Религиозното чувство в творчеството на Петко Р. Славейков

     Петко Рачов Славейков (1827-1895) е поет, публицист, фолклорист, издава повече от 60 книги, вестници и списания. Политик, един от лидерите на Либералната партия, председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета.

Учи във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Самообразова се в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Запознава се с „История славянобългарска” на П. Хилендарски. По-късно е ученик на Емануил Васкидович в Свищов, усъвършенства гръцки и навлиза в сръбската и западноевропейската литература. Поканен е да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество, едновременно с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, цялостният превод излиза през 1871 г. Сам оценява това събитие както от религиозна, така и от гледна точка на националната култура: „Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език”. Става един от ръководителите на църковната борба, сетне е учител в българската екзархия.

         Идеята за общонародно въстание не се е приемала еднозначно от българската интелигенция, чието мнозинство са съставлявали хора на духовенството. Идейните възгледи на българските възрожденци ги довеждат до вътрешна борба и раздвоение, избирайки или християнските постулати, или императивите на един въоръжен бунт с неизбежните кървави насилия.
          В търсене на отговор на стоящия за разрешаване въпрос на тогавашното време е произведението ,,Изворът на белоногата” от П. Р. Славейков - един от най-религиозните български поети. За изграждане на сюжета на поемата той използва езическото поверие за вграждане на сянката на човек в основите на предстоящия голям строеж. Поетът използва символиката на предстоящото изграждане на чешмата (освобождението и изграждането на българската държава), което изисква да се вгради сянката (да се даде жертва) в лицето на Гергана (борците за свобода). Преработката на мита за вграждане на сянката в поемата не е опит за приспособяването му към християнската етика. Поетът е открил сюжет, чрез който нравствеността на възрожденците е изправена пред най-драматично изпитание в един тежък кризисен час. Принасянето на човешки жертви заради самите нас е недопустимо за християнството, което е дълбоко хуманно. От друга страна, изграждането на българската държава представлява материализиране на нашия национален дух, на порива и волята за светска свобода. Вяра, която съдържа едновременно изкусителност, копнеж и потребност от изправяне лице в лице с неизвестните, ненадейните и новите очаквания в бъдещето. Тази вяра дори придобива контурите на някаква нова религия. Ако поемата е един идиличен мост между миналото и бъдещето с мечтите и надеждите, Славейков показва, че и миналото има своята любов, вярност, близост, естественост и щастие, което подсилва драматизма. Така изпъква двойното лице на идилията, обърнато към миналото и бъдещето. В края поемата постига трагично звучене, идилията надхвърля персоналните и национални рамки, стига до превратностите на съществуването и непреходността на нравствения смисъл. Славейков като пророк сякаш има предчувствието, че в новия градеж се жертва старата национална християнска традиция и този посят грях ще доведе до избуяването на завистта, алчността, егоизма, враждебността, с които ще се закърми новосъздадената България.
   Отговорът на въпроса за жертвите и жертвеността на П. Р. Славейков се различава от този на Достоевски в ,,Братя Карамазови”, където е използван същият сюжет. Руският гений, верен на дълбоките си християнски убеждения, смята, че едно щастие не може да се гради върху нещастието на жертвите и е противник на усъвършенстването на руското общество по пътя на революцията.
   Същият сюжет е използван и от нашия писател П. Тодоров в драмата му ,,Зидари”. Вградената сянка на Рада в основите на строящата се църква е причината хората да се чувстват след градежа по-нещастни, отколкото преди него. Отговорът на драматурга откриваме в репликата на Майстор Брайно: ,,Тъй както градихме тази черква, по-добре да я нямаше”. Жертвата на Христос, за която се споменава в произведението, е саможертва. Той е творец и божество и само той може да решава въпросите за раждане, смърт и възкръсване.
   От тази гледна точка може да се разглежда противохристиянска критиката към народа, че масово е отказал да се жертва в едно общонародно въстание. Няма значение за броя на жертвите, защото християнството не е счетоводство, а знаем вниманието, с което Христос се отнася към изгубената овца, оставяйки цялото стадо. Защото на Вапцаровото ,,Какво тук значи някаква си личност?” опонира цивилизованото общество, изградено на базата на християнските традиции, което цени високо човешкия живот като свещена даденост.
   Противно на революционния възглед П. Р. Славейков е на мнение, че духовната свобода трябва да предшества политическата. Той е един от най-религиозните наши поети. Ученик на Неофит Бозвели, Славейков е истински представител на родолюбивите стари българи, които пазеха вярата в Бога като най-свят дар в живота. Както в цялата ни тогавашна литература, в творчеството на поета се преплитат религиозни и народностни чувства:

О, да би ни Бог избавил

от достойнства такива

дето правят участьть ни

много, много горчива.

(„Народът”)

   В творчеството на П. Р. Славейков се кръстосват религиозни и социални мотиви.

Вси се радват, смеят,
охолно живеят….

А сираче клето
чака от небето

 помощ и спасение.
 Никой го не жали,
 Боже, до кога ли?
 (,,Мъки и теглило”)

   Християнското състрадание намира израз и в песните му ,,Към сиромасите братя” и ,,Положение”, в които смирено моли Бога за помощ по отношение на бедните и сираците.
   В личността на П. Р. Славейков също виждаме една противоречива натура. Ако в горното стихотворение душата му е смирена и дълбоко вярваща, в ,,Жестокостта ми се сломи” откриваме израз на негодувание и съмнения за изгубената милост на Бога.

И вслушах се…. И близко и далеко,
все пак този глас - ,,Ах, помощ иде ли?
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
О, спи ли Бог? О, Бог не види ли

        Оптимистичността, характерна за творците с религиозно самосъзнание, макар и рядко, е напускала П. Р. Славейков. И това е било едно драматично за него състояние, защото той доживява след дълги кървави борби да види българския народ свободен