Величие и нищета на християнския контекст в българската поезия.

Написано от Цвета Трифонова | 25 Май 2012

 Васил Лазаров . Християнство и поезия. С., 2012 г.

 Преди всичко настоявам да споделя възхищението си пред този нестандартен човек. Изминала съм неговия трънлив   житейски път и знам какви трудности е преодолял, за да постигне своето при­зва­ние на творец и литератор. Васил Лазаров има статуса на военен инженер и бизнесмен , но освен това е и поет. Такава сим­би­оза е възможна за много професии- например художник става оперен певец, артист - кадърен художник, преводачът се оказва и добър писател,  поет или литературен историк може да се превърне в страхотен политик и дипломат. Рядък случай е обаче бизнесмен да се втурне в сферата на литерату­розна­нието. Това е ака­де­мич­на област, предполагаща аналитичен ум , всеот­дайна любов към литературата и най-вече кабинетна вглъбеност и търпе­ние. Ако един бизнесмен се наема с тази литерату­ро­ведска участ , то значи си е сбър­кал образованието и про­фесията . Понякога труден жизнен жребий , социален статус или държавни­чес­кият хаос  на една страна объркват съдбите на хората, но един силен характер не игнорира дадените му залож­би , а напротив - полага упо­рити усилия , за да ги компенсира и реа­лизира. Кодът на има­нен­тното неудър­жимо изтласква на повърхността дарбата и духа, които са ядро на личността. Такъв е авторът на този труд със заглавие „Хри­сти­ян­ство и поезия ”. Така дефинирано, това е метазаглавие, хиля­долетна естетическа синтагма , валидизирана непрестанно с уси­ли­ята на без­брой духов­ници, религиозни и светски философи, творци и науч­ни изследо­ва­тели. Темата е интердисци­пли­нар­на, обеди­ня­ва­ща зна­ния от различни области - религия, философия, етика , пси­хо­ло­гия, литература, история, културология . Всъщност е циви­лиза­ци­онен синтез , осветяващ пътищата на стра­дание и възмогване на обще­ст­вото и човека в продържение на две хилядолетия. Обемащ високите рафтове на световната би­б­ли­отека , форматът „ Християнство и поезия” е достоен  за дълбо­чи­ната на гени­а­лен ум с енци­кло­пе­дична култура, направо да си кажем , че не е по- възможностите на един индивид в нашия технологичен, а не философски век. Изглежда не е по силите дори и на организирани структури – на­пример за 20-те години, от 1990 до днес не си спомням в Института за литература на БАН да е имало дисертация , проект или конфе­рен­ция върху християнските нагласи в новата българска лите­ра­тура като не включвам тук медиеви­стич­ните изследвания върху стара и средновековна книжнина.

Единст­вен доц. Сава Сивриев, сериозен ерудит и учен от Шуменския универ­си­тет се труди да запълни праз­нината , обединявайки богословие и литера­турна история. Сега към неговото уникално изследване „Книга Псалтир и поезия” своя опит в тази посока добавя и В. Лазаров. Това не е жест на предиз­ви­ка­тел­ство към професионалните лите­ратори , а съкровено убеждение и изя­ва на един хармоничен и тревожен инте­лект. Да не забравяме също , че важ­ни­ открития и постижения често са дело на лаици, таящи заряд от любо­знателност и дръз­но­вение. Те са готови да нищят затлачени или трудоемки въпроси , поради факта, че не гонят кариера , а са отдадени с любов на обикнатата от тях сфера .Авторът на тази книга  при­те­жа­ва само­чув­ст­вие и ши­рока хуманитарна култура, хармони­зирана с религиозен мироглед и задъл­бо­чено познание на хри­сти­янската фи­ло­софия . Що се отнася до наци­онал­ната поети­ческа кла­сика, там също е в свои води. Когато борави с текстове на бъл­гар­­­ската поезия, прави го с нескри­та наслада, сякаш е опи­я­нен от лири­ческата магия. Затова в статиите са вписани цели произведения, явно любими на автора. Цитатният ефек­т от своя страна обагря емотативно критическите  прочити на творчеството на Хр. Ботев, Ив. Вазов, Ст. Михайловски , П. П. Славейков, П. Яворов , Д. Дебе­лянов и Н. Лилиев, Ат. Далчев, Н. Вап­царов и пр. Освен обстой­ното познаване на Светото писание и на поетическите текстове, за мен бе изненада да открия, че Лаза­ров е преровил и основните тру­дове в литературната наука.Постоянно цитира, съпоставя и диало­гизира своите тези с публикации на Сп. Казанджиев, Вл. Василев , акад. Мих. Арнаудов , Иван Меше­ков, акад. П. Дине­ков, Ат. Далчев , проф. Тончо Жечев, проф. Д. Авра­мов, но се позо­ва­ва и на съвре­мен­ни университетски учени като Сава Сив­риев, Ал. Кьосев, Д. Камбу­ров, А. Алипиева. Характерният белег на слога е изчистеният, ясен и стег­нат изказ . Липсва витиева фразеология  и двусмислици , няма тер­минология и чуждици, нито претен­циозни наукообразни конструк­ции. В. Лаза­ров се стреми към достъп­ния , есеистичен , изискан и изразителен стил, присъщ на култовите имена на лите­ра­турната история – Боян Пенев, Владимир Василев, Мих. Арнаудов, П. Дине­ков, Т. Жечев , Кр. Куюмджиев, а това са хората, които дока­за­ха, че литературната нау­ка е също из­ку­ство. Поради което трудът е адресиран към широка аудитория – учители, ученици , студенти , религиозни дейци и люби­тели на пое­зи­ята, готови да възприемат един смислен и разбираем текст. В този сми­съл В. Лазаров е културният медиатор , посредникът между висо­ката естетическа проблематика и масовият читател.

Изследователският код на ана­лизите е точно очертан – това е християнският етичен кодекс. Вярата в Бог е основна ма­трица и ценностен еталон , насложен върху раз­личните поетики и индиви­дуал­но­сти, включени в сборника.Авторът раз­нищ­ва култови загла­вия , но и по- малко познати творби, останали извън вниманието дори на специ­а­листи в тази материя. Прецизно и по­д­робно извежда поетически дока­зателства за религиозните нагласи , за християн­ски­те образи и моти­ви  в творчеството на Вазов, П. Сла­вейков , Ст. Михайловски , П. Яворов Н. Лилиев, Димчо Дебелянов , Ат. Далчев и редица други, като съще­вре­менно акцентира върху специфичния израз на вярата у всеки от тях.

Прочитът на Вазо­вите произведе­ния напри­мер загърбва познатия патриотичен дискурс , за да покаже как упованието в Бог доминира в светогледа на патриарха на родната литература . То прониз­ва със светъл пантеизъм неговите стихотво­ре­ния , посветени на при­ро­да­та, но се излива и като гореща молитва за по-добра съдба на отечеството сред историческите погро­ми . Не се въздържам да ци­тирам поне едно изречение от вдъхно­ве­ните редове , посветени на Вазовата пантеи­сти­чна лирика, защото в тях откривам и духа на автора :” Стиховете на Вазов , посветени на природата , звучат с чистота и красота на пеещи ангели; сред нея той се чувства сякаш е положил глава на Божието бащино рамо..” – Мимоходом ще отбеле­жа, че хладният и обективен академизъм не би могъл да роди подоб­ни изречения. Ако нещо в сту­дията се заоби­ка­ля , то е въ­про­сът за моментите на разколебаване на Вярата дори у този , пропит с религиозно благоговение , нацио­нален творец . Знаем на­изуст знамени­тия стих „ И Господ от свода през гъстия дим , гледа­ше на всичко , тих , невъз­мутими” Струва ми се, че драматичните вопли , из­риг­нали от нажа­ле­ното сърце на поета , още по силно подчертават не­сломимата му   вяра, оцеляла през всички исторически  изпитания, на които е бил съвременник. Затова няма нужда да се премълчават.

В. Лазаров продължава да разнищва религиозната мисловност и интонираност в поезията на класици като Ст. Михайловски и Пенчо Славейков .Разкрива субективно-специфичните , обществени и културологични аспекти на темата за Бог , за вярата и греха . Пое­мите на Ст. Михай­ловски са съотнесени към нравствените идеи на френските моралисти от 16 до 19 в. , но също към възрож­ден­ската религиозна традиция и към българската действителност в началото на 20 в. Поради благо­го­вението към Бог- Творец в произ­ведения като ” Бог” и Лама Сабах­та­ни” , „ Поема на злото” , поетът-философ е оце­нен с високата титла „ богоутвърдител”. Са­ми­ят автор не спо­деля  скептицизма и песи­миз­ма на Михай­лов­ски, който мисли Бог като единствен, всемогъщ и вез­десъщ Съзидател и не омаловажава твор­чеството и усилията на чове­ка. Успява да остане на линията на обек­тивността, без да изя­вява лич­ните си пристрастия. Може би сдър­жа­ността му е съот­ветна с из­во­­ди­те в края – че Ст. Михай­лов­ски е „усамотен пророк и прори­ца­тел, без сле­довници” , че опитът му да издигне и утвърди хри­стиян­ските ценности и идеали в българските условия е без­успе­шен.

Една от интересните разработки е посветена на П. П. Славейков. Внимателният анализ започва от влиянията на европей­ската худо­жествена мисъл и на немската философия върху родона­чалника на модерната българска литература, за да изведе новатор­ската му роля за нейното европеизиране и модернизиране. Привежда поредица от образи, схеми и идеи във философските заглавия, в „Ос­тро­­ва на блажените” и във форклорно-битовите поеми, за да изпък­нат ницше­анските идеи за свръхличността като творец на историята , но с нео­спорим акцент върху християнския хуманизъм на нашия поет.”Сла­вейковият свръхчовек е вярващ, жизнерадостен и опти­ми­стичен, а Ницшевият свръхчовек, който е изместил Бога, е зъл, отмъ­стителен и потънал в песимизъм „ – твърди критикът . Само­тата, страданието , нравственият стоицизъм, покаянието и катарзиса са воде­щите мотиви в критическия прочит. На финала смисловата интер­претация достига до твърдението, че Пенчо Славейков демито­логизира Про­метеевия мит за знанието. Поемата му „Симфо­ния на безнадеж­но­стта” е подчинена на идеята , че науката е път към неща­стието на чо­ве­­чеството , а блаженият рай е територия за при­родния , опазен от съблазънта на знанието ,човек .

Две брилянтни есета обсебват вниманието и душата на четящия. Посветени на най- скръбните и нежни лирици- Николай Лилиев и Димчо Дебелянов , те са доказателство , че само чо­век със сродна чувствителност и със същата безза­вет­на религиозност, е в състояние да се потопи в девствената чисто­та и въл­нуващия мир на творците , оставили светла диря в на­ци­онал­ната поетическа култура. Вживя­ва­нето в лирическата ат­мо­сфе­ра на творбите „Градът”, „ В тоя век на хищно изтре­бление” и особено в поемата „ Ахасфер” аргумен­тирано достига до идеята, че в по­езията на този серафичен отшелник „гра­ни­ците на човешкото и боже­ст­веното се стопяват „.Мелодично орке­стри­ра­ните Лилиевски ноктюрни според автора не са само естети­ческо бягство от грозната и груба ре­ал­ност , а упование за индивида по пътя към вярата и светлината на Рая и красотата, така дефи­цит­ни в днешната консумативна епо­ха .

Ако някое от тези есета би трябвало да фигурира в учеб­ниците за гимназиалния курс, то това е изваяният текст , посветен на певеца на смирението и тишината , сиротника на българската поезия Димчо Дебелянов. Целият труд „Християн­ство и поезия” е подчинен на ми­съл­та да се докаже и утвърди православната тра­диция на българс­ката литература, опазена във вековете на роб­ст­вото и блестящо развита в творбите на големите   писатели след Освобождението. Книгата се стреми да запълни зейналата пу­стота , да заличи упа­дъ­ка на вярата и нравствеността ,наложени от злове­щия атеистичен режим на комунизма след 1944 г. Трябва да се впрег­нат отново възви­шените ценности и усети за сакралното , от­стоя­ва­ни от любимите на българина поети в миналото. „На Бога най-светлият син” и него­ви­те тихи елегии са безценно национално досто­яние, спасителен при­стан , чист извор на любов и смирение, съд­бовно необходими на помра­чената национална душа. Още по-нужен ни е той като уяз­вима човешка личност, спо­деляща своите съмне­ния в Божието благово­ление , чувството си за богоизоставеност и про­къл­на­тост , също смирението пред смъртта в про­из­ведения като „ Миг”, в поемата „Легенда за раз­блудната царкиня” и в цикъла „ Под сур­дин­ка”, които остават извън вниманието на анализатора .Драма­тизмът и траги­ка­та са част от ениг­мата на битието и понякога горе­стната сълза на не­сре­т­ника по- силно при­влича и сближава читателя с него­вото слово .Пре­въз­могвайки личното и метафи­зичното си страдание , поетът се превръща в очароващ пример за стремежа на човека да преодолява хаоса, неверието и тъм­ни­ната , търсейки път към свет­ли­ната на вярата.

Най- интересни са анализите , в които авторът прави опит да ре­ви­зира познатите критически стере­оти­пи спрямо класическите имена и за­главия от гледна точка на  християнския ракурс. Във фокуса на изслед­ванията са съдържателните , а не поетологическите аспекти на творбите. Студиите за Христо Ботев, П. Яворов и Н. Вапцаров впе­чатляват както с оригиналната интер­пре­тация и брилянтния стил , така и с възможността за дебат и полемика . В статията за Ботев ав­то­рът се позовава не само на поезията, но и на публицистиката и писмата на гения. Многократно цитира и мненията на известни кри­тически имена. Така от една страна доказва , че гневът на поета е насочен не към Бог и към Божия син, а към земните им наместници – църк­ва и духовенство. Въпреки това лич­ната му позиция е раздво­ена –   хри­сти­янски поет ли е Хр.Ботев , щом е лишен от смирение и кротост или е пък стои по-близо до ези­ческите герои като Ахил и Еней , които пък са на образец за  нетърпи­мост , войнстве­ност, гордост, непо­кор­ство - качествата, присъщи на адепти на Сата­нин­ското, според автора. „ Обръщането към сатанинското в своята същност е едно от решението на дилемата на всеки революционер” - такъв извод по мое мнение е на нивото на клерикалните догми . Вмествайки гениалния поет и революционер в тази схема , Лазаров твърди , че като се е жертвал за земния живот , т. е за сво­бодата на Отечеството си , е загубил не само живота си , но и Божието спасение. Акцен­тува­на по този начин , тезата дава повод за дискусия . Една от възмож­ните антитези е следната : Слава Богу , че след пет века тъм­но роб­ство през 18-19 в. са се родили плеяда несмирени , сво­бодни по дух българи, за които робството и Божието спасение са противо­сто­ящи феномени. Очевидно е също, че цялото творчество на Хр. Ботев е просму­ка­но с християнска образност и символика, виртуозно пре­пле­тени с езически и фолклорни елемен­ти, но това е естетическата прозорливост на гения, обемащ света в неговата цялостност и един­ство. Със своята гибел в името на Отечеството и Свободата , поетът не е изменил на християн­ска­та си същност - напротив, повто­рил е саможертвата на светците . Гениалната дарба на словото също е боже­ствено озарение и дали като запълва думите с живот, с дела и кръв , поетът не върви по пътя, предначертан му от Твореца?

Голямата студия „Пейо Яворов и неговия лирически герой – в бродене из вярата и безверието” е високо литературоведско пости­жение. Сложна фило­соф­ско –психологическа и естетическа материя е излята в прецизна жанрова стилизация между есе и критически ана­лиз. Класически творби като „На нивата„ и „Нощ”, любов­ната лири­ка и „Безсъници” са пречупени през призмата на християнския рели­гиозен кодекс. Това е автентичният ключ , с който В. Лазаров отваря широк про­глед към бездната, зееща в трагич­на­та душа на твореца. Раздво­ение и деформация на чувства, образи и кар­тини, дезиин­те­грация на личността и отказ от изконни ценности, десакрализиране на живота, тотално съмнение и неверие в Божест­вения промисъл, обреченост и прокълнатост, отчуждение и самотност и в резултат на всичко това – единствен път на спасение е Смъртта. Това е образът на безутешно страдание и бездънен трагизъм , на духов­ната безпъ­тица и богоизоставеност, представен в студията. Някога Гео Милев изри­ча мисъл­та, че Пейо Яворов олицетворява трагизма, трупан пет века в народ­­ната ду­ша. В пре­цизно съче­тание на кон­кре­тика и ана­ли­­тичност Васил Лазаров доба­вя нови визии за дра­мата на модерния човек, който се е отделил от своя Бог и така се е отдалечил от самия себе.

Най-полемичният текст се свързва с Никола Вапцаров. Авторът се заема да опровергае тенденция, промъкваща се напоследък в литера­турознанието и в заинтеросовани кръгове , че в поезията му са били зало­жени хри­сти­янски мотиви, а той е едва ли не „ посланик „ на хри­сти­­­янски добро­дете­ли и идеи /Д. Кам­буров.”Н.Йонков – детство и юношество”/. Включени в интерпретацията са и раз­ра­ботки на проф. Ал. Кьо­сев/ „ Сън на Вапцаров и голямото сънуване на леви­цата„ / Умозрителните аргумен­ти и оценки на Кам­буров за иден­тичност между християнските и комуни­стически идеали във Вапца­ровата лирика са опро­вергани чрез обек­тивен  прочит на основните категории в ключови произведения като „Писмо”, Вяра, „Песен за човека”, „Не бойте се деца”, Предсмъртно” и пр. Животът , Вярата , Човекът , Любовта , Омра­зата, Идеалът за Бъде­щето, Добро и Зло , десети­летия наред бяха фал­шифицирани, дефор­мирани, десакра­лизи­рани , за да се превърнат в идео­логически и пропагандно- пар­тийни кли­шета . Съиз­ме­рени  сега със свещения морален  еталон, творбите на Вапцаров се превръщат в доказателство , че всичко изконно хри­стиянско , нрав­ствено , красиво е чуждо на болше­виш­ката идеология, изповядвана от поета . Само, жестокост , омраза и ненавист към Жи­вота бликат в стихотво­ренията „Двубой”, „Писмо”, „Хроника „, „Илинденска” ; основното чувство във „Вяра” е високо­мерието и неверието в Бог; липсата на съвест и разкаяние поразява в „Песен за човека”, инфантилни мечти и празни утопии за „песенно бъдеще” и плоски пропагандни лозунги играят ролята на абстрактни поанти в почти всичките му произведения. Негативизмът на съдържанието има свой специфичен поетически език - този на примитивната теле­с­ност , на омразата, злобата и грубостта . Булевардна пролетарска реторика – това е отличителния белег на съдържаемото в тази поезия, когато е поставена в оптиката на християнската етика и философия . Бих допълнила само , че не става въпрос само за личния екзистенциален периметър на поета от Банско. В произведенията му ръмжи с пълна сила гласът на Бесовете, провидяни от Ф. Достоевски , оголва се зверският лик на войната , вече се плиска кръвта на  класовата ненавист и завист по площадите . Гърчи се не просто духът на Вапцаров, разяден още от младенческа възраст , гърчи се епохата на ХХ век, която вече е родила своите чудовища и Франкейнщайни. В крайна сметка студиите и есетата , събрани в книгата „ Христи­ян­ство и поезия” проследяват един дълъг процес на постепенна девал­вация и деградация на духовното не само в литературата , но и в менталната сфера на българската нацията.

Тук иде ред да изразя своите адмирации за гражданска смелост и освободе­ната мисъл на автора . От независимите си морални и житейски позиции, той изрича истини, които все още малцина си позволяват по отно­ше­ние на култовия комунистически поет. Признавам си  например, че още през 2009 г. съм написала 15 страници в този дух, но и досега не смея да им дам публичност, стоят си в компютъра. За много по- сдържани оценки в доклада ми на  юбилейната научна конференция през 2009 г. в НБКМ  ми отнеха думата. Бях публично заклеймена във в. Стандарт , без право на отговор в същия. Един червен професор, агент на ДС   и изпреварващ лауреат на „ Гранитска „ межународна награда , преди книгата му за Вапцаров да е видяла бял свят , в 40 страници ме унизява с лъжи и инсинуации .Защото и днес по калдъръ­ме­ните улички на Банско непознати хора ме пресрещат с въпрос: „Ти ли си тази, дето си казала, че Вапцаров не е българин?. И то само защото „аз съм тази”, която е публи­кувала неговите доклади пред МЛК, а сега вече определени фактори твърдят, че такъв кръжок не е имало. Затова литерату­ро­знанието тепърва ще е благодарно на хора като Марин Георгиев и Васил Лазаров , затова че имаха доблестта, мъжеството  и съвестта да назовават истините, премълчавани от горките учени в продъл­жение на 60 години. Единственото , което бих препоръчала на автора на новата книга , е да не заобикаля проблемните и смущаващи го произведения , които не се вместват в предварително избраната от него концепция. Те са част от сложността и са солта на всяко творчество . Задават истинския облик на твореца и на неговата епоха.