането на живота в природен аспект, за плодородието - в стопански, и младостта - в човешки аспект, изразени в “Пролет” и “Май”, се сменят с отчаянието от неописуемото зло в ,,Градушка” – “страданието е заради отказаното плодородие. Заради отказаната благословия” (Сава Сивриев, „Знаците и техните концепти в „Градушка” на Пейо Яворов,1995, с. 55, 56/.

Свързването на колектива като лирически герой със съзнанието за изначална греховност (“Боже, за някой грях… нас наказа”) чертае един езически нюанс по отношение на религията. Човекът с езическа религия се страхува от Бога, който не е схващан като негов доброжелател. В езическата религия липсва всякаква възможност за любов между Бога и човека, каквато е налице в християнската вяра.
   Невъзможността на Яворовия герой да бъде в хармония с Бога и респективно със себе си, го обрича на стремеж на търсене на такава хармония с родината, с любимата и с майката.
   Поемата “Нощ” разкрива драматичните взаимоотношения на „Аз”-а с родината. Героят се изживява като блуден син, отчуждил се позорно от своето отечество. Но в поемата родината е духовно-психологически двойник на „Аз”-а: тя – трагически разпокъсана, той – в душевен “хаос”. Следователно духовната им близост се основава на сходната трагическа участ. Ето защо Яворовият лирически човек изживява националната трагика като лична съдба. Знак за това трагическо единство е желанието му да направи от кръвта на страдащото си тяло кръст (“от Дунав до Егея…”). Образите на кръвта, кръста и смъртта символизират драмата на Спасителя, намеквайки за разпятието, на което е поставена родината. За разлика от Христос обаче, Яворовият герой не живее с чувство за възкресение (“ще ли се подигна аз”). Той страда, защото не може да превърне мъките си в акт на национално спасение, т.е. да повтори Христовия подвиг. Това прозрение го разколебава и утвърждава душевния му ужас, резултат от чувството за неизпълнен дълг към родината. Стиховете “и влача аз, неволник, твоите окови” изразяват фаталистичното чувство на „Аз”-а, че е орисан да приема всички тежести на родината и да се изживява като индивидуален носител на колективната трагическа съдба.
   Тази философска драма има тясна линия на разгръщане: метафизичен порив към прозрение на божественото; осъзната безпомощност за разгадаване на небесната тайна. Сблъсъкът на тези противоположни импулси оформя непримиримия философски двубой между търсещата природа на автора и чувството за гносеологическа обреченост. Символи на това духовно непостигане са “тъмничний зид” и “ледената стена”. Яворовият лирически човек се оказва обграден от “ледената стена” на едно глобално неразбиране. В дълбоко песимистичните стихотворения “Без път”, “Дни в нощта”, “Нирвана” откриваме образа на безпосочния път в трагически унисон и с една мрачна среда на безидейност, на лутане и безвремие. Яворовият лирически „Аз” е носител на една философия и чувствителност, които са резултат на десакрализация на човешкия живот. В творчеството си Яворов използва образи и картини от библейско-теологическо естество - от Библията и по-конкретно от Свещений Псалом. Всички тези образи и картини обаче се гледат с очите на модерния човек и в художественото творчество се трансформират съвсем свободно и далеч от духа на архетипния модел. Те спомагат за внасяне на известна тайнственост и мистичност в произведенията, а изразите, свързани със свещеното, спомагат за постигане на мощен естетически ефект. Използването им се определя като ,,псевдохристиянство” (Ат. Далчев) или визират спецификата на българското религиозно съзнание, определено от А. Я. Гуревич като “народно християнство”.
   Драмата на модерната Яворова душа се поражда от невъзможността да проникне в сложната същност не само на човека, но и в сакралните тайни на битието, защото тя носи самочувствието на избрана да проникне в отвъдното, в метафизичните въпроси, свързани с неразгадаемите тайни на Бога.
   Относно темата за Яворовото себеотдаване и съмнение в отношението към Бога трябва да се подчертае, че тя не стои в центъра на неговото творчество - пряко или косвено. ,,Творчеството на Пейо Яворов, заема междинно място. Казано с други думи, модерният като светоусещане лирически Аз все още пази в себе си следите от религиозната вяра и религиозната образност, вследствие на което себеотдаването и съмнението в отношението към Бога са едновременни процеси, без те да влизат в конфронтация помежду си.” (Димитър Ефендулов)

Може би в този възел е завързана тайната на криптограмата "Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога", а оттам и на егоцентричната философия в творчеството на поетите модернисти. И кръгът се затваря: творческият „Аз” изчезва сред мрачините на Смъртта! Най-после дилемата за човешкото страдание е решена! И в живота, и в поезията на Пейо К. Яворов.

Незримата реалност в поетичния свят на Лилиев – копнеж по Рая

Николай Михайлов Попиванов (1885-1960), влязъл завинаги в националната литература с псевдонима си Николай Лилиев, е български поет и драматург.

Макар и от малък останал кръгъл сирак, от голямо значение за неговото личностно и творческо формиране си остава фактът, че произлиза от семейство на потомствени учители и свещеници.

По време на комунистическия режим творчеството му е подложено на забрава и отрицание, и той до сетния си ден не написва нито един стих. А всъщност Лилиев е един от големите поети на България, свързван с върха и залеза на българския символизъм, но и със създаването на една омайваща и до днес и насочена навътре към душевността на човека лирика, която поставя високи естетически и морални идеали и отразява драматичното разочарование от разминаването между тях и житейската реалност. Поезията му е преведена на много езици и нито една европейска литературна енциклопедия не отминава неговото име.

Сътрудничи на списанията „Ново време”, „Демократически преглед”, „Съвременник”, „Оса”, „Смях”, „Съвременна мисъл”, „Звено”, „Златорог”. В първата „Антология на българската поезия. От Вазов насам” (съставители Д. Подвързачов и Д. Дебелянов) Лилиев присъства с 14 стихотворения. Първата му стихосбирка „Птици в нощта” има две издания (1918 и 1919), следват „Лунни петна” (1922) и „Стихотворения” (1931).

Лилиев е подчертано културна и интелектуална личност. От чиновник в старозагорската земеделска банка през учител в ІІІ мъжка софийска гимназия, той поема дълъг път на израстване, разширяване на кръгозора и народополезна деятелност. След спечелен конкурс е в Париж (1909), за да следва търговски науки. През Първата световна война е редник и кореспондент, а след нея е в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата към Външно министерство, в няколко редакции. Заедно с проф. Н. Михов е във Виена (1921-1924 г.), за да работи в големите библиотеки на австрийската столица и в Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. А като драматург на Народния театър в София (1924-1928 и от 1934 г.) е с исторически принос за българската театрална култура. Едновременно превежда европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир, Пиер Корней, Морис Метерлинк, Хуго фон Хофманстал, Виктор Юго, Хенрик Ибсен и др. През 1945 г. е избран за академик, взема активно участие в изданията на Института за литература при БАН.

Макар и да го поставя на заслуженото му високо място в историята на националната литература и култура, съвременната българска наука и критика има още с какво да се издължава на паметта на Николай Лилиев – създателят на един неповторим и магнетичен поетичен свят.

Интелектуалната и емоционална натура на НиколайЛилиев е възпитана в духа на християнските и българските патриархални добродетели. Той е съпричастен на традиционната възрожденска всеотдайност към културата на България. Със смирение и етика, издържани в най-чист, лъчист християнски дух, са пропити неговите творби. И той, като своя приятел Димчо Дебелянов, преминава през ужасите на войната, но има по-щастлива съдба – остава жив и твори до късни старини. Ала Лилиев не е написал нито един стих за войната. Явно за него тя е едно грозно и ужасно събитие, което не може да събуди каквото и да е поетично вдъхновение. Лилиев си остава човек с взор към ведрина, към нещо далечно и иноземно, с копнеж по рая. Светът на Лилиев не е реалният живот, в който трайно присъствие имат злото и грехът. Отвлеченият свят на Лилиев е свят над моралните категории, един магичен свят на усещането за съответствие и хармония, свят с друг образен и звуков облик. Този негов свят е толкова далечен от реалния и толко близък до другия, бленувания, иноземния – Рая. Само там, където цари духът на пречистеното, където битието е в съзвучие с божественото, могат да затрептят чистото сърце и душа на поета, за да излее като прелестна арфа нежни и ефирни песни за светлината, чистата роса, за сияния и пеперуди, за дъжда и вълните на човешкото пречистване. Към стихотворенията „Светло утро, ти прокуди”, „Тихият пролетен дъжд“ и подобни могат да се отнесат думите на Ив. Мешеков: „Чувстваш, че трябва да извършиш някакъв аскетичен подвиг, да пречистиш душата си, и тогава да заговориш за Лилиевата поезия. Тъй като всичко у нея е музика, чистота, светиня“.
   Девствената чистота на поезията е огледало на непорочната душа на поета. Лилиевото творчество е споделяне на впечатления и чувства с тих, шепнещ, молитвен глас. В неговото чувство на копнеж за хубави дни и за обич е преплетена вярата му в Бога, от когото смирено търси приобщаване и опора:

Ти чуваш мойта горестна молба
от свойте небеса, незнайни Боже,
прати низвъргнат дух ръка да сложи
над моето сърце, като съдба!

Аз не разбих желязната врата,
която води в сенките на рая,
и мойта душа ридай в безкрая
като прогонена мечта.

Покорен чакам твоя властен зов
да ми разтвори тайните на ада,
аз може би ще пия там наслада,
аз може би ще пия там любов.
(„Ти чуваш мойта горестна молба...”)

  Лирическият Аз у Лилиев търси тайните скрижали на живота и понякога изпада в мрачно настроение, породено от несъответствието между поетичния негов свят и реалния. Но никога не се бунтува, а с едно присъщо за християнството смирение тихо понася печалите и несгодите на живота: “Отрано глух, отрано лед останах за живота. Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмний Боже!”. Неговата смиреност понякога преминава в аскетичността на самоотричането от всичко земно, за да запази своята чистота и да се постави под Небесния знак. Светът на поета е невидимата реалност, в която той се изгубва и която единствено го свързва с Небето, с Бога.

Във тоя век на хищно изтребление
о, Господи, нима съм аз за там?
- Ти ме дари с божествено смирение,
превърна моята душа на храм
и в оня миг на свято вдъхновение
над мене Ти простря десница сам
и промълви слова, които знам
от тъмний ден на своето рождение.
О, Господи, кому съм нужен там?
(„Във тоя век на хищно изтребление...”)

   Тези стихове показват истинската същност на поета. Той не е роден за този век, в който се извършва ,,хищно изтребление”. Между високата нравственост на поета и заобикалящата го действителност има толкова различия, че те пораждат въпроса пред лирическия Аз - защо е дошъл на този свят и кому е нужен? Неговите християнски добродетели, с които го е дарил Бог, го правят самотен и нещастен. Той вижда по-добре от всеки как хората в града са роби на ,,тъми” и ,,демони зли”.

Неотстъпна тъма ги обсажда,
те са роби на демони зли,
на душата им светлата жажда
знойна пладня не ще утоли.
И когато след дневна тревога
в тъмни сенки нощта ги сплете,
неизгледни редици, тъй много
где ще идат безпомощни те?
На страшен съд вървят
тълпи, не спи, кипи градът.
По вечен път гъмжат,
сами, тъми, гърми градът.
и нийде кът да спрат за миг,
велик, безлик градът.
И всеки тленен ден, когато тъжний звън
на вечерния час тревожно се обади
и призове далек от фабричните сгради
работния народ за отдих и за сън,
разгаря се навред по ширните площади,
де слънцето разля пламтещият огън,
животът на страстта и бурните наслади,
събуждал векове движението вън.
Аз спирам изнурен, сред някой стихнал кът,
помръкналия ден самотен да изпратя,
и виждам, вече бди по своя вечен път
спокойната луна.
- Спокойна позлатява
страдалческия лик на кипналата плът.
- О, призраци в нощта, бездомни мои братя!
(,,Градът”)



   Но лирическият Аз у Лилиев не е заключен в своето себелюбие и не е отчужден напълно от живота. Той е верен на християнския принцип да обича хората. ,,Аз виждам брат у всеки непознат” (Градът). Той не забравя народа. ,,Чувствайки своето призвание на народен жрец, той се моли за всички.” (Христо Недялков/.. Лирическият Аз вижда и осъзнава, че хората са пленници на страсти, далеч са от Бога и Го моли да ги благослови с Неговата любов:

Боже, Твоя светъл гняв свещен е.
Моите сестри са рожби бедни,
пленници на страсти всепобедни,
те не ще познаят твоя ден
и ще паднат първи победени.
Озари ги с гняв свещен!

Боже, твоята любов е мощна.
Моите сестри са слаби, бледни,
те блуждаят сред тъмите ледни,
без надежда светла, без покров,
и ридаят в мрачина среднощна.
Осени ги с вяра и любов!
(,,Боже, Твоя светъл гняв свещен е”)

Лирическият Аз, макар и да живее в един свой лазурен или лунен свят, изпитва състрадание към хората, чувства някакво съзвучие на душата си с душата на ,,бездомните” тълпи в града и е готов да направи тяхната съдба своя.


Да можех сам да бъда сред града
и да ловя желанията смътни
на своите сестри и братя бедни,
та в горестния шепот на дъжда,
когато безутешна вечер тътне
и впива пръсти, пламенни и ледни,
в душите загрубели от труда,
да бъда страж на тъмни и безпътни
в часа на изпитания последни.
(,,Градът”)

   Лирическият Аз у Лилиев живее с чувството за Божие избраничество, не изпитва самота. Той е духовно просветлен и спокоен в своята самотност, защото общувайки с Бога чрез молитви, усеща себе си като част от хармонията на творението, като осъзнава своята и общата безпомощност. Молитвата – духовна утеха на търсен диалог с Бога, понякога носи тоналността на тиха жалба:

Господи, защо си ме наказал
да живея тъмен и немил
и защо с печал си ме помазал
и с печална мисъл озарил?
Своята сестра аз не продадох,
брата си невинен не убих,
себе си на жертвената клада
сам положих, възроден и тих.
И лице извърнал към безкрая,
в пролетното слънце отразен,
чакам твоя пратеник незнаен
да простре крилото си над мен.

(„Зад стената”)

   „Ако Димчо Дебелянов копнее за пристан, то Николай Лилиев знае, че няма никога да го намери тук на земята. Той е изгубил своята родина на земята и остава да виси като лист на оголен клон, очаквайки съдбата да го обрули.” (Владимир Василев, „Поети на смирението”). В моменти, когато намира себе си самотен с измамите си и отдалечен от Бога, той се чувства като ,,блуден син”, който се покайва и отново простира ръцете си към Него.


С това сърце и чисто, и невинно,
към Тебе се стремя.

………………………………………………..

И тръгнах пак, и в път съм пак отколе
с измамите самин,
но в път ме стигна черната неволя
и ето - блуден син -
към - Тебе са ръцете ми прострени
и кръв по тях личи,
и в извори от сълзи изгорени
са моите очи.
О, погледни! - Ти би видял тогава,
сред сънния покой,
че моли сам, за прошка и забрава,
синът Ти, Татко мой!
(,,Родина”)

   Николай Лилиев приема страданието като път към просветлението и възкресението на човешкия дух. Той има (макар и не много) стихотворения, които е посветил на философски проблеми като тези за смисъла на страданието, за смъртта и метафизиката на злото, за спасителната любов на Христос и за жертвения акт на Спасителя:

Загадъчната сянка на живота
пред мене слага своя ням въпрос:
каква била би без Христа Голгота,
какво би бил без кръста сам Христос?
(„Пред прага”)

   Подобно на Димчо Дебелянов и той се счита наказан за някакъв свой грях, прокълнат като Ахасвер да скита по света, без да намери прибежище, навсякъде срещайки своя враг - себе си. Той зове Бога да го прибере по-скоро в своето лоно, дето духът му ще свие своите крила и ще се успокои. Трогателната поема “Ахасвер”, единствена по трагизма си в нашата поезия, излиза из значението на субективна изповед, добива тежината и размерите на универсален символ на човешкия дух - дирещ и ненамиращ, и спиращ най-подир пред знака на своето изкупление: Разпятието.

Иисусе, аз Те виждам – о, тоя скръбен лик,
и сълзите горчиви на светъл мъченик!

Иисусе, аз Те чувам – божествени слова
се ронят и замират сред тъмната мълва.

Край Тебе вик се носи, там бичове хлестят,
и Ти вървиш отруден по своя стръмен път.

Устата ми позорни мълвят несвестна реч
и тая реч се внизва у Тебе като меч.

Ти чуваш ясно всичко: измамните слова
и тъмните закани¸ и тъмната мълва.

И спираш да починеш, и в твоите очи
аз виждам свойта клетва: тя пламва, тя звучи:

Да няма мир за Тебе, и вечно сам в нощта
да скиташ, докогато се върна пак в света!

Иисусе, Ти ме чуваш: аз страдам, аз търпя.
Ела, благослови ме, навеки да заспя!….


   Поетът страда и никъде не намира покой. Нежната душа на лирическия Аз не се чувства в хармония със заобикалящата я реалност. Странейки от злото, греха и грозотата, Азът не може да не страни и от реалния живот, който не би могъл да го вдъхнови, за да го възпее. Сюжетите в творчеството му са далечни на реалния живот. Това създава впечатление за безплътност в поезията на Лилиев. Стиховете му са израз на висока интелектуалност. Лилиев е един от най-интересните и може би най-трудноразбираеми автори. Някои литературни критици определят поезията на Лилиев за мъртва, защото е далечна, както от живота, така и от нашите загрубели души. Повечето негови стихове възпяват не чак толкова реалния живот, като производен на творението, а самото творение, но без хорското множество.

Знам сърдечен свиден кът.
Сред замрели в сън ели,
звучен ручей ромоли,
и лъчи - стрели трептят.

Там в забрава рой пчели
своя сватбен танц въртят.
Боже, в тоя цветен път
мойта вяра окрили.
(„Знам сърдечен свиден кът...”,1920)

   Копнежът на неговия дух по красотата, чистотата и нежността, изразени със символични художествени похвати, създава представа за един магически свят на трансцендентално пространство. Неопределеността на времето в стиха – подобно на спомени - излиза от рамките на самото време и поражда чувството за вечност. В поезията на Лилиев се стопяват границите на човешкото и божественото. Изразявайки свои емоционално-религиозни преживявания в творбите, той сякаш броди сред иноземното, като излага своите усещания за него - Рая и Ада. Но картините в произведенията съответстват на лъчистите сияния, хармоничния ритъм и ефирната нежност на Рая, където, макар и все още жив на земята, витае неговата ангелска душа. И когато поетът се събужда от своя живот - сън, конфликтът на раздвоението натъжава неговото сърце, за да потърси и да се моли на Бога за другото място, за където е родена неговата душа – Небесния Рай.

Димчо Дебелянов – На Бога най-светлият

син

Димчо Дебелянов, роден като Динчо Дебелянов, (1887 – 1916) е оставил трайна следа в българската литература преди всичко като поет, написал и публикувал лирични и сатирични произведения.

През 1904 г. семейството му се преселва в София. Първите публикувани творби на поета („На таз, която в нощи мълчаливи”, „Когато вишните цъфтяха” и др.) са в списание „Съвременност” и са подписани с името Димчо Дебелянов. Авторът е едва 19-годишен. Прекланя се пред поезията на Пенчо Славейков, по-късно и на Пейо Яворов. Започва да сътрудничи на „Българска сбирка”, „Съвременност”, „Нов път”, „Оса” и др. Следва само две години в Софийския университет „Св. Климент Охридски” – първоначално в Юридическия факултет, сетне се прехвърля в Историко-филологическия. Но пък изучава няколко езика – френски, руски, английски. Превежда творби на Бодлер, Верлен и Шекспир.

Мобилизиран е по негово желание през октомври 1912 г. в 22-ри Тракийски пехотен полк. Произведен е в чин подпоручик (1914). На 2 октомври 1916 г. загива в бой близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години. Погребан е в двора на българската църква в Демир Хисар, а през 1931 г. тленните му останки са пренесени в родния му град Копривщица. През 1934 г. за надгробен паметник големият български скулптор Иван Лазаров създава творбата си „Майка”. Родната къща на поета е превърната в музей.

Творчеството на Дебелянов е добре проучено, обстойно анализирано и справедливо считано за един от ненадминатите върхове в българската литература.

      Според Тончо Жечев религиозността на Димчо Дебелянов е вътрешно ориентирана и дълбоко спотаена. Единствено у Димчо Дебелянов Атанас Далчев вижда проява на религиозно чувство и подчертава, че през целия си кратък живот поетът е чувствал ръката на свръхестественото: “Чувството на зависимост, което Шлаермахер възвеждаше в началото на всяка религия, лежи в основата на Дебеляновата лирика. Една чужда воля, по-силна от неговата, управлява действията му и го тласка през хиляди страдания към една неизвестна цел” (Далчев, 1984: 186).

Иконата трайно присъства в спомена на лирическия субект и тя не само въплъщава духовността на българския дом, но изразява християнския модел на Дебеляновото виждане за света. За дълбоката вяра на Дебелянов свидетелства и фактът, че до края на дните си носи евангелието със себе си. Преди войните поетът отбелязва несъгласие с някои евангелски стихове ,,Моето иго е благо и Моето бреме е леко” (Матея, 11: 30).

Ала неговата непримиримост, породена от волната му индивидуалистична природа, полека утихва. Дебелянов преживява духовна промяна. Вследствие на страданието и драматичната самоанализа и лирическият Аз в лириката на Дебелянов е озарен от мисълта за примирение със земния си кръст. В поезията му няма да намерим бунт, нито крайни чувства, а тиха смиреност и гордо страдание. Вярата на поета е изразена не с поетични жестове, а с характерните за християнската етика любов, смиреност, кротост, миролюбивост и чистота на сърцето. Онова смирение, за което Иисус говори на учениците Си, става най-съществена характеристика на поезията му. В стихотворенията си от фронта Димчо Дебелянов е преди всичко поет на смирението.

Ноще тъй светло примирен
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен,
и крепне земната любов.
(“Тиха победа”)

     Смирението е онова състояние, което предполага любовта. Любовта в поезията на Дебелянов е боговъзвисяваща сила. Душата, живееща в любовта, е мислена като пребиваваща в божествената реалност на инобитието. Любовта издига душата във висините на божествената хармония и светлина. Тя е изразена в света на идеала, на духовната чистота и общението с Бога:

Кристалното небе на любовта ни,
знам, няма бурята да помрачи
и кът един дори не ще остане
в сърце ми, непрепълнен със лъчи.
("Рози")

     Любовта е възкресяваща сила, надмогваща мрака на греха и връщаща човека в невинността на рая, извеждаща го към спасение:

И нов живот в жилите разлива,
и с райска сладост пълни ми духът!
......
и кат звездица в тъмний мрак сияй,
и мойта лодка води сред морето
на щастьето към светлий хубав край!
("На таз, която...")

     В прекрасните си стихотворения, напоени с отзивчивост към всички чужди страдания, поетът прави къси изповеди за вярата си в по-хубаво бъдеще. В моменти на покруса и съмнение той търси помощ от Небето.

В тревожна мечта се унасям
и виждам през горестен сплив,
че в някаква светла страна съм
на Бога най-светлия син.
(,,На злото”)

,,Дебелянов е поет на вътрешната драма на свободната личност със сурова и непрощаваща съвест, с безгранична отговорност за лична и универсална, надлична вина.” (Т. Жечев). Душата на младия лирик е винаги открита за покаяние, чувствителна за греха, способна да чувства вина там, където никой няма право да вини. По силата на това съзнание за виновност животът му се представя като изкупление.

Оттук е и дълбоката етичност в поезията на Дебелянов. Тази етичност е “дошла от небето и цялата е устремена към небето” (Ат. Далчев).
         За лирическия Аз у Дебелянов е характерна християнската голяма почит и любов към родителите. Споменът за родната къща, полутъмната стая, старата икона на стената, горящото с мъжделив пламък кандилце и майчината ,,усмивка блага” e eдин бленуван сън, който го дистанцира от мрачната действителност и ще му даде сили да надвие пустотата и празнотата в себе си.

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне,
и тихи пазви, тиха нощ разгръща,
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат’ бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
(,,Скрити вопли”)

     След като се е докоснал до спомена и е излял мъката си на майчиното рамо, лирическият герой се е помолил на колене пред старата икона за по-добър живот и повече светлина в душите на хората, вече е стоплил своята премръзнала душа.
     Пред лицето на войната умира илюзията, че красотата на изкуството е спасителна в живота. Настава време за равносметка и търсене на истинското място в действителността. Дебелянов живее и твори в една епоха на декадентски настроения и духовни лутания, време на изявено усещане за богоизоставеност. В тази ситуация обръщането към Бога не е на основата на християнската народна традиция, а е въпрос на личния избор. Това са сторили Фьодор М. Достоевски и Райнер М. Рилке. Те са поставили Бога като главна ос на творчеството си. Това творецът може да направи в пътя на вярата, както според Атанас Далчев е сторил Дебелянов. Ако е така, Димчо Дебелянов е знаел как да се моли. И е получавал. Той получава и нашето признание за най-обичания български поет, а може би признанието, че е ,,на Бога най-светлия син”, го получава и от Него.

Канонът на Елисавета Багряна – изконно женски или божествен.

Елисавета Любомирова Белчева (1893-1991), останала завинаги с псевдонима си Елисавета Багряна, е българска поетеса, автор на книги за деца и преводач. Учи славянска филология в Софийския университет (1911-1915). Влиза в литературния кръг на писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. Сътрудничи със стихотворения във вестници и списания. Първата й стихосбирка „Вечната и святата” (1927) я налага като изявена поетеса.

Дългият й творчески път според нейните изследователи преминава през различни етапи. В стихосбирките й „Звезда на моряка” (1931) и „Сърце човешко” (1936) предишното жизнерадостно опиянение е заменено от потребите и терзанията на интелекта, а авторката започва да разчупва класическите стихотворни размери. През 50-те години става жертва на господстващата литературна тезисност, а по-късно намира отново поетична реализация в стихосбирките „Контрапункти” (1972), „Светлосенки” (1977), „На брега на времето” (1983).

Багряна е доказан и признат новатор в българската литература, ценен високо от критиката и читателите си. Ето накратко няколко справедливо високи мнения за нея, написани в различни години от различни видни автори, често дори противоречиви, както самото й творчество.

Милена Цанева

„Бунтът срещу ограниченията на патриархалните битови норми, затворили жената в тесните стени на стаята, в поезията на Багряна е така тотален, че обема дори майчинството, видяно в плана на житейски-битовите задължения. Но и тук тя намира начин да се опре на породени от митологичното съзнание образи, изразили някаква вечна жажда на човешката душа...

Но ако на равнище бит устремената към поезията на живота лирическа героиня на Багряна неведнъж ще се отрече от майчинските си задължения, то в един по-широк философско-битиен план, като поетическо олицетворение на женствеността, тя своеобразно обема и животворящото майчинско начало – доколкото то е заложено в самия оня върховен жизнен миг, който в нейното светоусещане е любовта”.

Владимир Василев

„Новата стихосбирка на Багряна „Звезда на моряка” иде като нова вест за нея. Ново потвърждение на динамичната сила, която носи в себе си. Значи „Вечната и святата” не е била лъжа. Багряна върви към по-нататъшно развитие. То е не само нейно, но и на българската поезия...

Макар поезиите й да са съвсем лични, интимни преживелици, тя не ги шепне. Песните й са изповеди, но изповеди не пред себе си, а пред целия свят – открита, искрена, без да премълчава нищо: и най-святото у себе си, и греха си... Защото и най-чистото, и най-измамното, което носи в себе си, й е вложено у нея от Бога... „

Розалия Ликова

„Поезията на Багряна е една нова среща между света на човека – в духа на цялостния авангарден процес на възвръщане към човека и сетивното начало и в духа на една разбунтувана женска психика, на разбунтувания човек на 20-те години и на една индивидуална човешка съдба...

Особеното в стиховете на Багряна е, че връзката човек – битие се утвърждава в сферите на чисто човешкото, на една реабилитация на човешката сетивност и емоционалност”.

Стховете на Елисавета Багряна са преведени на над 30 езика.

Когато чуя за Елисавета Багряна, в мен възникват асоциации с Мадоната от четвъртата незавършена пиета на Микеланджело. Макар и незавършена, големият майстор е изваял най-важните елементи, с които постига своето внушение. Незавършените части от скулптурата нямат съществено значение. Масивните до грубост нозе на Мадоната (в сравнение със слабите, граничещи с хилавост крака на Христос) изразяват нейната здрава връзка със земята и всичко земно. В горната част на статуята ролите „се сменят” – макар и мъртъв, Христос сякаш не е в прегръдките на майка си, а като неин баща я носи на могъщия си гръб. Призванието и силата на Мадоната се коренят на земята, а основното призвание на Христос е да издига и възвисява човешкия дух. Ако търсим паралел между Багряна и Богородицата, ние ще го открием в здравата им връзка със земното и земния живот. Но дали поетесата ще избере да бъде извисен духа й чрез Бога?
   Багряна твори в такъв период от историята на нашата литература, в който се преоткрива изначалната същност на важни за опоетизирането категории – земя, живот и народнопесенна традиция. Началният етап на творчеството й (стихосбирката ,,Вечната и святата”) е една тематична изповед - в разголената душа на лирическата героиня се срещат и сблъскват две начала: вярност, зовът на детето и майчиният дълг, светостта на домашния уют; а от друга страна - бушуващите стихии на натурата й.
   Над лирическия образ се появява нимба на светица, когато я виждаме в хармония с християнските добродетели. Първичната свързаност със земята, изначално женското, е нейният корен, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриархалния канон. Героинята назовава истинската си прародителка – земята.

Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице - земя.
(,,Потомка”)

   Това стихотворение е показателно именно за типа модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като "нов глас" - възраждайки земното, автентичното, живото и човешки преживяното. Нейната изповедност е свързана със закотвяне и укореняване на чувството в емоционалната сегашност, в живия емоционален процес. Нейните чувства са подчинени - не чак толкова възвишени платонически и аскетични както при Лилиев, а силно приземени, пълнокръвни, осезаеми и сетивни. В образа на своята героиня тя въплъщава вълненията, поривите и мечтите на волната и дръзка жена, която въпреки своята слабост и уязвимост, воюва за собствената истина, за правото да се отдаде изцяло на земната и пълнокръвна любов.

,Аз искам да я сещам тук,
животрептяща,
с най-първобитните изобретения -
петте от Бога дадени нам сетива -
като последния човек на туй кълбо,
като най-бедното създание в света,
като последната и първата жена!
(„Пенелопа на XX век")

   Християнството дава пълна свобода на човека да избира пътищата в своя живот, но, с цел да предпази човека, посочва ясно кое е добродетел и кое е грях. Лирическата героиня е обобщен образ на съвременната жена и тя се възползва от тази свобода в двете й крайности. Тя е всеотдайната майка, самопожертвала себе си, за да се посвети на отглеждането и възпитанието на децата си, носещи всички несгоди, мъки, страхове и тревоги, които съпътстват този процес:

Пред малкото креватче на колене

тя трети ден немигвала, се моли и

бавно, гълта сълзите солени.

Едничкият й син е тежко болен
и само нишка го дели от края-
а долу другите деца играят и

слънцето в прозореца поглежда,
и дюлята подава пълни клони,
но той е ням и сляп, и безнадежден...

През първий ден към старата икона

мълвеше тя, прекръствайки се мигом:
"Върни детето ми, от смърт спаси го."

През вторият, очите без да снема,
се молеше, от скръб обезумяла:
"Вземи живота ми - и дай го нему."

А днес, на третия, едва прозряла,

тя рече мъдро: "Майко свята, стига,

вземи го, но от мъките спаси го."

И стана чудо: мина малък пламък,
детето мръдна устни загорели

и промълви полека:
"Хлебец, мамо!"
(,,Жертвата”)

Майчинството е свещенодействие свързано с раждането на нов живот и грижа за невинна чиста и неопетнена детска душа. Майчинството е дълбоката връзка между ,,вечното” и ,,святото” у жената. След като Христос със саможертвата си изкупи първородния грях на хората, майчинството се очиства от всякакъв грях и може да бъде единствено свято и християнско. Истинската любов между мъжа и жената като предпоставка за майчинството, съгласно християнските постулати, не е грях и тя хармонизира с идеята за светостта на майчината жертвоготовност. Неслучайно името на Багряна се свързва с произведенията ,,Вечната”- темата за безсмъртното майчинско начало; ,,Святата”- преклонение пред скърбящата Богородица и ,,Жертвата” – модусът за майчината жертвоготовност.
   Лирическата героиня на Багряна приема и изразява съдбата на всяка една жена - нейна съвременничка. Така разширяването на образа на нейната лирическа героиня излиза извън границите на автобиографичното и се идентифицира с обобщения образ на жената. Но този обобщен образ на жената е много пъстър и ето защо нейната песен ще е както свята, така и понякога греховна.
   Багряна опоетизира както кротко дочакалата своята сребърна сватба побеляваща жена; така и нарушилата своя небесен обет млада послушница; както майката, готова на всякаква саможертва в името на своето дете; скърбящата Богородица, която над люлката на своя син вече вижда разпятието... така и жената, потърсила абсолютната свобода и себеизява, дори това да е постигнато чрез грях.

След като се спряхме на светия образ на жената, нека да видим и нейния антипод – грешната жена. В произведението ,,Кукувица” съпругата, нарушилата християнския общоприет морал грешница, възвестява правата на земното, сетивното, антитрадиционно усвояване на любовта и света.

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
Божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж ти рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
вкъщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш Веда
и ми е прокобила несрета.
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам. . .
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.
(„Кукувица”)

         Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони, защитавайки правото си на избор - скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-изконните женски инстинкти, но и срещу волята на природата - майчинския инстинкт (гнездото). Багряна първа от поетесите изразява чувствата на разбунтуваната жена, разбила ограниченията на съществуващите норми, но и първа предупреждава за предстоящата самота и възможна трагична развръзка.

         Нейният бунт няма да я удовлетвори и няма да й донесе нито щастие, нито удовлетворение. Финалът акцентира върху греха и неизбежното изкупление. Грехът трябва да бъде пречистен - в случая със самота и смърт. В това стихотворение, както и в някои други, поетесата използва литературния похват антитеза-теза.
   В друга своя творба, взривявайки всички християнски добродетели, почти кощунствено Багряна заявява:

Ти искаш ли? - Аз ще забравя
и мъж, и майка, и родина,
и рожбата си ще оставя
и с теб в чужбина ще замина.

   В по-късните си и мъдри години, когато в творбите й ще намират място зрелостта и философските мотиви, тя ще преосмисли авантюристичните фантазии на своята младост. Тя все повече ще загърбва чуждото и ще обръща поглед към родното, ще търси своето истинско Аз, стигайки до предсказаната безутешност („съдбите ни - съдби скиталчески и безутешни” - "Кой"), до болката от собствените си измами - „Обсят е този път с камъни и ями  / заблуди, илюзии, миражни измами.”- „И аз можех да имам"); до горчива борба със самотата. Осъзнаването на разлива между мечта и реалност ражда мотива за равносметката:

В химери някакви си се унисал
и в криво огледало си видял
живота, щастието, любовта.
И себе си до капка си раздал
да дириш вечен някакъв свръхсмисъл -
а си загубил смисъла в света!
("Глас")

   Лирическият субект преминава през карнавалното опиянение на живота, през страданието на самотника, за да стигне до екзистенциалните начала, близки на християнската мъдрост. Тя стига до прозрението, че щастието е някъде близо до човека, навярно във всекидневието, в обикновените прости неща.

Но къде е възторга предишен
да разбие стените на стаята...
(,,Мъж”)
  

     Багряна има заслугата, че възвръща поезията отново към реалността. Въплъщавайки се в диаметрално далечни женски образи, нейното лирично Аз запазва своето вътрешно равновесие и едно химническо, ту християнско, ту древнообредно свръхсъвременно чувство.
   Там, където го има, религиозното чувство в поезията на Багряна е посветено на признанието и преклонението й пред Бога.

Та да бъдем живи, здрави
с бодри румени лица
и всеблагий БОГ да славим
с чисти мисли и сърца!
Че прострял е той десница
и закриля всеки час -
всяка птица и тревица,
мене, тебе, всички нас!
(,,Великден”)
  

Вярата в Бога крепи надеждата, дава крила, дори когато осъзнаваме, че всеки от нас пренася през годините своя кръст.

Ти тръгваш с пламъче великденско във шепите.
Къде ще стигнеш? Може би върха?
Но бди, крепи надеждата и трепета
като крило в сърцето ти да пърхат,
в сърцето твое и сърцето на народа ти –
че тъмен кръст над всички е надвесен ...
Добрият дух да стане и ни води,
да ни дари живот – Христос възкресе!
(,,Възкресение”)

   Въпреки бунта на част от персонажите в творчеството на Багряна срещу някои християнски добродетели, нейното лирическо Аз вижда Бога всеблаг, който добро дарува. Докато Яворовият герой е в конфликт с Бога (,,проклех те и по твоята жестокост Те познах”), героинята на Багряна вижда една Божия добронамереност, великодушие и благородност.

Бог е мъдър и благ и прощава
всяка пролет на грешния свят.
(,,Април”)

   Душата на героинята е радостна, че Бог е възкръснал и не сме сами под небето.

Душа радостна и волна
забравя грижи и умора
и вдига се в небето горе,
където Бог всеблаг царува
и всекиму добро дарува.
И в хор камбанен звън и песен
кънтят, звънят - Христос възкресе!

(„Великденска нощ”)

   За почитане на християнските празници поетесата е посветила и други стихотворения, като сред тях са и предназначените за децата ,,Коледна елха” и ,, Снежинки”.
   Творбите на Багряна, посветени на християнските празници, не са толкова христоцентрични, колкото обстоятелствени по отношение традицията за тяхното провеждане и честване. Така възпети, празниците понякога придобиват езически облик. Стихотворението „Гергьовден“ e по скоро облечено с езическа премяна, макар че е празник на св. Георги Победоносец .
   Под християнската същност на светeца се откриват древномитологични пластове. Той е героят-мъченик, с когото фолклорната традиция свързва езическите пролетни скотовъдни култове и мотивите на змееборството. Побеждавайки демона на злото (змей, дракон), той възстановява хармонията на битието. В традицията светецът винаги се представя като конник, който не само побеждава змея, но и освобождава девойката, предопределена за жертва. Така е изграден и образът му в народните песни и в иконографията. Но победата на свети Георги над змея може да се възприеме и като метафора за победата над студа, зимата, злото и освобождаване на пролетта и растежа. Така християнството заимства от езичеството и пренася върху светеца някои от чертите на пролетните божества на плодородието.
   В обредните практики на празника са запазени множество езически елементи. Съществен момент в самия ритуал е жертвоприношението на агне (курбан) – то се свързва и с жертвата, която Авраам е готов да принесе за прослава на своя Бог. Жертването на най-скъпото, лишаването от него е своеобразна смърт, която трябва да предизвика нов живот и изобилие. Тематиката на някои от песните, изпълнявани на празника, отпраща директно към библейския мотив за Авраам и Исаак.
Подобно на именити световни класици, Багряна ползва митологични образи в поезията си, като по този начин постига колоритност и художествена образност.
   В ,,Амазонка” поетесата своеобразно се отдалечава от класическия облик на своята героиня като муза и вдъхновителка, а чрез странни сраствания с различни митове се превръща в невиждано женско същество – покровител на музите, творец, а не вдъхновителка. Амазонката навлиза като жена-войн в един свят, смятан за изконно мъжки. Тук стремежът към свобода се изразява в по-тесния смисъл - като свобода за творчество. Тя се стреми към Хеликон, възседнала крилатия кон (митичния Пегас), за да го накара да удари повторно с копито по свещената планина и да обнови източниците на вдъхновението.
   В творбата ,,Кукувица” поетесата използва митичния образ на Ведата, който според народните представи е свързан със скритите, с ирационалните сили, които отклоняват човека от „правия път“ и по този начин го откъсват от околните, които трудно приемат другостта. Заявявайки открито своята греховност, лирическата героиня с езическа, самодивска страст се хвърля в любовта, но осъзнава в последствие, че чрез своята самонадеяна гордост става робиня на неудовлетвореността и самотата, което я кара да се чувства унизена и разкаяна.
   Наличието на езическо съзнание у лирическата героиня е изразено най-точно чрез стихотворението ,,Потомка”.

Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятър, следите изравнил.

   Самобитното творчество на Багряна е през постмодернистичния литературен период, но е изградено чрез представи, типични за романтическото светоусещане. Този похват наподобява една връзка между модернизма от първите десетилетия на XX век с някои характеристики на романтизма. Тя ще остане в българската поезия като творецът, който постави апотеозния ореол на майчинството и женското начало като ,,вечно” и ,,свято”.
   Багряна често споменава за един храм, който тя не вижда в традиционния, църковния. Нейният храм е крайпътен (мисълта е на Калин Михайлов) или кръстопътен. В този храм основно и централно място заема св. Богородица, а Христос е изобразен не като Бащата на Богородицата, а като Младенеца и в повечето случаи си остава Сина на Святата Майка.

Християнската натура на Атанас Далчев

Атанас Христов Далчев (1904 – 1978) е един от блестящите български поети и преводачи, оставили трайна диря в националната култура.

От богатия му житейски и творчески път за целите на нашето изследване ще отбележим няколко момента.

Атанас Далчев е съвършено оригинален поет като художник на словото и като мисловно-идеен възглед за света и човека, който той отстоява последователно и с мъжество. Първите му стихотворения са отпечатани в символистичното сп. „Хиперион”, сетне спектърът се разширява с „Демократически преглед”, в. „Изток”, издаването на в. „Стрелец”, редактирането на сп. „Пламъче”. Стихосбирките му (излезли между 1925 и 1965 г.) не са много на брой, но те очертават един изключително богат вътрешен свят.

Същевременно поетът е с много широки културни хоризонти. През 1927 г. завършва педагогика и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Запознава се подробно с психоаналитичната школа, съчетаваща медицина, психология и рационалност, но не остава при нея, а продължава търсенията си. Слуша лекции в Парижкия университет. Превежда поезия и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски класически писатели. Списъкът е внушителен: „Бунтът на масите” на Хосе Ортега-и-Гасет, „Братовчедката Бет” на Балзак, „Басни” от Лафонтен, „Червено и черно” на Стендал, разкази на А. П. Чехов, творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др. Удостоен е с Хердеровата награда на Виенския университет (1972).

Макар и да преживява период на принудително мълчание, Далчев през целия си живот остава свързан с литературното творчество и неговата художествено-идейна проблематика. Свидетелство за това е блестящият му сборник с негови поетико-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти”, създаден през време на творческото му изолиране, и публикуван през 1972 г. Тази книга е уникална за българската литература и отдавна е станала настолна за всеки истински творец в полето на словесността.

Най-сетне с цялостното си творчество и с достойното си житейско поведение, през време на комунистическата диктатура Атанас Далчев се утвърждава като духовен водач на младите с високонравствената си позиция. А оригиналното му творчество и неговите ненадминати преводи остават и ще бъдат търсено, любимо и високо ценено четиво от всички поколения българи.

     Атанас Далчев живее и твори в епохата на постсимволизма. Българският литературен свят е повлиян чрез кръга ,,Мисъл” от немския индивидуализъм и философските идеи на Ницше за ,,Смъртта на Бога”. Постсимволизмът като литературното отражение на тази философия се стреми да премахне Бога като посредник между твореца и мистичните тайни. Творците живеят с претенциите да представляват самата пряка връзка.

     Дълбоко философската и проницателна, християнска натура на Атанас Далчев вижда по-добре от всеки друг автор колко пагубно за обществото е това откъсване на хората от Бога. Понеже отвъдният свят не съществува за някои творци - рационалисти, символът вече няма какво да разделя и свързва. Но дълбоката мисъл и ерудираност на Далчев не приемат опростенческия рационализъм. Ползвайки символизма единствено като литературно-естетически похват на формата, но не и на порочното му съдържание, Далчев успява с езика на времето трезво и тревожно да разкрие пороците в обществото, породили се в резултат от отделянето на хората от Бога, от неговите добродетели (благословии) и постулати. Разкриването на дълбоките деформации в обществото, показани с цялата им грозота на фона на неговата чиста душевност, стремяща се към изконните ценности на християнството, изпълват творбите му с хуманност и една чисто човешка философия. Неговите творби не са характерни с висока емоционалност и изразяване на чувства. Съдържателни на чувства са стиховете му, чрез които поетът се обръща към Бога с едно интимно ,,ти”, както човек говори с най-интимен и надежден приятел или със собствен баща; с доверителността и вярата, че Всевишният ще обърне внимание на молещия се:

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
Господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език. . .
Научи ме, Господи велик,
да живея като всички хора.
(,,Молитва”)

     В стихотворението откриваме едни от най-важните добродетели на християнството – смиреността, с която лирическият герой моли Господ да го научи да живее в простотата на християнството и молбата му да бъде ,,научен” да бъде състрадателен -,, да отдавам сетния петак/ от сърце на срещнатия просек”. Лирическият герой моли да притежава невинна детска душа, неопетнена от грехове – библейската идея, че човек намира своята християнска същност, когато се оприличи духом на невръстното дете. И също така нещо важно, посочено във финала на стихотворението - молбата да не страни и да не се отчуждава от хората. В това отношение Далчев се различава от неговите предшественици индивидуалисти Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Лилиев и други, вярващи в благотворното действие на уединението. Далчев обратно - търси мостове към хората, защото е убеден, че самотата, изолацията по-скоро разрушават, отколкото укрепват личността.
     ,,Той познаваше драматичната дълбочина на екзистенциалните проблеми, беше преживял като собствена болест “трагичното чувство за живота” и бе изпитал абсурда на отчуждението и самотата, но, страдайки, винаги е знаел къде да търси лека и спасението. Те са там, където са сочели неговите първи учители и преди всичко - Достоевски: в убеждението, че крайната самота разрушава човека, че той живее истински само сред другите, когато споделя техните болки и радости; когато съобразява и подчинява решенията си на една надсубективна система от етични принципи; когато за своите постъпки отговаря не просто пред себе си, като някаква абсолютна автономна нравствена воля, а пред човешкия и Божия закон”. Димитър Аврамов  (Атанас Далчев. Мирогледно-естетически аспекти. // Атанас Далчев. Критически прочити. София, 2000.)

В своята “Повест” (от 1925 г.) – Далчев споделя - ,,исках да покажа, че самотният човек унищожава сам себе си; че неговото битие не е автентично и в сравнение с истинското - онова на социалното общуване - то просто изглежда като “зла измислица”, че човекът е човек и живее истински само с другите”.

Ала мостовете към обществото поетът така и няма да намери. Между неговата извисена душевност и деградиралия, деформиран, заобикалящ го свят, сякаш има пропаст.

В произведението ,,Дяволско” най-добре е изразено отчуждението на лирическия Аз от демоничното градско пространство. С творбата поетът символично охулва света, загубил християнските ценностни ориентации, разпадащ нравствените устои и превърнал се в ,,ад”.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.
(,,Дяволско”)

     Дяволът е демонът на отчуждението, чиито усилия са насочени към опразване на света от ценности. В лицето на своя съвременник Далчев вижда греха и грехопадението. Далчевият герой е далеч от профанското опиянение на тълпата и суетното тържество на делничния ум. Обратно на християнския принцип на братството между хората, лиричният герой се пита: ,,мога ли да бъда техен брат?”
     Далчевият герой изразява съвсем провокативно отношението си към този безумен свят. Замерването му с пръст от саксиите и изплезването му говори за неговата съпротива към човешкото грехопадение. Лирическият герой търси един друг свят, близък до Бога, до иноземното. И той го търси погрешно в изхода от ,,отсамното” – смъртта.

И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

     Стихотворението “Прозорец” , дало названието на първата Далчева стихосбирка, предлага може би най-точното описание на отдалечилия се от Бога свят, чиито деформации го правят необитаем от човека. Лирическият герой вижда зад своя прозорец един неестествен свят: “няма вълци, нито има ветър”. Свят, който е нарушил своята естествена природа и вместо природни явления, животни и птици, в прозореца се отразяват “мрежа от сребърни клони” и “посребрени листа”. Този изкуствен свят е самодостатъчен и хората не се нуждаят от Твореца и неговото творение, нито от идеята за спасението.

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?

Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.
(,,Прозорец”)


      Чрез библейския сюжет относно създаване на света от Бога за една седмица Далчев иска да ни помогне да разтълкуваме, че вълшебната птица символизира Богопознанието. Тя не е онова познание от библиотеките, което откъсва човека от Бога и което той отхвърля в много от своите стихотворения. Това е познанието, за което се говори в Библията, за което Бога дава ключовете на своите ученици Петър и Павел, за да го благовещават сред хората. Това познание Далчев го притежава, а когато и неговите братя и сестри го открият, тогава ще се промени светът, тогава и поетът ще е в хармония с обществото. Финалът на стихотворението е позитивен и оптимистичен.
       В стихотворението ,,Балконът” е развита тезата за изгубилия сетивата си за тайнството на божественото откровение човек. Балконът се представя като метафора. Казаното във втората строфа ,,... птичките спокойно/ пият от вазите му хладен дъжд ” е изпълнено със символи, които придават на балкона значение на ,,стряха”, която подслонява, укрива и събира (“събира… след дълга и невесела раздяла/ отново двама скитника ведно”). Балконът изразява спасяващата площ (християнството), където човекът -птица и скитник намира своя дом, но той е станал непотребен за неприютилия в душата си християнска вяра човек.

Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.
("Балконът")

      В стихотворението ,,Хижи” поетът излага на показ не толкова материалната нищета, колкото духовната празнота и духовния глад. Откъсването на човека от Бога го е обезличило, зад маската няма лице, а то представлява една безобразност. Хорското безцелно съществуване ги е превърнало в сенки.

Там не живеят нито хора
и нито Божии чеда,
но вятърът развява сенки,
които сведени се движат,
и съсухрени лица се мяркат,
дълбани от неспирна грижа,
и сякаш не лица, а маски
със вечний образ на глада.

     Дъждът в творчеството на Далчев не е разрушаващ литературен символ, с който се постига временност на всичко, съградено от хората, а символизира пречистването на душите от тяхната греховност.
В произведението ,,Дъжд” Далчев въплъщава в този символ пречистването, което няма да е допуснато до хората от самите тях.

Друмник, морен от път, той снове
и потраква със страх по прозорците
и очаква смирен да отворят
и приседнал на прага зове.
Той обхожда с плач всички врати,
коленичил в калта и посърнал,
ала злобно от всички отвърнат
той проклятия черни реди.
И понесен самин из града
и коси посребрени разпуснал
- като старец с повехнали устни -
той върви и покрусен ридай.
Бледен скитник без сън и приют
и обречен на скръб и неволи,
под небето стъмено се моли
и проклина от никой нечут.

     Далчев придава на пречистващата сила - дъжд образа на старец, за да покаже, че християнското пречистване е един архаичен образ в очите на неговия съвременник, и в това се крие неговата безпомощност да помогне на хората. В стихотворението е използван и библейския сюжет за отправеното проклятие на Бога за грехопадението на Адам и Ева, което се изкупува с кръвта на Христос. Но обратно на хората Далчевият герой не ще страни от това пречистване. Той ще излезе под дъжда, който ще измие неговото лице и душа.

Този пролетен дъжд сякаш пада
само дето гори светлина.
…………………………………
Аз забравям и пътя, и хижите;
аз забравям скръбта; и една
от небето дошла хладина
ми измива лицето от грижите.
(,,Пролетна нощ”)

     Усещането за пречистване като свобода и наслада е представено с особено поетическо вдъхновение.
Далчев проумява, че ограничената ни същност не предполага реален излаз към свръхчовешкото, към онова, което са тайната на битието, съдбата и Бога. Той вярва в наличието на умонепостижим смисъл в основата на мирозданието и човека. В неговото творчество се усеща чувството за крах на романтическия оптимизъм, основан върху абсолютизациите на Разума, на научния прогрес. Нека да припомним поантата на “Книгите”: “И аз изгубих зарад книгите / живота и света”. Разумът е убил емоциите. Лирическият Аз у Далчев в неверие и уплаха от разума, сякаш се опитва да изплюе парченцата от ябълката на познанието. Затова и ни внушава в „Кукувица“, че който поиска да „раздере завесата на дните /и на съдбата образа да види,/ намира не живота, а смъртта“. Смисълът на изказа опира и до идеята за непозволено дръзкото ни стремление за тотално познание, което е не само опасно, но и невъзможно. Осъзнал своята обреченост в това отношение, той разкрива цялата драма на нашата модерна, съмняваща се и очакваща, неудовлетворена и търсеща спасение душевност. Но Далчев намира своята опорна точка и спасителен смисъл, защото ги търси в основата на християнските постулати – идеята за смирението. Той предпочита простотата на всекидневието пред рационалните балансирания над зеещите бездни на свръхчовешката реалност, на далечното и безкрайното:

Ако не бях останал глух към
повелята на любовта,
аз бих се сподобил в света
с блаженството на нищий духом.
Аз бих живеел като некой
незнаен весел обущар
и бих със песен на уста
ковал обущата на всеки.
И вечер бих се връщал морен
при своите деца, жена
и, вярвам, виждал бих в съня
на рая портите разтворени.
Не би сивеела тъй леко
тогава моята коса
от мъката и старостта
и от праха на библиотеките.
(,,Нищий духом”)

     Поетът открива идеята за смирението като път към щастието и насладата от живот без драма и конфликт. В съществуването на порядъка, в простия кръговрат на живота е истинското съществуване, което е в своето безмислие щастливо. С това стихотворение Далчев показва колко задълбочена е в християнското учение неговата философска мисъл. Поетът изразява нищетата на духа не като малодушие, страх или духовна низост, а в контекста на Евангелието – като смирение. ,,Блажени са нищите по дух” (гл 5 стих 3 от Матея). ,,Нищий духом” според християнството ,,ще рече по своя воля да си просто един от многото, да не се самоизтъкваш и възгордяваш; да си във всичко като всички” (,,Коментар на Библията”, Матю Хенри). Тази именно нищета на духа Христос поставя на първо място сред християнските добродетели.
     Израз на многозначително смирение е „Задните дворове“, където показва чудото на човека и живота, каквито са - „с постоянството си упорито /в своята безсмисленост щастлива“.
     Идеята за смирението откриваме още в ,,Среща на гарата”: „светлика на един прозорец / готов съм да предпочета“. Далчевият герой търси трайната сигурност на интимното, на света, където те очакват и разбират; в ,,Молитва”: ,,Научи ме, господи велик,/ да живея като всички хора.”; в ,,Ангелът на Шартър”, където благодари на ангела, който му показва пътя на смирението и спасението:

Не зная твоя чин, ни име
на ангелите във реда,
но знам, че ти в нощта откри ми
отново пътя към света.

И днес, спасен, смирен те славя,
прекрасен ангел божи, спрял
на Шартърската катедрала
върху зелената стреха.

      Идеята за смирението виждаме и в поантата на стихотворението ,,Камък”, където поетът отчита греховността на човека:

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

     С езика на символите поетът отъждествява камъка с божественото. Камъкът е вечен и нероден – така, както и Абсолюта на най-висшата инстанция. Така ни кара да се замислим за разликата между живия Бог - Христос и митичните богове. Докато езическите богове са безчувствени, подобно камъка, то заради обичта си към хората, нашият Отец изпраща собствения си Син да спаси човечеството, а Христос е преминал през охулвания и подигравки и нечовешки мъки, изпитвайки колебания и болка като всички хора. Със саможертвата си за изкуплението на греховете на хората Христос ни показва, че никога не ще бъде безчувствен към човечеството, подобно камъка.
Далчев използва библейския сюжет за детската невинност, чистота и смиреност. „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно“ (Матея гл 18 ст 3). “Съдба” и “Синеокото момче” подчертават най-важните разлики между детето и възрастния. Детето, за разлика от греховно обременения възрастен човек, владее изкуството да присъства в света и да разговаря с вещите, да играе с вятъра, да притежава духовен подстъп към Бога.

И само` то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с Бога и света.
(,,Синеокото момче”)

     Всяка Божествена идея, колкото на пръв поглед и малка да ни се струва, като влезе в човека, тя носи смирение, мир и радост. Думата „стар“ е синонимна с човек безсилен; а младите, децата, те са синонимни с думата „богати“, по ум и по сърце. Лирическият герой осъзнава загубената невинност и отказаните прости радости в потока на дните.

....
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?
Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света
(,,Съдба”)

     За да бъдеме обичани от Бога и от хората, единственото решение е да възприемем в себе си Божествената идея и да бъдем малки пред Него. Когато всички хора превърнат себе си в малки Божи чеда, тогава ще дойде истинският, Божественият мир в света.
      За Атанас Далчев поезията ще остане завинаги чист израз на човека и човечността, които са истинската мярка за нещата. Отхвърлящ крайните увлечения на онзи индивидуализъм, който означава доктринално една самодостатъчност на личността, Далчев отстоява идеята за ценността на отворения човек. Това е човекът, който търси хармонията в потока на живото битие. Тази хармония се постига с многозначително смирение. То се предпоставя от факта, че поетът е проумял истината за изначалната опора на човешкото същество и в това се състои цялата Далчева философия за спасението и надеждата. Така и сътвореното от поета е най-чистият израз на неговата личност, намерила чрез християнските ценности „пътя към света“.

Християнска ли е вярата на Вапцаров ?

      Има епохи, в които талантливи, значими творци на духа стават жертва на различни философски и най-вече политически утопични идеологии. И без съмнение Вапцаров е един от тях.

И ето – настъпва време за отрезвяващата истина. Въпреки несъмнените си достойнства, поезията на Вапцаров като цяло бива оценявана и поставяна правилно в полето на литературната утопия.

 Смисловото съдържание на тази поезия гравитира в сферата на необузданото, нецензурирано от разума бленуване за бъдещо щастие. Тя не престава да е по своему симпатична за някои може би за това, че отнася читателя в сферата на инфантилните желания, така ясно непостижими. Чрез онази част от творбите, където авторът е влязъл в ролята на идеен архитект и пророк на песенното бъдеще, на духовен народен водач, изпращащ пропагандно политически послания, той преминава в друга ценностна система и подлежи на друга критика, защото от агент на утопията се превръща в стихотворен пропагандист на тогавашната болшевишка идеология. С други думи – поезията му се превръща в средство за установяване на утопическото – щастливата визия за бъдещето под формата на комунистическата идея. Тази идеологическа и идейна слепота или заблуда на Вапцаров, която от дистанцията на времето все повече изкристализира, го превръща в явление от исторически интерес. Но и като явление заслужава изследване. Допълнително поезията на Вапцаров беше и продължава силно да се политизира – и до днес дадени политически сили го тълкуват от вишката на своята камбанария и за целите на своите интереси.

Налице е обаче и нелепата тенденция за реабилитацията му в посока на увековечаване посредством разчитането му като посланик на християнски идеи. Не бих си позволил да пиша за Вапцаров, ако не бяха излезли на бял свят напоследък толкова публикации, които да ни внушават, че в творбите му имало християнски мотиви и едва ли не, те са продукт на човек, чиято вяра има нещо общо с тази на християните. Нищо подобно!

        След като десетилетия наред чрез пропагандната държавна машина и подчинената й образователна система поета беше ,,канонизиран”, дори и в днешно време е налице особена чувствителност към критични материали посветени на  Вапцаров, изразена със следната претенция на неговите защитници - ,,За да го критикуваш, трябва да си на неговото ниво”.  

        Погледнато от тази позиция как ли еретично изглеждат някои изводи в статиите ,,Никола Йонков - детство и юношеството” с автор Димитър Камбуров и  ,,Сън на Вапцаров и голямото сънуване на левицата” с автор Александър Кьосев, че поезията на това ,,мимолетно и безобидно изчадие на квази-демократична ценностна матрица” е улисана в темпове и агитки;  че ,,песенността на Вапцаровото бъдеще отблъсква по-младите му читатели; автодеконструкцията му пронизва цялостното му творчество; писмовната му ти-стихия е една масмедиално изкорубена, извърната и извратена форма” на писмовния контакт между двама; ползва език в цялата му анатомична, орална и писмовна грапавост подобен на тези в ,,кафенетата и комюникетата, само дето е по-клиширан”; че някои Вапцарови строфи са, и квазиконкретни, и тавтологични, и мъгляви, и празни; дори в най-зрялото стихотворение ,,История” е налице ,, криворазбраната наивност, инфантилност, масмедиална и попкултурна зависимост на неговата поезия”; стиховете му ,,са алогични и абсурдни”.

      С горните твърдения по-бих се съгласил в сравнение с опитите на единия от авторите (Димитър Камбуров) да ,,сговори” християнската и комунистическата вяра, твърдейки, че от логическа, и от теологико-херменевтична гледна точка, християнската интерпретация на Вапцаров е практически идентична с комунистическата. Приликата на комунизма и християнството сe внушава с аргумента, че и двете вери са проектирани в някакво бъдеще, оттатък хоризонта на някаква екзистенциална актуалност. И в двете парадигми артикулацията в езика на някаква конкретика била оскъдна. Моето мнение е, че да се прави подобна аналогия е все едно да се твърди за духовно сходство между Христос и Левски с повърхностната аргументацията, че и двамата са носили ризи, или че и двамата са били предадени от свои.

                    Съмнението в логиката на припознаването на Вапцаров като религиозен поет възниква на първо място от булевардно пролетарската  реторика в неговата поезия. Използването на публицистичната форма е несъвместимо с високата духовност на християнските послания и дори да допуснем, че ги има, вместо да ги репрезентатира, използваното масово, низово многоезичие по-скоро ги деконструира. Съчетанието на авторовата властна надменност, пролетарската му нетърпимост и громящия характер на съдържанието, трудно биха съжителствали с невинния, смирения, миролюбивия и състрадателен характер на християнските постулати, в които би трябвало да бъдат прицелени християнските творби. Твърденията, че в поетичните му текстове съществува потенциално религиозна алегория и са своеобразна форма на светото писание, по-скоро би дискредитирало автентичния смисъл на това писание. Такова четене на Вапцаровите творби би било много трудно, погледнато през критичната мярка за християнска поезия.

       ,,Вяра” е стихотворението, с което най-често се пристъпя към сложната задача да се припише наличност на християнски чувства и мотиви в неговото творчество. Сюжетната схема на това произведение е посветена на две абстракции – вярата и живота, които в християнството се свързват чрез безусловната обич. При Вапцаров спойката между вярата и живота е колкото крепка поради наличието на тази обич, толкова и крехка от обстоятелството, че с живота е в перманентна борба, ,,в разпра”. Хората с християнско самосъзнание вярват в думите на Христос - ,,Аз съм пътят, истината и животът…..” от Йоана (14:6)  Той е животът; защото ние сме живи в Бога, единствено във и чрез Исуса Христа. Вярата в Христос е истинският път в живота. Той е началото, средата и краят. Лирическия Аз у Вапцаров има друга визия за живота и житейския път. Той е в борба и разпра с настоящия живот (озъбено свирепо куче), а неговата вяра е съсредоточена в утрешния, отъждествен с песента и олицетворен с истината. По този начин той не само, че разподобява живота, пътя и истината като тъждество на самия Христос, но и води борба с Него, което изглежда като дръзко богопротивопоставяне, несъвместимо с християнската търпимост. В християнството вярата, истината, живота и житейския път са в единство безусловни ценности, а при Вапцаров е налице деформирано разбиране и надпоставяне на дадена от горепосочените ценностни абстракции над друга. В името на живота той декларира, че би се отказал от житейския си път. (За него – Живота - … бих влезнал във взривна ракета..)  Ако за марксистката философия е присъщо  да се занимава с проблема заслужава ли да се живее или не, за християнското учение този въпрос не съществува – всеки би трябвало да си носи кръста докрай, така както Христос носи своя до Голгота.

      Сюжетите на разглежданото стихотворение не са посветени на мъките, които съпътстват християнската душа в името на вярата. Дори имаме интуитивното усещане, че авторът се опиянява от борбата с живота и тя му носи удоволствие. Не християнско, а чувство с езически (епикурейски и хедонистичен) привкус съпътстват мотивите на лирическия  Аз за човешкото съществуване - ,,да усеща приятния гъдел”.  

      Нека се спрем на  християнската представа на понятието ,,истина” и  артикулирането на това понятие в творбата. Истината е Христос, тя се противопоставя на лъжа и грях. Лирическият Аз обаче в името на живота би пренебрегнал истината, като предпочете дори нейните антиподи. ,,За него – Живота - направил бих всичко”, а това ,,всичко” предполага и грях, и лъжа.

      Вярата, която е идентификация на аз-а от една страна и живота от друга, в поезията на Вапцаров, са представени  в единство и диалектична борба на противоположностите съгласно марксистката философия, вместо в хармоничното им единство в което съжителстват в християнската.

      Четенето на ,,Вяра” като сюжет, езиков феномен и защитени тези е своеобразен апотеоз на комунистическата правоверност и е напълно безсмислено да се търси каквато и да е подсюжетна плановост за какъвто и да е християнски мотив.

         В творбите на съпричастните към християнството творци съществува черпене вдъхновение от романтиката на канона. Във Вапцаровото творчество източник на вдъхновение са мечтите по утрешния живот и романтиката по неживи, бездушни обекти каквито са машините.

Защо е този хленч?

Защо въздишат хората

по някаква романтика изстинала?

 Романтиката е сега в моторите,

които пеят по небето синьо. ...

(Романтика)

           Пантеизмът като естетически похват в творчеството на Вазов и Пенчо Славейков е породен от красотата на Божието творение - природата, като източник на вдъхновение. В творчеството на Вапцаров вдъхновението идва от творението на творението Божие наречено човек – машините и новия завод, който е олицетворение на едно ново идеализирано общество. Автора лансира марксическата идея за овладяване на света и подчинението му на човека,  познанието да покрие и присвои всяка реалност.

Ще дойдат години

и ний ще ги стегнем тогава,

на дните водите

ще впрегнем в бетонен ръкав.

Не ще ги изпуснем, нали?

Ще ги впримчиме здраво.

Ще им кажем:

,,Така ще вървите!”

И те ще тръгнат – така!

                            (Не бойте се деца)

       Подобна идея от гледна точка на християнството е не само утопична, но и израз на сатанинско възгордяване, граничещо с безумието, човешкия вид да съперничи по могъщество със самия Бог. 

         Нека в отношението към прогреса и машините сравним творчеството на Вапцаров с това на класика, мисионера на християнската вяра, светеца на българската литература - Йордан Йовков. В повестта си ,,Жетварят” използва един от най-авторитетните герои в селото – учителя, за да изрази личното си противоречиво отношение към машините и прогреса – закупената вършачка е троянския кон, прогреса ще даде много, но и ще отнеме. Във въпросната творба, Йовков се вдъхновява и възпява не машините и прогреса, а нравственото прераждане, прошката като висш духовен акт, разглеждани от позицията на християнската етика.

         Неиздържани са някои твърдения, че в ,,Песен за човека” съществува класическата християнска схема на нравствено прераждане. В някои съвременни литературни разработки се допуска, че лирическия герой е ,,попаднал” на хора, които не е изключено да са християни и под тяхно влияние да е ,,станал човек”. Не можем категорично да кажем какви са били тези хора – християни или по-вероятно комунисти, изхождайки от контекста на останалите произведения. Нравственото прераждане в християнския смисъл е свързано с нравствено пречистване чрез катарзиса на покаянието. В произведението не можем да открием дори една пролята сълза от героя. Ако лирическия герой е попаднал на хора-християни и е станал такъв по убеждение, той би бил способен на лична равносметка, ще заживее с мисълта за Страшният съд, ще се изправи лице в лице със своята съвест. Ако това е вълнувало героя, той едва ли би посрещнал смъртта с песен на уста. Отново посланието заобикаля същината на християнството и се разтапя в езическия, по-точно древноримски етичен елемент, за да се изтъкне смелостта като върховна добродетел, подобно тази на гладиаторите, които са посрещали смъртта с усмивка (в случая с песен).

        Християнството в своята борба със злото използва като средство най-мощното оръжие в света - любовта. Християнските добродетели са носители и генератори на позитивни чувства и енергии. В творчеството на Вапцаров изобилстват думи и изрази носещи негативен заряд – омраза, злоба и самоубийствени енергии. Нека да разгледаме стихотворението ,,Писмо” (моряшкото), което авторитетната критика определя като най-романтично и би се очаквало негативните изрази да са по-малко. В първата част се говори за ,,изстиване на надеждите и вярата в доброто и в човека”. Християнският прочит би предположил, че лирическия Аз е ,,хванат в капана” на сатанинското. Във втората част вярата се връща и причината  е неизясненото ,,това ново, което го спира да не пробие своя слепоочник”. Доказателство, че това не е християнска вяра, са последващите стихове:

,,То злобата в сърцето трансформира

в една борба, която днес клокочи.”

              

             Не става ясно, как ,,християнското” Вапцарово сърце допуска тази злоба  и как тя може да се трансформира в борба за нещо позитивно и добро от християнска гледна точка.

           В същото произведение можем да дешифрираме каква е всъщност вярата на Вапцаров. Всяка вяра се основава на човешката съпричастност към дадено чудо. Авторът не се осланя на ,,възкресение” , ,,нравствено възраждане” или подобно чудо присъщо на християнската ценностна система, а артикулира добродетели на революционно – бунтовническата ценностна система, която е опозиционна на християнската.

           ,,За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта тъмен.

Да, нашто ярко слънце ще просветне.”

За да изгрее слънцето - символ на естественото и традиционното, не са необходими човешки усилия. Освен това охарактеризирането му с ,,нашто” подсказва, че истинското слънце като символ на християнското просветление ще се замести с нова истина, в която вярва авторът. От ползваната символика на поетите - революционери можем да се досетим, че това е ,,слънцето на революцията” или ,,слънцето на комунизма”. Актът на заместване на естественото слънце с другото, за което лирическия герой е готов да счупи ледовете, а дори и главата си, говори за осъзнатата от самия автор разлика в традиционната християнска истина и вярата му  в нещо друго.

Всъщност Вапцаров прави услуга в полза на тезата, че християнството е много по-хуманно от марксизма. То е най-толерантната религия, защото дава свобода на човека. В марксизма човешката личност е нищожен елемент подчинен на идеологията. Вапцаров го е казал съвсем ясно: ,,Какво тук значи някаква си личност.” Който е запознат с марксизма знае какво означава ,,диктатурата на пролетариата”, която е задължително условие за реализиране на идеята. Най-важното в марксизма, най-голяма ценност е идеологията, а човека е на втори план. В християнството най-важно е човека, без оглед какъв е той. Дори с по-голямо внимание Пастирят удостоява ,,черната овца” (или както е казано в притчата ,,блудния син”) в сравнение с праведните, защото за Него е важен всеки човек.      

Вапцаровото творчество е искрено, безхитростно и по пролетарски директно. Ако използваме неговия език можем да кажем: Той не шикалкави. Никаква словесна акробатика и  никакви вълшебства не биха успели да открият някакъв скрит смисъл в неговите творби. В съвременния свят на нравствен и идеен плурализъм Вапцаровите произведения биха вълнували и искрено харесвани от хора по-скоро индиферентни към християнството и търсещи красота и смисъл извън него. Не е необходимо да се търсят допълнителни несъстоятелни доводи, за да се поставят съмнителни етикети върху творчеството на този творец и да се афишира като някакво, каквото всъщност не е.

Поезията на архимадрит Серафим – синтез на едно християнско съзнание

Поезията на Архимандрит Серафим се гради на основата на любовта на Спасителя към падналия човек и преклонението му пред Твореца.

Много тълкуватели на словото Божие са ни оставили своите философски размишления, но никой не е опоетизирал дълбоките и съкровени чувства на духовния човек така възхитително, както отец Серафим, който притежава рядък поетически дар. ,,Талантът и дълбочината на мисълта у отец Серафим, тънкото му чувство за духовния живот на човека, според мен са възхитителни. Той е последната велика фигура, която българското православно християнство е дало на света. Архимандрит Серафим е не само богослов, той е най-големият ни християнски поет от втората половина на XX век.” (Димитър Коруджиев).

Стихосбирките му "Нашата вяра", "Нашата надежда", "Нашата любов", "Нашата молитва", "Гордост и смирение", "Смисълът на страданията", "Вражда и помирение", "Забравеното лекарство", "Живот след живота", "Оптинските старци", "Православие и икуменизъм" са плод на едно постоянно християнско съзнание за Божията любов и един непоколебим стремеж към Бога.

Парадоксален израз на яснотата и чистотата на духовното му съзнание е стихотворението ,,Сън сънувах”.

Сънувах сън... Бях някъде във храм

 безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!

 Пред него бе изправен груб войник

 и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,

 нанизани със късчета олово,
 ръбати, остри, с грапави страни.

При всяко ново шибане сурово

те вбиваха се в страдащата плът

на кроткия Христос... И всеки път,
когато пак камшикът заплющеше,

 потръпваше Христос, но все мълчеше...

А по измъченото Му лице
 струеше кръв. И двете Му ръце
 пробити бяха. В кротките очи
 блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
 петна от кръв личаха по ребрата.

 Навред - по гръб, по рамене, гърди
 се виждаха все кървави бразди.

  Безжалостният и суров войник

  издигна пак разветия камшик
 и взе да шиба... Силно възмутен,
аз пламнах, обладан от гняв свещен,

 па спуснах се и викнах: "Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!"...

 В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна... Аз се ужасих...
че в него... своето лице открих!...

Характерно за смирения човек, така близък на лирическия Аз у поета, е че вижда постоянно своите недостатъци. Той не само никого не осъжда, не се взира в чуждите грехове, но смята себе си за най-лош от всички. Висша форма на смирение, достигната единствено от истински благочестивите духовни лица е собственото съзнание за последен грешник, за недостоен сред човешкото общество.

С това произведение Отец Серафим се самоизлага на съд пред нас грешните. За светския човек подобен жест изглежда невъзможен, но добродетелните християни, особено светците, достигнали до голямо съвършенство, удостоени дори и с дара на чудотворството, са се мислели искрено за големи грешници. Св. апостол Павел, който се бил потрудил повече от всички свети апостоли за разпространяването на Словото Божие, се нарича в непонятно за нас смирение изверг, най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол (1 Кор. 15:8-10) и искрено смята себе си за пръв между грешниците. (1 Тим. 1:15) А нашият роден светец, ангелът на България, Свети Иван Рилски започва своя ,,Завет към монастирските братя” със следните думи: “Аз, смиреният и грешният Иван, който не е сторил никакво добро на земята, ….”

Със смирението е свързан този чуден парадокс: колкото по-добродетелен става човек, толкова по-грешен се чувства. Мъдрият философ Паскал е схванал отлично това явление и го е изразил така: “Има само два вида човеци: едните праведни, които се мислят за грешни, а другите – грешни, които се мислят за праведни”.  Св. Тихон Задонски пише: “В истинското смирение се забелязва непрестанен глад и жажда за Божията благодат: защото смирението не гледа на това, което има, а мисли и търси онова, което няма. Както учащите се от книгите и от учителите, колкото повече се учат и привикват, толкова повече виждат своето невежество, затуй, защото далеч повече е онова, което не знаят, от онова, на което са се научили, така и учещите се в школата на Божията премъдрост толкова по-бедни духом се виждат, колкото повече стават участници на Божиите дарования; защото съзират, че много нещо още нямат, поради което и търсят смирение и въздишки”. Ето защо само смирен християнин, като отец Серафим, достигнал голяма мъдрост, със своята тънка духовна прозорливост може да вижда многото свои грехове.

В произведението на отец Серафим се разкрива борбата на лиричния му герой със самия себе си, в стремежа си да води праведен духовен живот. Неговата собствена душа е арена на тази борба. Дребните грехове са често по-опасни от най-големите престъпления, защото последните тежат силно на съвестта и настояват да бъдат изкупени, изповядани, заличени, докато малките грехове не тежат особено на душата, но имат това гибелно свойство, че с времето я правят безчувствена към Божията благодат и безразлична към спасението.

,,Друга характерна черта от поезията на арх. Серафим, която изявява стихотворението "Сънувах сън", е живото чувство за неправдата, за злото в света, както и откликът на всяко чуждо страдание.” (Калин Михайлов) Състраданието е един от християнските добродетели, с който се характеризира всяка една християнска милостива душа.

Стихотворението ,,Може би” още по-точно излага на показ вътрешната борба в страдащата душа на лирическия герой.

Да се топиш във грях,
измъчен и разкаян,
да тръпнеш гузен, плах,
обзет от смут безкраен,
а външно да си строг

и праведен, и светъл,
с добре прикрит порок,
с привидна добродетел;
да чезнеш раздвоен
и всякога пристрастен;
към Бога устремен,
на дявола подвластен
в доброто да се вричаш,
на злото да си роб,
живота да обичаш
и жив да си във гроб;
и никой да не знае
за твоите борби -
туй моята съдба е...
и твойта, може би!...

Злото и дяволът са наши всекидневни спътници, които ни раздвояват и лирическият Аз искрено споделя с нас за своята вътрешна борба с порока. Чистите стремежи на душата често влизат в противоречие с биологичната същност на тялото. Нали самият символ на вярата – христовият кръст - символизира пресичането и противоречието на тези две сили, бушуващи в християнската душа. На това противоречие отец Серафим е посветил стихотворението ,,Монахът към своето тяло”:

Но знай, че носиш ти товар безценен,
изкупен на Спасителя с кръвта.

 От тебе чакам подвиг неотменен.

 Бъди ми вярно ти в покорността!

Безценният товар, за който споменава лирическият говорител, е човешката душа, която е безтленна и призвана да се облече в нетление, за разлика от воюващата с нея плът, която е само една нейна дреха. Тялото иде от земята, а душата от Бога. Истинският човек е в душата: тя е образът на Бога, т.е. жизненото дихание, излязло от устата на Бога. Тоя образ се състои преди всичко във властта на човешкия дух над природата. Душата е в тялото с власт, сила и действие, тя господарства над него, защото е образ на Бога.
       Това стихотворение на арх. Серафим прилича на едно друго на Атанас Далчев, но тук виждаме един възхитителен аскетизъм и едно непонятно за светския човек потискане на биологичната същност на ,,мършавото” монашеско тяло, подлагано на ,,изтезания и скръб”.

Монашеският живот е един свят, който е непонятен за светския човек. ,,Самата дума "монах" отваря врата към един вътрешен свят, който ние, светските хора, познаваме слабо и по-скоро умозрително. Монасите, от друга страна, рядко правят този свой вътрешен свят общо достояние. Причините са много, те са изключително важни и аз не съм човекът, достоен да ги коментира. Главното е, че отец Серафим прекрачва тоя праг с убедителност и сила, доказващи усещането му за правота: Бог му е дал средства, за да осъществи едно дело, значи го е поискал от него.” (Димитър Куруджиев)

Израснал в калта като цвят сред полето,

 изложен на бури, съблазни и грях,
 и все пак възлюбил над всичко небето –
 това е монах.

Безстрашен в борбите със злото страхотно,

но кротък и мъдър със Божия страх,
прегърнал страдания тежки охотно –

 това е монах.

За радост и правда Божествена жаден,
 към всички добър, снизходителен, благ,
  към себе си само безкрай безпощаден –
 това е монах!

(„Монах”)

В своето свято преклонение към Божията слава лирическият говорител не се държи надменно и високопарно, а запазва скромността си, защото знае, че каквото и да има, то е дар Божий, който може да бъде загубен, ако човек се възгордее с него. Съзнанието и личната самооценка за праведност е свързана с човешката гордост и е съвсем чужда на лирическия герой. Няма никоя друга страст, която тъй да унищожава всички добродетели и така да оголва и лишава човека от всякаква праведност и святост, както тази зла гордост.

С дявола бори се без пощада,
но да се гордееш ти не смей!

Не мечтай за някаква награда,

 а на Бога само се надей!

При стремеж към най-високи цели

в най-дълбоко се смирение крий,
скромен, тих във подвизите смели,

любещ, благ към лоши и добри!

  Всеки ден стреми се към небето,
   сам осъдил се на вечен ад!
   Чувствай гнус от себе си в сърцето
   и над теб ще грейне благодат!

   Забрави доброто, що си сторил,
   а помни греха си и се кай!

   Тъй се стигат светлите простори!
   Тъй се влиза в радостния рай!

(„Към небето”)

В стихотворението лирическият говорител противопоставя основната християнска добродетел - смиреността, на нейния антипод – гордостта. И като наш духовен пастир ни съветва как да се предпазим, та тя да не завладее нашата душа. Нека си припомним как един Ангел, когото поради извънредния му блясък и красота наричали Люцифер (Денница), бил свален от небето не за нещо друго, а защото бе наранен от стрелата на гордостта; той паднал в преизподнята от този висш чин на блажените Ангели. Щом такава една безплътна сила, украсена с толкова значителни преимущества, е могла от едно превъзнасяне на сърцето да бъде свалена от Небето на Земята, то величината на това разрушително падение е достатъчно доказателство колко бдително трябва да се пазим ние, облечените в тленна плът. Бог от нищо не се гневи така, както от човешката гордост. "Бог се противи на горделивите"  (Иак. 4:6), и още: "Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа."  (Прит. 16:5, 138.)

 Осъзнавайки своето безсилие да победи собствените си страсти арх. Серафим знае, че всякакъв негов успех в това отношение ще е благодарение на Бога. "Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо." (Йоан. 15:5)  Волята на искащите съвсем не е достатъчна, щото човекът, облечен във воюващата срещу духа плът да може без особения покров на Божието милосърдие да постигне съвършена чистота и непорочност, и с това да се удостои да получи онова, което тъй силно желае и към което така се стреми.

Напрегни и сетните усилия

Божията воля да твориш!

 Ала знай, че в пълно си безсилие
 своите страсти сам да победиш!

(,,Към небето”)

В тези стихове лирическият говорител изразява своето убеждение, че без Божията благодат, никой не може да достигне до нужната степен на благочестивост. Без Божия помощ, човешките усилия сами по себе си, не могат да доведат до съвършенство, но също така Божията благодат се предава по-охотно на онези, които са впрегнали сетни усилия, защото Той много повече от нас желае и очаква нашето съвършенство и спасение. Авторът в хармония с християнското учение поставя човешкото смирение в същността на всяка своя творба. Смирението е основа на християнския добродетелен живот. Иисус Христос е поставил бедността на духа, т.е. смирението в началото на Своите блаженства, защото от смирението започва духовният живот, обогатяването с благодат и истинска добродетелност. Човекът е изгубил рая поради възгордяването си и смирението е една от добродетелите, с който да се издигне пак до него. Лирическият герой е направил своя личен избор и е намерил пътя на доброволно себеунижение и на постоянно смирение, който е най-верният път към Царството небесно!

Смирих се, та в душата моя бедна

да се издигнеш, Боже, само Ти!
Облякох вретище, за да прогледна

 в невижданите Твои красоти.

На пост и въздържание привикнах,
та все да търся Твоята храна.
Обидите за Тебе аз обикнах,
 за да цари в сърцето тишина.

Тъй беден съм и нищо не съзирам,
с което себе си похвалил бих.
Откакто почнах сам да се презирам,
аз Твойта слава в себе си открих.

   („Смирение”)

         

Колко кротко, простодушно и любвеобилно, с една смирена и чудна кротост на незлоблив гълъб, лирическият Аз изповядва Христовото име! Това е излияние на една свята душа, съзерцаваща и Бога, и своята греховност. Лирическият Аз се обръща с едно интимно ,,Ти” към Спасителя със съзнание за греховност, с надежда за спасение и с една безмерна любов. И настина, нима е възможно да обичаш някого така, и да не желаеш да общуваш с него?

Бог използва вярата ни, за да оформя характера ни. Новият Завет ясно ни предупреждава, че като християни ще преминаваме през изпитания. Свети апостол Петър сравнява вярата ни със злато, чиято скъпоценност трябва да се изпитва с огън. Лиричният герой, виждащ бащинска добронамереност в Бога, възприема за милостив жест и божествена любов всяко изпитание, което му се изпраща, за да се оформи неговият характер:

В страданията, що изпращаш Ти,

 растат крилете ми за бъдещ полет.
Без зимата, която ни гнети,
кой би почувствал Твойта дивна пролет?

Непостижимий! Работи над мен
с ръка, която сваля и въздига!

("Туй ми стига")

Със своята искрена вяра в Бога лирическият герой смирено приема страданията, които ще каляват характера му на християнин. Подобно на библейския герой Йов, Господ чрез изпитания смекчава и изглажда нашия дух. Съвършенствата на един по-висок дух, към който лирическият герой се стреми, не се придобиват по никакъв друг начин, освен чрез тежкото страдание.

В стихотворението ,,Със вас съм аз”, подобно на Христос, лирическият герой, криещ своите добродетели, застава в дълбоко смирение пред своите събратя и като последен грешник общува с тях.

Отец Серафим съзнателно отбягва темата за живота в съвременния град. Неговият лирически герой е чужд на безбожния водовъртеж на днешния свят. Той има само един благословен глад и той е глад за Бога.

О, Господи, животът ни какво е?
Стремеж към власт, борба за трон нетвърд!
Лъжи, измами, грохот неспокоен,

летеж към суети!… Накрая – смърт!

Пази ме Ти от устрем към успехи,

 догонвани по пътя на греха!
 Не ща отличия, не ща утехи,
 които са петно за съвестта!

Ако на други даваш власт и сила,
 на мен по-скромен жребий отреди –
 да бъда като птичка лекокрила
 щастлив и прост, със обич във гърди!

 Не ща известност, нито чест, която
 събужда завист, мъст и злъчен смях.
 Дай твърд да съм в решението свято –
  да не купувам щастие със грях!

 Аз предпочитам тук да съм последен,
 ала по Тебе да усещам глад,
 и слънцето над моя покрив беден

 да грее с мир, да сипе благодат!

 Та щом завърша попрището кратко,
 излязъл от измамната мъгла,
 с мир да помоля: “Приеми ме, Татко!”
 и Ти с любов да ми речеш: “Ела!”

                                                                

 („Попрището кратко”)

Лирическият герой в поезията на Отец Серафим гледа на света, в който живеем като на временен дом и той е малка грижа за него. Той е чужд на всички земни стремежи, които са извън обсега на християнския живот. За него същественото е Божието слово, което е насочено към духовните неща: свещеното. А ,,стремежът към властта”, към ,,известност и чест” са светски грижи, които отделят ума на човека от Господа, осуетяват благочестивите мисли на хората и не им позволяват да виждат бъдещия живот със светлите очи на душата. Съвременният свят е твърде прагматичен и релативистичен за поета.

Отец Серафим свързва в творбата си светските успехи на човека и стремежа му за власт „с лъжи, измами, грохот неспокоен”, които са чест спътник в живота на амбициозния съвременник. Светският прагматизъм често се поддава на осъзнати или неморални компромиси. А моралните задръжки са присъщи за непрагматичните хора. За Божиите служители, новозаветният стандарт на управление не е светският, а по-различен – тези, които са по-високо в лидерското си положение в църквата, са тези, които служат на другите. Това е точно обратният принцип на съществуващия светски лидерски модел: ,.., но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина.” (Мат. 20:25-28) В стихотворението ,,Попрището” служенето се противопоставя на фалшивата и светска основа за благоденствие и крайният му резултат е любов към Бога и отказ от моралните компромиси. На поета му ,,стига тая награда” в края на неговия земен живот Бог с «любов» да го призове при Себе си.

Християнските добродетели в поезията на Пушкин

           

   Александър Сергеевич Пушкин (1799 – 1837) е смятан напълно основателно не само за първия велик руски поет, но и за родоначалник на руската художествена словесност. Той е истински новатор с използването на разговорния простонароден език в творбите си. Литературното му наследство оказва огромно влияние както в Русия, така и далеч зад нейните граници. Творческият му и житейски път са предмет на безбройни анализи и публикации от най-видни изследователи и писатели.

За целите на настоящото изследване ще отбележим три факта от неговата биография. Бащата на Пушкин е потомък на род с над 800-годишна история, който съхранява и предава на поколенията принципите и традициите на православието. Дядо му по майчина линия, независимо, че е роб от Абисиния, изпратен като подарък от Константинопол на Петър Велики, (който пък го издига до инженер-генерал), всъщност е бил успешно приобщен към християнската религия. А самият А. С. Пушкин получава изключително престижното за времето си образование в императорския лицей в Царское село.

   Пушкин е представител на романтизма и християнския реализъм. В своята кощунствена младост поетът с присъщото си присмехулно отношение към житейските проблеми и истини, написва в антично-езически стил много творби, в които наслагва антични реминисценции, мотиви и сюжети над библейските. През лицейския период, а и по-късно, подражавайки на Волтер, пише редица пародийни, кощунствени и цинични стихове и профанизира евангелски разкази и библейски легенди. Творби като ,,Монах”, 1813; ,,Гавраилиада”, 1821; „Христос воскресе”, 1821  той сам определя като лудории.

            В цялостното творчество на Пушкин личи неговото повлияване от френската литература. В ранното си творчество той е завладян от Волтер, Дидро и др., които внасят колебания в неговата християнска вяра. В един такъв момент, когато се е чувствал невярващ, изглежда е написал стихотворението ,,Безверие” 1817г. В него описва страданията на невярващия човек. Личи си, че в това лирично стихотворение Пушкин излива собствените си преживявания.

Напрасно в пышности свободной простоты
природы перед ним открыты красоты;
напрасно вкруг себя печальный взор он водит:
ум ищет божества, а сердце не находит.

От цитираното можем да заключим, че ако в известен период от живота си той се е съгласявал с някои западни творци, че няма Бог, то това той е отчитал като ужасен факт, който изобщо не му се харесва.

          Състоянието на Пушкиновото съзнание в този период от живота му най-добре е определен от В.С. Непомнящий: ,,Пушкин все пак е вярвал в Бог. Той е разбирал много добре тънката граница между личността на човека и неговата душа. Тези понятия често се сливат в едно, но Пушкин знаел, че те са различни. Това е точно такъв случай, за който Тертулиян говори, че душата на човека по самата своя природа е християнска. Душата на Пушкин винаги е била християнска, просто той дотогава не е знаел това или не е искал да признае”. През 1824 г., когато работи над ,,Борис Годунов” той го написва така, че и най-малкото съмнение не остава, че това произведение е написано от православно-вярващ човек. В тази творба Пушкин описва руската история така, както тя не би протекла, ако Бог не съществуваше.

           След написването на ,,Борис Годунов” Пушкин променя своите политически пристрастия, като става монархист или както той сам се нарича – либерален консерватор.

           В своята зрялост и в по-късен период от творчеството си Пушкин бавно, чрез противоречиво колебание върви към необходимостта от разбиране на своето избраничество да се отдаде на сериозни социални и философски теми, които той пречупва през своето християнско съзнание и творческа индивидуалност.

Произведението ,,Село” свидетелства за съхранените дълбоко в същността на лирическия Аз нравствени добродетели. Отношението към труда е боговдъхновено:

Сменят се пред мен картините омайни

на двете езера просторите безкрайни

с белеещ платноход над сините вълни.

Оттатък – хълмите, а между тях – нивята,

къщурките в далечината

и бродещи стада в крайречните низини,

по-долу – плевници, на мелници крилата –

следи на труд и на честити дни  ….

Той леността унищожава

и буди страст за труд у мен…

В същото произведение лирическият Аз предлага постигането на повече свобода и права на народа не по революционен път, а чрез законни царски реформи.

Кога ще видя аз страната ни спасена

по даден царски знак от робския хомот

и ще изгрее ли зората въжделена

над просветения неугнетен народ?

На 20 години осъзнава празнотата на своя живот, безсмислието на празните наслаждения и пороците, които обсебват душата, свободата и човешкия живот.

  Аз диря нови впечатления

и бягам днес от тебе, край рожден,

от вас, другари в празни наслаждения

на младостта, уви, отминала от мен!

И вас, избранички в порочни заблуждения –

заради вас аз жертвах слава и покой,

душата, свободата и живота свой.

                          (превод Любен Любенов)

В ранната си младост написва безнравствени произведения, неговия лиричен герой дори става убиец („Черния шал”, 1820), но много скоро ще признае, че в моменти на тъга, демон се промъква в неговата душа („Демон”, 1823). Демон, който влива отрова в сърцето му. Демонските чувства и язвителните му думи чернят Божия промисъл и сквернят прекрасното. Нравствените устои на поета, дължащи се на християнското възпитание му помагат да изостря своите сетива за разпознаване на демона и демонското. Той не му позволява да обсеби душата му и да позволи на устата си да станат проводник на демонското презрение, а на сърцето си да се изпълни с неверие в любовта и прегърне омразата. Не ще позволи на демона да му пречи да благославя Божието творение.

   Пушкин разбира своето богоизбраничество и това е отразено в стихотворението му ,,Пророк”.  Характерно за избраниците - пророци е духовната чистота, която се постига чрез мъки (страсти). Както огънят обжарва ръждясалия метал, така мъките пречистват душата. Пречистването е драматично изпитание за личността. Авторът неслучайно избира пустинята като подходящо място за своите пречистващи страсти. В творбата Пушкин използва библейски сюжет. Самият Христос, както се казва в стиховете на Светото писание, избира пустинята, за да се пребори с изкушенията на дявола. Спасителят престоява в пустинята 40 дни без храна и вода, за да пречисти душата си. Изкушенията на тялото, от които се възползва Сатаната, разчитайки на тъмната страна на човешката природа, изправя лирическия герой на кръстопът и именно там го навестява шестокрилият ангел.

Измъчван от духовна страст,

се влачех аз в пустиня тъмна

и ангел шестокрил със власт

над моя кръстопът разсъмна.

Ангелът е Божествен пратеник, който изостря сетивата на лирическия Аз, за да усеща и вижда истината.

И с леки като сън ръце

докосна моето лице.

Зениците ми заблестяха

със поглед на орлица плаха.

Докосна моя слух

със звън – и аз видях и чух:

     Развитите сетива му помагат да разбере предишните заблуди и празнословие. Наричайки езика си ,,грешен” и ,,проникнат от слова лукави” красноречиво говори за покаянието си за прежни негови творби, които възприема вече като плод на заблуди.

И от устата ми след миг

изтръгна грешния език,

проникнат от слова лукави,

и после в нямата уста

на змийско жило мъдростта

с десница кървава постави.

Така определен произхода на мъдростта  - от ,,змийско жило”, потвърждава думите на Гьоте: ,, Не раздирайте завесата на битието, защото гледката е неприятна…” .

 Призванието на мъдреца изисква отговорност. Това призвание е от Бога, който е направил своя избор. Поетът нарича Божията ръка ,,десница”, като по този начин изказва своето признание за неговото всемогъщество. Накрая в стихотворението става ясно, че лирическият герой няма друга алтернатива, освен да вижда, слуша и разбира Божията воля. Оттук насетне тази Божия воля ще пламти в сърцето му и като Прометей той ще запалва Божията вяра в хорските сърца.

И Бог ме позова на глас:

,,Стани, пророк, и виж, и слушай,

и волята ми разбери:

с думи по вода и суша

човешките сърца гори!

  (превод Иван Теофилов)

             Християнската вяра покрива един голям периметър от поклонници. В християнската общност търсят и намират място както аскетичните отшелници на толстоизма и квакерите, така и смелите рицари кръстоносци - борци срещу враговете на християнството. Избора на рицар-кръстоносец за свой лиричен герой е показателен, че Пушкин съхранява дълбоко в душата си именно тази крайна християнска философия.  Подобно на творбите от рицарската поезия неговото стихотворение ,,На земята рицар беден” ,1829 г. възпява духовното пречистване на рицаря, за да стане достоен да посвети живота си на Св. Богородица. Когато умира от любов и скръб в своя замък–затвор, пристига злият дух, да присвои душата му, но Христовата майка го спасява и приютява в Божието царство:

Но Пречистата най-честно

в тоя миг го защити –

и във царството небесно

своя рицар приюти.

                      (превод Петър Велчев)

 Преклонението пред Христовата Св. Майка е изразено и в сонета ,,Мадона” 1830 г. Пушкин предпочита да бъде ,,вечен зрител” на една-единствена картина – тази на ,,Пречистата и благия Спасител”. Епитетите, които употребява авторът отговарят най-точно на представата, която той е изградил в себе си по отношение на тях. Поетът се вдъхновява от величието на Светата Дева, нейната чистота, невинност и святост, а също така и от ,,мъдрите” очи на Младенеца.

Сред своя бавен труд и в глухия си кът

бих искал на една да бъда вечен зрител,

една-единствена да бди, тъй както бдят

над мен Пречистата и благия Спасител –

Тя с величие, той с мъдрите очи –

тъй както кротки бдят сред слава и лъчи

в Сион, без ангели, под палмите на склона.

Получих всичко… Бог чрез свойта доброта

ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона,

най-дивен образец на дивна красота.

            (превод Стоян Бакърджиев)

Наричайки Господ ,,добър”, Пушкин с израза ,,получих всичко…” и ,,небесен дар” изказва вълнението, което е изпитал от прекрасното художествено творение. Господ е добър, защото му е дал възможност да се радва на тази картина, а също и способността му не само да я гледа, а да я вижда. Красотата на Мадоната е дивна и неземна. Тя е плод на фантазиите на художника, който трябва да си представи най-красивата, най-чистата и най-одухотворена девойка, която Бог е избрал, за да я удостои да бъде майка на Неговия Син. Така и в поета е отразена тази божествена красота, несравнима с нищо земно.

        В стихотворението ,,От лудост да ме пази Бог” Пушкин разглежда тезата за свободата. В първата част на произведението той използва антитезата, като отъждествява свободата с деградивната същност на пороците:

В полята волно бих летял

и като вихър побеснял

бих къртил дървеса…

      Споменатата антитеза се използва, за да подсили основната и правдива теза във втората част на творбата, а тя е, че привидната свобода на лудостта превръща лиричния герой в роб на тази своя лудост. Пороците, когато обсебят душата, са най-тъмното робство за човека. Робството на душата е много по-тежко от телесното робство.

А през нощта ще чувам аз

не славей, пеещ с ярък глас,

не шепот на бреза –

а скръбен вик на мой другар

и груба реч на тъмничар,

и звън на железа.

           (,,От лудост да ме пази Бог” Превод Петър Велчев)

През 1836 г. Пушкин записва думите от проповедта на архиепископ Георги Кониски: „За молитвата постът е същото, каквото са за птиците крилата“. В последната година от живота си той отпечатва в „Съвременник“ ред анонимни статии за традициите на християнството, за отците на Църквата, за руските светии и за Книгата на книгите: „...тази книга се нарича Евангелие – и такава е нейната вечно нова прелест, че ако ние, преситени от света или, отдадени на униние, я отворим случайно, вече не сме в състояние да се противим на нейната сладостна увлекателност и се потапяме с цялата си душа в нейното божествено красноречие“. („Об обязанностях человека“, 1836)

        В същата статия се дава много висока оценка на проповедта на Христос: „...малко са избраниците (даже и измежду първоначалните пастири на Църквата), които са се приближавали в своите творения до кротостта на духа, до сладостта на красноречието и до младенческата простота на сърцето в проповедта на Небесния учител“.

       Пушкин използва християнските топоси в творчеството си. В духа на онова време неговото възпитание е религиозно и то е дало съществен отпечатък върху поезията му. Изключително добре запознат с християнската терминология и раннохристиянските литературни творби, той пресемантизира и виртуозно играе с перифрази и реминисценции.

          С еднаква пластичност и лирични стихове поетът създава както прекрасния Рай, така и мрачните ужаси на Ада.

          В „Ангел”, 1827, което е едно откровено християнско по дух произведение, едноименният нежен божествен персонаж се противопоставя на мрачния и деструктивен демон. С типичната си шеговита оригиналност Пушкин пресъздава картина, в която ангелът сияе, а демонът, измъчван от злобно съмнение, „за първи път бе обладан” „от неволно умиление”. Във великолепни стихове Пушкин въплъщава идеята за примирението – основният и най-важен християнски добродетел.

             В лириката на Пушкин е пресъздадена и картината на ада. В цикъла от две части „И тръгнаха напред – от страх съм онемял”, 1832, и „И страшни демони с демоничен смях”, 1832, отново шеговито се подражава на великото творение на Данте. И двата откъса рисуват много релефна и изключително зловеща картина на адските мъчения. Вергилий показва на поета как дяволът пърли на огън безжалостен и зъл старик - лихвар. Потискаща е гледката, когато поетът изобразява „страшни демони с демоничен смях”, прииждащи „като мравуняк в тъмнината”. Дяволите разжарват огнено кълбо, „демонският рой отива” „след нови жертви”.

            Преди да бъде убит поетът написва няколко стихотворения, които са известни като ,,Евангелския цикъл на Пушкин”. Всички произведения от този цикъл са написани около началото на юли 1836г. От съдържанието на творбите става ясно, че обект на авторовото вдъхновение е отминалия празник Великден. След Възкресение, в православната църква традиционно се провежда особено тържествена неделна литургия, на която се споменават събитията през страстната седмица. Може би спомените от преживяното вълнение по време на християнския празник са провокирали идеята за използваните библейски мотиви, свързани с дните преди разпятието.

            В стихотворението „Отцы пустынники и жены непорочны“ Пушкин прилага почти дословно византийската молитва на Ефрем Сирин. Произведението се състои от две части – подход към молитвата и собствената молитва. Стиховете в първата част свидетелстват за желанието на лирическия Аз да предаде точно своето душевно състояние. Молитвата на Св. Сирин, която поетът перифразира е избрана неслучайно. Тя е единствената, която се повтаря през дните на целия Велик пост. Изборът на тази молитва в качеството си на покайна, се обяснява с това, че тя съответства на състоянието на душата, което трябва да владее благочестивия човек в дните на Великденските пости: съзнание за лична греховност и падение на духа, предшестващи неговото пречистване и просветление. Именно това състояние е подчертано с епитета ,,падшый”, което в контекста на стихотворението означава и ,,грешен”, и ,,духовно смирен”.  Това произведение изразява преломен период в късното и зряло творчество на поета, когато идва времето да осъзнае, че профанизирането на сакралното, както и ползването му като обект на забавление, е празнословие, което води до празнота в душата. Пушкин, подобно на завърналия се блуден син, се обръща към Бога с признание (,,Царю на моите дни ”), на когото е изпитал нужда да се помоли. Анализирайки творбите на по-ранното му творчество виждаме, че той наистина е имал за какво да се покае. Това произведение е доказателство за неговия възвисен вече дух. Молбата, отправена към Бога да му даде зрялост, да го предпази от прегрешения, както и да не осъжда другите, ни убеждават в неговото смирение и духовно прераждане.

Светци-отшелници и деви непорочни,

сърце да възнесат в селения задочни

и да го укрепят за светския двубой,

молитви праведни редили са безброй,

ала пред никоя душата тъй не трепва

като оная, що свещеника нашепва

през траурните дни на всеки пост велик.

На устните ми тя сама дохожда в миг

и укрепява ме със сила непозната:

-         Царю на моите дни! Духът на Празнотата,

на Властолюбството – змия, що в мен пълзи –

и Празнодумството – от тях ме опази.

Но дай ми ти очи за мойте прегрешения.

С любов и дух смирен ме ти въоръжи

и целомъдрие в сърцето ми вложи.

(,,Светци-отшелници и деви непорочни” превод Радой Ралин)

Стихотворението противопоставя греха и добродетелта. Особено внимание в него е обърнато на борбата с ,,любоначалием” (властолюбието). На този грях е дадено следното определение: ,,змия, що в мен пълзи”. Чрез поантата на стихотворението ,, С любов и дух смирен ме ти въоръжи/и целомъдрие в сърцето ми вложи.” молитвата завършва със спокоен, умиротворяващ стих, произнесен, като че с едно дихание. Тук е изразена личната истина на поета – една концентрирана мъдрост - известна от времето на раннохристиянската литература и от времето на Ефрем Сирин, в която припознава дълго търсения нравствен идеал. До края на творческия му период тази истина ще е негово лично кредо. Смирението, търпението и любовта носят покой в душата на човека, защото са пречистваща сила. Те са топлина за душата, оживяват сърцето и са фундаментът, върху който се гради целомъдрието. Лирическият Аз у Пушкин моли за своя смирен дух, търпение, любов и целомъдрие, не само защото ги смята за изначално насъщни за човешката природа, а защото това са основните християнски добродетели (Христови благословии).

          В поетиката на романтизма се наблюдава сближаване на изкуството и религията, при което поетическият текст често се възприема като равносилен на молитва. В „ Светци-отшелници и деви непорочни “ обаче Пушкин следва не романтическия, а по-стария, средновековен канон за изкуството, според който подражанието, а не изобретателността представлява най-висшето достойнство на изкуството. Запазвайки Сиринския основен мотив, интонацията и композицията, Пушкин избягва греха на празнословието и заедно с това не се лишава от своето поетическо майсторство. Като написва това стихотворение Пушкин смирено се присъединява към „множеството божествени молитви“, сътворени от „отците пустинници и непорочните девици“, като повтаря в своето собствено вдъхновено изкуство техния духовен подвиг.

       Стихотворението „Как с древа сорвался предатель ученик“, наричано още „Подражание италиянскому“, е почти изцяло преработка на сонета на италианския импровизатор Ф. Джани „Sopra Guida“, която възпроизвежда по френския превод на А. Дешан „Supplice de Judas dans l'enfer“. Тук се развива темата, започната в „Светци-отшелници и деви непорочни “ на основата на контраста: на предаността е противопоставено предателството; на устните, произнасящи молитва – устните, изгорени от целувката на сатаната. Следвайки църковния календар „Подражание италиянскому“ ни отвежда от дните на Великия пост към Страстната седмица, към предателството на Иуда (четвъртък) и към неговото самоубийство в утрото на Разпети петък (Мат. 27: 1 – 5). Изключително ярко образно и със силно вътрешно чувство оживява вечният грешник и символът на предателството – Юда, оживяват фрески, изобразяващи Страшния съд, а динамиката усилва това впечатление. В произведението се ползва библейския сюжет за предателството на Юда, който целува Христос часове преди да го предаде за тридесет сребърника. Пушкин описва тази целувка като ,,изгаряща” и от ,,сатаната”. В това стихотворение обаче дяволът няма почти нищо общо с романтическия демон - изкусител. Пред нас е истинският, в теологическия смисъл на думата, дявол. За разлика от Джани и Дешан, дяволът на Пушкин не причинява физическа болка, неговата роля е от духовен порядък: той възкресява Иуда. Затова и езикът на Пушкин в обръщенията си към него е изпълнен с архаическа достолепност:

               

 Дявол прилетел, к лицу его приник,

 дхнул жизнь в него, взвился с своей добычей смрадной и бросил труп живой в гортань геены гладной...

            

             Подобно на божествената йерархия е изградена и адската. Върхът й възглавява Сатаната. Пушкин изобразява „проклетия владика“, приповдигащ се от престола, в цялото величие на неговото сатанинско могъщество. Неизменният кикот на дребните бесове е ехо на неговото високо веселие, което изобразява неговия лик.

               Въвеждането на такава адска троица (Сатаната, демоните и бесовете) в стихотворението позволява на Пушкин да представи драматическите събития в тази мистерия стъпаловидно, в три действия, при което всеки път лирическият говорител задълбочава изтезанията на Иуда, а едно от тях е как „с целувка изгаря устните“.

Сатаната е пожелал Божието творение, но в представите му то е изродено в неговата противоположност: целувката се превръща в инструмент на предателството, възнесението се обръща на низвержение, животът – в смърт, наградата – в наказание, любовта – в ненавист.

Противопоставянето на двете сили поражда дълбинния смисъл на парадокса, който пронизва цялото стихотворение до най-малките подробности. Отделните фрази, думи, даже и морфемите едновременно принадлежат, като че ли на два свята – сатанинския и божествения. Словосъчетания като „предател ученик“, „жив труп“, „проклет владика“, „с целувка изгори“ носят в себе си своето собствено отрицание. Употребата на думи с положителна окраска в изкривен контекст унищожават тяхното свещено значение и създават усещането за гротеска и кощунство.

              Подобно на Дантевия Ад, в това стихотворение Пушкин използва определени думи с тройни съгласни, с които се получава какафония. По този начин формалната структура подсилва смисловата, като внушава дисхармонията, която цари в Ада.

        В по-отвлечен план стихотворението на Пушкин може да бъде разгледано като философско размишление за природата на злото и за съотношението на властта на Сатаната и на Бога. Християнската теология отхвърля манихейския дуализъм. Сатаната също е божие създание и като такова притежава свободна воля, която поражда зло. Предавайки Бога, той тласка човека да повтори този грях.

 Следващото стихотворение от евангелския цикъл „Светска власт“ частично се основава на текст от Евангелието. Централен образ в това произведение е Христос. В него също става въпрос за предателство, но това на светската власт. В произведението е показана драматизацията на конфликта между светската и божествената власт. На мястото на светите жени Дева Мария и Мария Магдалена са поставени два ,,грозни часови, които с присъствието си оскверняват тайнството на разпятието. За да покаже светотатството на светската власт Пушкин използва иронически сравнения и метафори, в които свещените предмети се оскверняват с думи от нисш порядък. По този начин „крыльцо” (веранда, порта) се съпоставя с Кръст, „Божество” се снижава до „градски управител” (правителя градскаго), „двете жени” (две жены) са заменени от „двама часови” (два грозных часовых). „Разпятието” се нарича „казнью” (наказание) и се сравнява с „казенной поклажей” (административен инструмент). Показвайки грубата намеса на светските власти Пушкин прави паралел на предателството на Юда с това на светската власт. Произведението показва нищожеството на светската власт в сравнение с Божествената. Макар, че в стихотворението нито веднъж не се споменава думата ,,власт”, той дава за светската такава убийствено-унищожителна оценка. Повод да се напише стихотворението „Светска власт“ е отклик на конкретно срамно събитие и се обяснява от П. А. Вяземский. По време на страстната седмица в Казанския събор ритуално се изнасят за поклонение два символа – кръста и плащеницата. Те се охранявали от двама войника, които заставали като часови пред тях. Това се отнася за три дни от страстната седмица – в четвъртък целия ден и в началото на петък се внася в храма кръста, който е символ на разпятието на Христа. След това се внася плащеницата, която замества кръста и е символ на смъртта. Последният откъс (стихове 11 – 22) се явява язвителна филипика против светската власт: на всеки реторически въпрос „за какво?” („к чему?”) се подразбира отговорът „няма защо”. Понятието „светска власт” предполага съществуването на друга власт, за която говори Христос: „Моето царство не е от този свят” (Иоан 18: 36). Поетът показва нищожеството на светската власт в сравнение с Божествената, като използва няколко символни думи - ,,божество”, ,,владика” и ,,царя на царете”.  В „Светска власт” царството Божие остава толкова непоколебимо, защото то не е от „мира сего”.

Следващото произведение от евангелския цикъл „Из Пиндемонти“ - е волна импровизация на мотиви от стихотворението на италианеца И. Пиндемонте („Le Opinioni Politiche“), а също така и на теми от стихотворенията на Алфред де Мюсе. На пръв поглед това стихотворение не изглежда религиозно, но когато се задълбочим в основната тема - правата и личната свобода на човека, стигаме до християнската ценностна система на Пушкин. В произведението поетът е имал предвид не някакви псевдоправа, а именно християнския идеал за свободата: „При звучных именах Равенства и Свободы / Как будто опьянев беснуются народы“. Тези стихове не са парадокс, не са надменно позьорство на поета - аристократ. Фактът, че Пушкин, възпявайки „свободата на света“, предлага „на тронах поразить порок“, а не самия трон („Волность“, 1917), често  е убягвал от вниманието на съвременниците му. Дружбата с много декабристи не изключва мисълта, че тяхната победа може да доведе до терора, с който завършва Френската революция. Нека да си припомним „Андрей Шенье“ (1825):

О мъка! О безумен сън!

Къде е тази волност? Ние

стоим под същия топор.

Царете смъкнахме. Мъчител и убиец

поставихме за цар. О ужас! О позор!

                (превод Цветан Ангелов)

Истинското щастие и свобода, утвърждава поетът, живеят не на площадите, а встрани от обществения живот, в уединението, вътре в собствената душа. Пушкин търси не политическа, а „друга, по-хубава свобода“. Даже през най-радикалния период от своя живот Пушкин настоявал единствено за свободата на народа, но не и да му бъде дадена власт. В същата „Вольность“ (1817) пише:

И горе, горе племенам,

где дремлет он (закон. - С.Д.) неосторожно,

где иль народу, иль царям.

            

Най-острите изявления на Пушкин против народовластието се отнасят към 1836 г. В съвременна Франция, т.е. след Юлската революция, по думите на Пушкин, „Народът властва с цялата отвратителна власт на демокрацията – в нея са всички признаци на невежеството – презрение към чуждото”. В статията си от 1836 г. „Александр Радищев“ Пушкин изцяло преосмисля своето юношеско отношение към бащата на руския радикализъм: „Може ли чувствителният и горещ Радишчев да не потръпне при вида на това, което се е случило във Франция по времето на Ужаса? Може ли той без дълбоко омерзение да слуша своите някога любими мисли, проповядвани от висотата на гилотината, при гнусните ръкопляскания на тълпата?“. Развитата теза в стихотворението „Из Пиндемонти“ не е надменен жест, а дълбоко изстрадана мисъл, която е съзрявала в продължение на много години, за да се изрази с такава сила в последната година от живота на поета:

А други, по добри, примамват ме права

и друга свобода. Каква ли е изгода,

ако вместо от цар зависиш от народа?

     (,,Из Пиндемонти” превод Радой Ралин) 

Тези думи са казани със съзнанието за своята отговорност и дълбоко вникване в смисъла на християнските ценности. Абсолютна свобода дори теоретично не би могла да се постигне за всеки член на обществото. Но пътят за вътрешната свобода е открит за всеки. А тя е много по-важна за човека, защото, макар притежаващ политическа свобода, той може да е роб на своето невежество или своите пороци. Това робство е много по-тъмно, от каквото и да е телесно робство. Единствено християнските добродетели са средството да отстояваме своята духовна лична свобода. Още по-изразително тази мисъл може да се долови в черновата към стихотворението „Из Пиндемонти“ (ПД 237, 698). След стиховете, в които се разобличават „Гръмките права“ (1 – 16), Пушкин се замисля за „иных правах и свободе“ и мислено начертава християнски вариант на пътя към вътрешната свобода:

 Напрасно я бегу к сионским высотам,

 грех алчный гонится за мною по пятам...

 Так, ноздри пыльные уткнув в песок сыпучий,

 голодный лев следит оленя бег пахучий.

 (1836)

Пушкин поставя този после отхвърлен вариант между стихове 16 и 17 от стихотворението „Из Пиндемонти. В гражданското, римско „Из Пиндемонти”, обръщението към тази висша власт е езическо, пантеистическо. Множественото число в ключовата дума „боги”, наричана от някои критици ,,ключова” („Я не ропщу о том, что отказали боги”) създава впечатление, че стихотворението e едва ли не езическо, но едно следващо стихотворение на Пушкин ,,Памятник” показва категорично християнския облик на неговото съзнание. В тази творба поетът подчинява музата на волята Божия, което е израз на дълбоко смирение на автора.

В последната строфа на това най-гордо стихотворение поетът смирява своята езическа муза, така както и своята надежда за безсмъртие, пред волята на християнския Бог: „Веленью Божию, о Муза, будь послушна”.

      Колко жалко, че в превода на Радой Ралин стихът е преведен погрешно (О, музо, ти бъди на своя Бог послушна) и по този начин изменя съществено съдържанието. Буквалният превод на стиха е ,,На волята Божия, о музо, бъди послушна,…”. В оригинала Бог е един, с внушение за суверен и абсолют. Чрез така направения превод ,,бога на музата” Ралин ни праща в езическата митология, където има много богове и един от тях е  на музата. С този некоректен превод не бих се съгласил, защото така се слага равенство между езическата религия и християнската. За Ралин християнството може би е също някаква митология, но за Пушкин и всички вярващи християнството е нещо съвсем различно.

    ,,В своето творчество Пушкин нито декларира, нито призовава. Той изразява душата на руския православен народ. Прекрасно е познавал Светото Писание, четял е и препрочитал Евангелието, имал е интерес към духовната страна на църковния живот, но никога не е изтъквал това, всичко се е таило дълбоко в неговата душа.” (В.С.Непомнящий) Библията играе важна роля във всекидневния живот на поета. За това свидетелстват неговите писма, в които често се срещат откъси от молитви и изречения от библейски сюжети.

Когато умирал, ранен от дуела, и пожелал да се изповяда, той заявил: ,,За себе си съм желал такава смърт”. Това покаяние потресло свещеника. А самия факт, че на смъртния си одър Пушкин е простил на Дантес, язвително засегнал честта на неговата жена, лишавайки го от репутацията му и от самия му живот – това говори за християнството на Пушкин. Когато неговия приятел Данзас му казал, че е решил да призове Дантес на дуел, вече умиращият в страшни мъки Пушкин, твърдо казал ,,Не, мир. Мир…” Той е простил на собствения си убиец. Това е проявление на една висока християнска духовност.

Поезията на постмодерното общество през погледа на християнската етика

Изкуството, и в частност поетическото творчество, освен че е носител на естетическа наслада, през вековете е било съществен фактор за регулиране нормите на поведение и формиране вкусовете на обществото. В историята на изкуството от периода на раннохристиянската поезия до началото на процесите на секуларизация, етическият елемент в съдържанието на всяко творчество е бил критерий за стойността му, а изворите на морална сила са били в полезрението на творците. През този период фундамент на етиката са били християнските постулати и добродетели. Следствие Просвещението, антиклиретиците най-съзнателно разрушават тези основи на етиката. Подлагайки на критика християнската църква, философите на Просвещението полагат основи на множество пътища, които се разклоняват от правия път на християнския морал. След като се получава плурализъм в нравствено отношение и в критериите за определяне на добро и зло, сред някои от творците започва да се задава въпросът: Защо трябва да се съобразяваме изобщо с доброто и злото? Последователно християнските морални ценности се изместват от утилитарността, полезността и ползата. Този процес намира своето отражение в изкуството и в частност в поезията. ,,Това, което трябва да се асоциира с понятието за постмодерен подход към нравствеността, е най-често празнуването на ,,смъртта на етическото”, на заместването на етическото от естетическото и ,,абсолютната еманципация”, която следва от това. Самото етическо е признато или осмяно като едно от типично модерните ограничения; „като окови, за които някога са мислили, че са необходими, а сега – излишни: още една илюзия, без която постмодерните мъже и жени спокойно могат да минат.” (,,Постмодерна етика”, Зигмунт Бауман)

Ние живеем в безпринципна нравственост, т. e. в нравственост без основи. Творците на модерни поетични творби демонстрират, че можем да живеем в такъв свят, въпреки че малцина от тях биха били готови да обяснят, ако бъдат запитани, какви са принципите, които ги направляват. Известен интерпретатор на ,,постмодерната етическа революция” и застъпник за ,,постмодерното освобождение” е Жил Леповецки (,,Залезът на дълга” 1992 г.). Той внушава, че нашето поведение се е освободило от последните следи на потискащите ,,безкрайни задължения” на ,,Божиите заповеди” и на ,,абсолютните императиви”. Според него на съвременния човек не му е необходимо да се саможертва, да се саморазпъва на кръст, за да бъде верен на моралните си ценности. Идеалистите са се превърнали в прагматици и индивидуалисти, търсещи единствено пътища за по-висок стандарт на живот и съобразяващи се единствено с изискването за толерантност. Съвременният човек можел да допусне само най-оскъдна ,,миниминалистична” нравственост.

Липсата на установена общоприета йерархия от ценности и норми трябвало да даде ,,свобода” на творците да се натоварят с трудната задача да избират сами. Тази перспектива, вместо да открие множество от пътища, придобива изглед на ,,задънена улица”.

В съвременната поезия творецът провокира с теми, образи и сюжети сред много други, които е можел да избере, но в повечето случаи не избира такива, които трябва да оценява или съизмерва от етична гледна точка. Дори да има собствено отношение, става очевидно, че ,,полезното” не винаги е ,,добро”, или ,,красивото” не винаги е ,,истинно”. Повдигайки въпроса за оценка, възниква и въпросът за критериите, които разклоняват измерването, раздалечавайки спектъра на посоката. Някогашният единствен и неделим ,,прав път” на съответствието с християнските добродетели започва да се разклонява на ,,материално осезаемото”, ,,естетически удовлетворяващото” и ,,морално правилното”. Тезите могат да бъдат правилни в един смисъл, но погрешни в друг. На кой от множеството критерии да се даде предимство?

Съвременните хора като адресати на съвременната поезия ценят забавното и увеселителното. Скучните религиозни ,,реликви” са оставени за съхранение в миналото. За хората е по-интересно непознатото, новото и изненадващото. Всяка липса на изненада, на тайнственост и новост отвежда възприемането на творбата в естетическата далечина, щом новостта се превърне в познатост, а вълнението - в отегчение. С развитие на прогреса съвременният човек не само, че не разполага с повече свободно време (каквато беше целта на този прогрес), но вече възниква въпросът кога и как да си починем след прекараното свободно време. В условията на този интензивен живот, натоварващ ни не само физически, но и оказващ влияние върху нашата крехка човешка психика, съвременният човек възприема и поезията като един от продуктите на потребителското общество.

Съвременният човек е обект на интензивния информационен поток, той е затормозен, чете и слуша „по диагонал” без удостояване с внимание каквито и да са нравствени казуси. Още по-малко има нагласата да вникне в същността на материята, третирана от гледна точка на християнските постулати и добродетели, а и най-вече поради обстоятелството, че не е запознат с тях. Предпочитанията към такова изкуство, което не само да не задълбочава, но и изобщо да не ангажира мисълта, води до все повече намаляване на почитателите на поезията. 

Постмодерната представа за стойностна творба разделя отдалите се на поезията творци основно на две ядра, на две визии, на които те в повечето случаи остават верни.

Първата визия е, че поезията трябва да е елитарно и аристократично изкуство. Елитарността е затворена, модерният текст не се отваря за всекиго, не приема в пределите си неподготвения читател. Освен че модерната поезия по принцип е спряла да бъде полезна, тя става и неразбираема. Наблюдаваме стремеж в тези поети да бъдат загадъчни, да отменят и зачеркват действителността, да ползват изразни средства под формата на собствен тайнствен език, техният текст и мисъл изглеждат необясними, фикционални, ирационални и неартикулирани. Такова творчество разколебава и отменя действителността, зачерква я. То е недействително изкуство, намира се отвъд реалиите и е несъизмеримо с реалните локуси, топоси, понятия и граници.  Авторът на елитарна поезия не желае да бъде харесван от масовата публика, текстовете му да бъдат достъпни, защото това според него е белег на посредственост.

Втората визия е, че поезията трябва да бъде достъпна и обслужваща - в смисъл да e интересна и забавна за читателя. Творците от това ядро в повечето случаи окончателно изпъждат стила и нормата и сменят ценностната вертикала с хоризонтала. Стълбата на Яков, по която възхождат и снизхождат Ангелите Божии и по която Светият Дух въздига праведниците, сега е повалена на земята, превърната в хоризонтален модел на супермаркета, където наред със сакрални образи и атрибути са в съседство порнографията, срамежливо наричана еротика, и където неща от най-различен вид и род присъстват, равностойни по своята безсмислица и актуалност. Такава, прикована към земята поезия е ,,ориентирана към обслужване на също такива, пъплещи в земния прах първични човешки инстинкти” (Олеся Николаева). Красноречив пример за така характеризираната поезия е тази на Чарлз Буковски, а някои поети, за да са харесвани и аплодирани от масовия читател, подражават на този техен американски събрат и други подобни чуждестранни поети.

Критериите стават прерогатив на субективизма: ,,харесва ми – не ми харесва”. Опозициите между добро и зло, ,,хубаво”, ,,художествено” и ,,бездарно” се снемат; на тяхно място се настанява двойката: ,,интересно – неинтересно”. Творците гледат на моралното обособяване на творбата си като на анатема: то премахва свободното движение на вниманието. Моралната позиция и още повече тази, произтичаща от християнските постулати, се приема като окови, пречещи на отплуването – същността на естетическото пространство. Обсъжданите поетични творби са съобразени с потребителския подход на потенциалния читател – подход, подобен на потребителя в консуматорското общество, който е свикнал всичко да му е подготвено, сдъвкано и не нарушаващо неговия, както физически, така и мисловен комфорт. За да отговорят на нуждите на подобни читатели, творците поднасят творби за масова ментална и емотивна консумация.

И двете тенденции абсорбират чужди инвазии, и за двете единствената цел на изкуството е да бъде само по себе си цяло и завършено, важното е тялото на езика да бъде оформено, извайвано, структурирано, моделирано вътре и спрямо самото изкуство. И двете водят до обезкултурване на нацията – първата със своята неразбираемост, екстравагантност, имагинерност, довеждащи до херметичност на поезията; втората – до духовно принизяване.

Модерната епоха, стигайки своя етап на самокритика, а също така и на самоотричане, е преминала в своя саморазрушаващ се процес, наричан ,,постмодернизъм”. Разглеждайки от чисто етична гледна точка модерността, стигаме до вярването, че объркаността на човешкия свят е временно и поправимо състояние, което рано или късно ще бъде заместено от подреденото и систематично управление на разума; а същността на постмодерността се състои в пълното разбиране, че изпитан универсален и непоклатимо установен етически кодекс, който да замести огромната празнота, получена от непризнаването на християнската етика, никога не ще бъде намерен. Ето защо е съвсем естествено да се върнем към началното, изконното, на което не сме могли да намерим алтернатива – да се върнем към традиционното, към християнската етика. И постмодерността, вместо залез, да се превърне в изходна позиция към възраждане на нравствеността.

Калин Михайлов в своята статия ,,Съвременна православна поезия” се спира на въпроса благоприятни ли са съществуващите в момента условия в България за създаване на православна поезия. ,,Мисля, че в момента в България е налице благоприятна като цяло и уникална (т. е. несрещана в рамките на повече от половин век, а може би и повече) духовна и интелектуална ситуация, съответстваща в някои свои измерения на културната ситуация във Франция от края на XІX и началото на XX век. Имам предвид   това, че в различни университетски и извънуниверситетски кръгове се  манифестира все по-отчетливо присъствието на вярваща интелигенция, състояща се от хора с различна професионална ориентация (философи, филолози, писатели, историци, художници, издатели, журналисти, лекари и др.; богословите не би трябвало да се сърдят, че ги слагам на последно място). Смятам, че наличието на такава интелектуална общност е жизненоважно за съществуването на християнско изкуство изобщо и в частност – на добра православна поезия.” (в. ,,Култура”, бр. 40 от 13. 10 2000 г.)

Поетичните творби с християнско съдържание и християнска нравственост могат да поднесат в морално отношение  алтернативи на масовата култура. Вдъхновени от романтиката на канона, те могат да стигнат до сърцето на читателя. 

Естетическото и етичното като форма и съдържание на поетичната творба, а и разглеждани като врагове, могат да живеят в мир или дори да си съдействат, да се подпомагат и да се подкрепят. Моделът на ,,успешната любов” e най-красноречивият пример за такова съдействие: уважението към неизвестното в любимия, култивирането на разликата, потискането на собственическите склонности, отказът от смазване на автономията на любимия. Защо пък сред съвременните поетични творби да няма такива, които по своето съдържание да са в синхрон с духа на християнската световност, в синхрон с необходимостта от напредване към Доброто, Справедливото? Поезията като средство за създаване на трепет и вълнение в сърцата на своите почитатели, когато е стойностна в християнско-етично отношение, има възможности за вътрешна и спасителна промяна на читателите. Ако в образователната система се изучават, тълкуват и дискутират произведения с нравствено-християнско съдържание, може да се постави един изходен пункт към метаморфоза на обществото – чрез съчетание на личната и колективна отговорност на свободни личности с християнско самосъзнание.

                          Съдържание

1 Религиозното чувство в творчеството на Петко Р. Славейков ………..стр 03          

2 Христо Ботев – една върховна двойна саможертва ……………………стр 07                           

3 Християнската вяра в творчеството на Вазов ..........................................стр 15

4 Стоян Михайловски - религиозна мистичност или християнски

      добродетели. .............................................................................................стр 28

5 Поетичното творчиство на Пенчо Славейков – сплитане на

    религиозното чувство и възрожденските идеали, зад маската на

    модерната европейска естетика и индивидуализъм ................................стр 38

6 Религиозното чувство в поезията на Кирил Христов ..............................стр 52

7 Яворов и неговия лирически герой в бродене из вярата и безверието....стр 62

8 Незримата реалност в поетичния свят на Лилиев – копнеж по Рая ........стр 77

9 Димчо Дебелянов – На Бога най-светлият син ..........................................стр 88

10 Канонът на Елисавета Багряна – изконно женски или божествен.........стр 93

11 Християнската натура на Атанас Далчев  ................................................стр 106

12 Християнска ли е вярата на Вапцаров. .....................................................стр 120

13 Поезията на архимадрит Серафим – синтез на едно християнско

      съзнание. ………………………………………………………………….стр 128

14 Християнските добродетели в поезията на Пушкин ...............................стр 140

15 Поезията на постмодерното общество през погледа на

     християнската етика  ...................................................................................стр 159

 Редактор     Любен Любенов

Коректор     Десислава Стоянова

На кориците – фрески от стенописи на Захари Зограф

           

      

        

          

.