Крайъгълен камък

 

Крайъгълен камък

Васил Лазаров

© Васил Лазаров, автор, 2012

© Издателска къща „Огледало“

ISBN 978-954-8041-62-1

Всъщност „Крайъгълен камък“ е не просто роман за

сложното и противоречиво битие на съвременника, но и сери-

озен опит за интелектуално осмисляне на проблема за Избора

                           и Пътя в живота.

Доц. д-р Александър Йорданов –

литературен критик,

журналист, дипломат

В някои части от романа се усеща мистичен духовен полъх, 

следва кратко „затишие“, после избухва истинска вихрушка, 

която привнася от размирното време... сакрална чистота.

Пламен Анакиев – литератор, издател

Отзиви след представянето на ръкописа

5

ПРИТЧА ЗА ТРИМАТА БРАТЯ

И ЗЛАТНОТО БЕЗВРЕМИЕ

Днeшният български роман обикновено се препъва в пра-

га на съвремието. За миналото той може и разказва увлека-

телно. За ,,нашенски” истории и преживелици в далечни стра-

ни – също. Но когато трябва да види живота „тук и сега“,

такъв какъвто е, и да го осмисли през призмата на духовно-

то, на нравствени ценности и етични послания, не винаги

успява. И често остава до външната екзотика на времето,

до един добре познат тематично-сюжетен кръг, белязан от

безчинства и истории, достойни да красят страниците на

жълтата преса.

Васил Лазаров се е опитал да избяга от този горчив

опит и да тръгне по свой път. Той си поставя амбициозна-

та задача да потъне в ежедневието на безвремието и про-

вери дали съществуват възможни алтернативи в него. Пи-

сателят иска да разбере дали в обърканата и обладана от

нагона за преследване на успех на всяка цена, без оглед на

моралните норми и задръжки действителност е възможно да

съществува и друг живот, при който щастието няма мате-

риални измерения. Дали може да се живее нормално, честно и

достойно, с обич в душата и без компромиси на съвестта. И

затова избира да разкаже за граничната зона, в която морал-

ните ценности са подложени на изпитание, но въпреки това

могат да се превърнат в опора на човешкото съществуване,

ако към тях се стреми истински силният, добрият и вярващ

в Бога човек. Защото той е крайъгълният камък на времето

и солта на земята.

Романът калкира един оригинален и добре познат прика-

зен сюжетен модел – за тримата братя и преследването на

„златния“ житейски успех. Това е модел, експлоатиран мно-

гократно от модерната литература, а в българската –

6

лично представен още в класическата повест „Гераците“ на

Елин Пелин. Тримата сина на Тодор Стоицов избират различ-

ни пътища в живота. Жеко и Георги успяват „още от само-

то начало на промените ре да подобрят материалното си

благополучие за сметка на моралните си компромиси“. Росен

„дълго се лута“, докато открие своята истинска цел в живо-

та, следвайки бащината заръка, че „знанията и парите не са

цел в живота, а само средство“. Смисълът на живота, вну-

шава чрез съдбата на този герой авторът, е в постигането

на щастието чрез умението да „забравиш себе си“ и обикнеш

„другите“. Това прави Росен, един съвременен чудак, човек „не

от своето време“, живеещ скромно и почти „незабелязано“.

Останалите двама братя също правят своя избор. Георги,

макар и с две висши образования, се впуска в „преследването

на парите“. Жеко живее с „българската мечта“ на днешния

ден – „за кратко време да стане богат“, за да „не му се на-

лага да мисли и да се занимава с работа“. Така и тримата,

като в приказния сюжет, се устремяват към своята цел във

времето на „промените“.

Повествователят присъства като демиург, който на-

блюдава и разказва безпристрастно за техните конкретни

постъпки и морални избори. Само понякога изразява отно-

шението си, за да опише „отворената нравствена празнота

в обществото“, която е „причината да избуяват семената

на селяндурщината, простащината и посредствеността“ –

контрастиращ фон на който духовността на главния герой

се откроява като роза сред бурени.

Авторът на романа, познат повече като есеист с ори-

гиналната си книга „Християнство и поезия“, в която раз-

съждава за присъствието на християнските добродетели и

идеи в българската поезия, насища текста с много конкрет-

ни социални ориентири. Интересът му е към това, което се

случва с човешките души в годините на нашата „нежна рево

7

люция“. Води читателя към размисъл за това по какъв начин

рефлектират страстите на времето, как борбата на добро-

то и злото в това време оставя своите „неизличими следи“

върху съдбите на героите. Всъщност „Крайъгълен камък“ е не

просто роман за сложното и противоречиво битие на съвре-

менника, но и сериозен опит за интелектуално осмисляне на

проблема за Избора и Пътя в живота. Чрез преживяванията

и чувствата на героите се оглеждат и внушават екзистен-

циални истини – за оскотяването на душите и за възмож-

ността за тяхното нравствено възраждане. Ненатрапчиво,

но затова пък достатъчно силно като послание, присъства и

характерният за Лазаров като автор, акцент върху христи-

янските ценности, като единствено спасение за грешните

души в златното безвремие, в което ни е съдено да живеем.

Истинската стойност на романа ,,Крайъгълен камък” не

е в сензациите, невероятните истории и приключения. Той

е по-скоро предизвикателство за онези читатели, жадни да

прогледнат отвъд битовите приключения на живота и да по-

търсят нравствените ориентири и класическите истини за

едно по-достойно съществуване. Те могат да бъдат намере-

ни като примери в съдбата и постъпките на героите, както

и в цялостното внушение на творбата. На всеки, разтворил

тази книга, пожелавам приятни мигове с романа на Васил Лазаров.

доц. Александър ЙОРДАНОВ

                                                      Книга за българския Преход

                                               ( Рецензия от доц. Людмила Хр Малинова)

“Крайъгълен камък” е третата книга на Васил Лазаров, предшествана от стихосбирката “Песента на кондора“ и сборника с литературни статии  “Християнство и поезия”, интерпретиращ религиозни нагласи и християнски мотиви в творчеството на редица класици: Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Елисавета Багряна, Атанас Далчев и др.

Темата за християнската етика трайно вълнува автора, който е убеден, че “Християнството е съществен фактор за формиране морала на нациите, ценностната система, нормите на поведение, схващанията за приоритетите и възгледите за самите тях”.  След книгата анализираща религиозни мотиви в българската литература (“Поезия – Религия, 1943 г.) от Христо Недялков, задълго интерпретацията на тази тематика заглъхва у нас, за да се възроди отново след 1989 г. В близо четвъртвековния Преход, изпълнен с материални и духовни сътресения естествено се налага нуждата от нравствени жалони, ориентири, които да следва изтерзаният българин. Връщането към църквата, обръщането към законите на християнската етика, е един от видимите процеси, илюстриращи пътя на общество, търсещо опора за духа. Нуждата от вяра се възражда и като противовес на надвисналия сякаш над пропаст социум, в който българите носят последиците на миналото, абсурдите на настоящето и тревогата за бъдещето.

Васил Лазаров внушава чрез текстовете си връщането към изконни начала, с каквито е свързано християнството, сочещи път към Добро, към градивен и осмислен живот. Той изповядва увереността, че литературата трябва да възвисява, да облагородява, да показва кое е Добро и кое Зло, да съдейства за  въздигане на човека и добруването на народа.

Особено сполучливо тази позиция е откроена в романа “Крайъгълен камък”. Той следва класически тип повествувателна схема, която дава възможност да се представи панорамно платно на Прехода. Проследявайки живота на трима братя в гранично време В. Лазаров споделя своите наблюдения за българската действителност, опитва се да проникне в сърцевината на процесите, които текат видими и невидими в обществото. В такъв смисъл романът е художествен документ за един период от българската история, период на твърде много негативи и все пак период на непобедена, съхранена светлина. Същевременно повествованието осмисля редица вечни проблеми: за истината и лъжата, греха и възмездието, любовта и омразата, свободата, прошката и др.

Тримата братя тръгват по различни пътища, мотивирани от личния си избор.

Сюжетът, в който фикционалното и документалното се преплитат, се разгръща основно в София и Самоков. Оживяват конкретни топоси, политици от близкото минало, чийто буквални или перифразирани имена ги правят съвсем разпознаваеми, конкретни политически събития.

Но като че ли основната цел е да се разкрие “технологията” на измамите, “механизмът” на краденето в поредния период на първоначално натрупване на капитали, който би могъл да се нарече Епохата на голямото крадене. В тези вълчи времена изпъква оная “мръсна пяна”, позната ни от времето на Алековия “Бай Ганьо”, която залива пространството, доминира в обществото, деформира нормалния му ход, напредъка и развитието, защото весдесъщият Закон на печалбата е истинският цар... Зад него се крият личните интереси, един от двигателите за срастването на капитала с властта, с представителите на държавната политика.

Последователно художественото повествование маркира приватизацията,  разпродаването на държавното имущество, реституцията, “стъпването” на частния бизнес, процеса на “изцеждането” на държавата, кризата в културата,  здравеопазването, образованието, демографския проблем, навлизането на чужди капитали, кредитирането и последствията, контрола на “службите”, които не изпускат позиции, корупцията, нечистоплътната борба за държавните поръчки и др. Георги, един от братята, сравнява държавата със  “загинал огромен бозайник, чиято плът вече започва да се разкъсва и парчельосва от хищниците...”.

Как резонират тези процеси в душевността на хората, в семейството, личността, как се осмисля българския преход, това “сложно и противоречиво време, в което човешките отношения са поставени на изпитание”? Според повествователя “... след години хората гледаха на прехода и най-вече на икономическите процеси, които го съпътстваха, като на нещо нечистоплътно и мистично. Този процес приличаше на някаква драконова конспирация, изразяваща се в болезнена операция, чрез която бяха пожертвани съдбите на милиони обикновени хора”. В хода на фабулата са ситуирани коментарите на автора, който, вглеждайки се в действителността, откроява сред промените свободията, “най-уродливите мърсотии на човешките слабости”, липсата на  правила в обществото...: “Вихрушката на престъпността се чувстваше на обществените места. Тя беше нахлула дори в душите на хората. Навсякъде бушуваха скандали – наркотици, безчинства на улични банди, корупция в полицията, в съдебната система и в самия парламент”.

В това време на “вълчи порядки” идва видимото разслоение в обществото, отчуждението между хората, включително и между братята.

Те са твърде различни. Писателят умело ги индивидуализира чрез тяхната реч, мисли, постъпки, диалози, чрез директни характеристики... Особено ярко е обрисуван образът на Росен, в който авторът влага известен идеализъм и романтична нотка, представя го като антипод на другите: Жеко и Георги. В руслото на “псевдобизнесмените” Жеко е човек артистично общителен,  комбинативен, умее да чете в душите на хората, консумира живота “в нероновски стил”, поглъща го “като блажена амброзия”, движи се “по ръба на закона”. Хазартът, жените, интересът към парите, авантюрата са неразривно свързани с лика му на мошеник, който може “да се изхлузи от всяка неприятност, подобно на хлъзгава мокра пъстърва”.

 Георги - макар и умен, специалист в професията си,  понякога аналитичен и точен в анализите и оценките си, е егоист,  у когото животинското, хищническото е определящото; той търси изгода във всичко, включително и в брака, животът му е низ от компромиси със съвестта; лицемерието,  ласкателството, даже бруталността са неотменни “инструменти” в хода на неговите сделки; яденето и сексът съпътстват неизменно постъпките му. “Той бе посветил тялото, духа и задника си – казва авторът – на жаждата за богатство. Някаква частица от душата му, неприятна свидетелка на непрекъснатите му падения, се бунтуваше срещу постепенното му бавно оскотяване”; не помага на братята си, използва даже баща си, движен от алчността...

Като струйка чист въздух сред задушливата атмосфера на нравствен разпад е Росен, своеобразен чудак, скромен и почти незабележим. Образът му лайтмотивно извежда темата за християнската етика, за религията, осмислянето на Библията. За него авторът казва, че разбира християнството не като “ходене на църква и спазване на религиозни обичаи, а като възвишена и тайнствена философия свързана с ред прекрасни мисли и чувства, която да го съпровожда и ориентира в живота”. Росен вярва, че в света има висша справедливост, не приема за хората да се говори като за животни, защото съществуват “милосърдие, състрадание, солидарност, има любов”. Основният му принцип е да прави добрини. За него “достойно и красиво, това, което му носи “гордост и удовлетворение,  е “да се раздава безкористно в полза на близките си хора”; Да живее честно и трудолюбиво, следвайки съвестта си; да помага. В основата на всичко това е доверието и любовта му към хората. Кротък, но не и безхарактерен, разбиращ, но не и овчедушен, той обича природата, поезията, завладян е от хармонията на музиката, в края на своя живот се отдава на мечтата си – “да рисува керамични вази”. Изминава житейския си път градивно, следвайки кодекса на християнската етика.

Именно чрез неговия образ е постигнат своеобразен баланс в книгата. И то в период, когато българското изкуство в годините на преход за пореден път често манифестира уродливото, първичното, скотското, хиперболизира българските негативи и мощно зарежда една от най-проблематичните ни черти – българския нихилизъм, тръгнал особено устремно след Алековия Бай Ганьо. Наличието на един светъл персонаж не само внася известна хармония в повествованието, но и укрепва реализма му – по-верен, отколкото в редица други творби, афиширащи апокалиптичното ни Днес.

Росен е крайъгълният камък, поставен в ключовата колона на духовната  сграда, нравственият жалон, чертаещ Пътя към опазването и духовното ни съхранение. В тези внушения на писателя могат да се забележат морализаторство или тенденциозност, но те са канавата на текста, вплела най-важните послания. Струва ми се, обаче, че не във всички моменти образът му е психологически убедителен. Може това донякъде да е свързано с динамиката на повествованието – на места се “разлива”, става обстоятелствено, друг път – неубедително рязко прекъсва.

Втъкана оптимистична нишка в текста е промяната у Жеко, повлиян от Росен, както и идеята, че човек въпреки всичко, може духовно да се съхрани.

Сред женските персонажи се открояват най-вече Тони  и Симона. Едната – образ-символ на вечните изкусителки, които взривяват сетивата на мъжа, другата – с доминанта на духовната красота, е достойна и почтена, нежна и разбираща – опора на мъжа.

В тази сага за българския Преход  наред с динамичния наратив, релефните и запомнящи се образи, изпъкват живописни пейзажни щрихи, интересни сравнения, точен и хубав език.

Като всеки роман за Пътя много въпроси остават и отворени. Според автора верните им решения са свързани със следването на онези християнски постулати, които ясно внушават, че човешкото щастие се постига чрез обичта към ближния.