Когато чуя за Елисавета Багряна в мен възникват асоциации с Мадоната от четвъртата незавършена пиета на Микеланджело. Макар и незавършена, големия майстор е изваял най-важните елементи с които постига своето внушение. Незавършените части от скулптурата нямат съществено значение. Масивните до грубост крака на Мадоната (в сравнение със слабите граничещи с хилавост крака на Христос) изразяват нейната здрава връзка със земятя и всичко земно. Горната част на статуята ролите се ,,сменят” – макар и мъртав Христос сякаш не е в прегръдките на майка си, а като неин баща я носи на могъщия си гръб. На Мадоната призванието и силата се корени на земята, а основното призвание на Христос е да издига и възвисява човешкия дух. Ако търсим паралел между Багряна и Богородицата ние ще я открием във здравата им връзка със земното и земния живот. Но дали поетесата ще избере да бъде извисен духа й чрез Бога?
Багряна твори в такъв период от историята на нашата литература в която се преоткриват изначалната същност на важни за опоетизирането категории – земя, живот и народнопесенна традиция. Началния период на творчеството й (Стихосбирката ,,Вечната и святата”) е една тематична изповед и в разголената душа на поетесата се срещат и сблъскват две начала: вярност, зовът на детето и майчиния дълг,святостта на домашния уют, а от друга страна - бушуващите стихии на натурата й.
Над Лирическия образ се появява нимба на светица, когато я виждаме в хармония с християнските добродетели.
Първичната свързаност със земята, изначално женското е нейния корен, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриярхалния канон. Героинята назовава истинската си прародителка – земята.
Може би съм грешна и коварна, може би средпът ще се сломя - аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя.
(,,Потомка”)
Това стихотворение е представително именно за типа модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като "нов глас" - възраждайки земното, автентичното, живото и човешки преживяемото. Нейната изповедност е свързана със закотвяне и укореняване на чувството в емоционалната сегашност, в живия емоционален процес. Нейните чувства са подчинени не чак толкова възвишени платонически и аскетични както при Лилиев, а силно приземени, пълнокръвни, осезаеми и сетивни. В образа на своята героиня тя въплъщава вълненията, поривите и мечтите на волната и дръзка жена, която въпреки своята слабост и уязвимост воюва за собствената истина, за правото да се отдаде изцяло на земната и пълнокръвна любов.
Аз искам да я сещам тук,
живитрептяща,
с най-първобитните изобретения -
петте от Бога дадени нам сетива -
като последния човек на туй кълбо,
като най-бедното създание в света,
като последната и първата жена!
(„Пенелопа на XX век")
Християнството дава пълна свобода на човека да избира пътищата в своя живот, но с цел да предпази човека, посочва ясно кое е добродетел и кое е грях. Лирическата героиня е обобщен образ на съвременната жена и тя се възползва от тази свобода в двете и крайности. Тя е всеотдайната майка самопожертвала себе си, за да се посвети на отглеждането и възпитанието на децата си, носещи всички несгоди, мъки, страхове и тревоги, които съпътстват този процес:
Пред малкото креватче на коленетя трети ден, немигвала, се молии бавно гълта сълзите солени.Едничкият й син е тежко болен и само нишка го дели от края-а долу другите деца играяти слънцето в прозореца поглежда,и дюлята подава пълни клони, но той е ням и сляп и безнадежден...През първий ден към старата иконамълвеше тя , прекръствайки се мигом:"Върни детето ми, от смърт спаси го."През вторият, очите без да снема,се молеше, от скръб обезумяла:"Вземи живота ми- и дай го нему."А днес, на третия, едва прозряла, тя рече мъдро:"Майко свята, стига,вземи го, но от мъките спаси го."И стана чудо:мина малък пламък,детето мръдна устни загорелии промълви полека:"Хлебец, мамо!"
(,,Жертвата”)
Майчинството е свещенодействие свързано с раждането на нов живот и грижа за невинна чиста и неопетнена детска душа. Майчинството е дълбоката връзка между ,,вечното” и ,,святото” у жената. След като Христос със саможертвата си изкупи първородния грях на хората майчинството се очиства от всякакъв грях и може да бъде единствено свято и християнско. Истинската любов между мъжа и жената като предпоставка за майчинството съгласно християнските постулати не е грях и тя хармонизира с идеята за светостта на майчината жертвоготовност. Не случайно името на Багряна се свързва с произведенията ,,Вечната”- темата за безсмъртното майчинско начало; ,,Святата”- преклонение пред скърбящата Богородица и ,,Жертвата” – модуса за майчината жертвоготовност.
Лирическата героиня на Багряна приема и изразява съдбата на всяка една жена - нейна съвременничка. Така разширяването на образа на нейната лирическа героиня излиза извън границите на автобиографичното и се идентифицира с обобщения образ на жената. Но този обобщен образ на жената е много пъстър и ето защо нейната песен ще е както свята, така и понякога греховна.
Тя опоетизира както кротко дочакалата своята сребърна сватба побеляваща жена; така и нарушилата своя небесен обет млада послушница; както майката, готова на всякаква саможертва в името на своето дете; скърбящата Богородица, която над люлката на своя син вече вижда разпятието... така и жената потърсила абсолютната свобода и себеизява дори това да е постигнато чрез грях. След като се спряхме на светия образ на жената, нека да видим и нейния антипод – грешната жена. В произведението ,,Кукувица” съпругата, нарушилата християнския образец грешница възвестява правата на земното, сетивното, антитрадиционно усвояване на любовта и света.
Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,залудо пилееш дни и нощи,Божий свят ти станал, казваш, тесен.Не видя ли, не разбра ли още?Неведнъж ти рекох и повторих:не помагат билки и магии,кой каквото иска да говори - няма нивга аз гнездо да свия,рожби румени да ти отгледам,в къщи край огнището да шетам.Мен ме е родила сякаш Ведаи ми е прокобила несрета. - Дай ми мене по света да скитам,дай ми сборове, хора, задевки - другите да слушам без наситаи сама да пея на припевки.Моите очи се ненаглеждат,моите уши се ненаслушват.Не допридам свилената прежда,недогаснал огъня потушвам. . .И така живота ще преминаненаситена, ненаживяна.А кога умра, сама, в чужбина,кукувица-бродница ще стана.(Кукувица)
Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони, защитавайки правото си на избор - скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу волята на природата - майчинския инстинкт (гнездото). Багряна първа от жените изразява чувствата на разбонтуваната жена, разбила ограниченията на съществуващите норми, но и първа предупреждава за предстоящата самота и възможна трагична развръзка. Нейния бунт няма да я удавлетвори и няма да и донесе нито щастие, нито удовлетворение. Финалът фокусира върху греха и неизбежното изкупление. Грехът трябва да бъде пречистен, в случая със самота и смърт. В това стихотворение, както и някои други, поетесата използва литературния похват антитеза-теза.
В друга своя творба взривявайки всички християнски добродетели, почти кощунствено поетесата заявява:
Ти искаш ли? - Аз ще забравя
И мъж, и майка, и родина,
И рожбата си ще оставя
И с теб в чужбина ще замина.
В по-късните си и мъдри години, когато в творбите на поетесата ще намират място зрелостта и философските мотиви, тя ще преосмисли авантюрните фантазии на своята младост. Тя все повече ще загърбва чуждото и ще обръща поглед към родното, ще търси своето истинско Аз стигайки до предсказаната безутешност (съдбите ни - съдби скиталчески и безутешни - "Кой"), до болката от собствените си измами (Обсят е този път с камъни и ями - // заблуди, илюзии, миражни измами. - "И аз можех да имам"); до горчива борба със самотата. Осъзнаването на разлива между мечта и реалност ражда мотива за равносметката:
В химери някакви си се унисал и в криво огледало си видял живота, щастието, любовта. И себе си до капка си раздал да дириш вечен някакъв свръхсмисъл - а си загубил смисъла в света!
("Глас")
Лирическия субект преминава през карнавалното опиянение на живота, през страданието на самотника, за да стигне до екзистенциалните прозрения близки на християнската мъдрост. Тя стига до прозрението, че щастието е някъде близо до човека, навярно във всекидневието, в обикновените прости неща.
но къде е възторга предишен
да разбие стените на стаята
(,,Мъж”)
Багряна има заслугата, че възвръща поезията отново към реалността. Въплащавайки се в диаметрално далечни женски образи нейното лирично Аз запазва своето вътрешно равновесие и едно химническо, ту християнско, ту древнообретно свръхсъвременно чувство.
Там където го има религиозното чувство в поезията на Багряна е посветена на признанието и преклонението й пред Бога.
Та да бъдем живи,здрави
с бодри румени лица
и всеблагий БОГ да слявим
с чисти мисли и сърца!
Че прострял е той десница
и закриля всеки час-
всяка птица и тревица,
мене,тебе...всички нас!
(,,Велик ден”)
Вярата в Бога крепи надеждата, дава крила, дори осъзнавайки, че всеки от нас пренася своя кръст.
Ти тръгваш с пламъче великденско във шепите.
Къде ще стигнеш? Може би върха?
Но бди, крепи надеждата и трепета
като крило в сърцето ти да пърхат,
в сърцето твое и сърцето на народа ти –
че тъмен кръст над всички е надвесен ...
Добрият дух да стане и ни води,
да ни дари живот – Христос възкресе!
(,,Възкресение”)
Въпреки бунта на някои персонажи в творчеството на Багряна срещу някои християнските добродетели, нейното лирическо Аз вижда Бога всеблаг, който добро дарува. Докато Яворовия герой е в конфликт с Бога (,,проклех те и по твоята жестокост Те познах”), героинята на Багряна вижда една Божия добронамереност, великодушие и благородност.
Бог е мъдър и благ и прощава
всяка пролет на грешния свят.
(,,Април”)
Душата на героинята е радостна, че Бог е възкръснал и не сме сами под небето.
Душа радостна и волна забравя грижи и умора и вдига се в небето горе, където Бог всеблаг царува и всекиму добро дарува. И в хор камбанен звън и песен кънтят, звънят - Христос възкресе!
За почитане на християнските празници поетесата е посветила и други стихотворение, като сред тях са и предназначените за децата ,,Коледна елха” и ,, Снежинки”.
Творбите на Багряна посветени на християнските празници не са толкова христоцентрични, колкота обстоятелствени по отношение традицията за тяхното провеждане и честване. Така възпяти празниците понякога придобива езически облик. Стихотворението „Гергьовден“e едно преплитане на езичеството с християнството.
Под християнската същност на свети Георги Победоносец се откриват древномитологични пластове. Той е героят мъченик, с когото фолклорната традиция свързва езическите пролетни скотовъдни култове и мотивите на змееборството. Побеждавайки демона на злото (змей, дракон), той възстановява хармонията на битието. В традицията светецът винаги се представя като конник, който не само побеждава змея, но и освобождава девойката, предопределена за жертва. Така е изграден и образът му в народните песни и в иконографията. Но победата на свети Георги над змея може да се възприеме и като метафора за победата над студа, зимата, злото и освобождаване на пролетта и растежа. Така християнството заимства от езичеството и пренася върху светеца някои от чертите на пролетните божества на плодородието.
В обредните практики на празника са запазени множество езически елементи. Съществен момент в самия ритуал е жертвоприношението на агне (курбан) – то се свързва и с жертвата, която Авраам е готов да принесе за прослава на своя Бог. Жертването на най-скъпото, лишаването от него е своеобразна смърт, която трябва да предизвика нов живот и изобилие. Тематиката на някои от песните, изпълнявани на празника, отпраща директно към библейския мотив за Авраам и Исаак.
Подобно на именити световни класици Багряна ползва митологични образи в поезията си като по този начин постига колоритност и художествена образност.
В ,,Амазонка” поетесата своеобразно се отделечава от класическия облик на нейната героиня като муза и вдъхновителка, а чрез странни сраствания с различни митове се превръща в невиждано женско същество – покровител на музите, творец, а не вдъхновителка. Амазонката навлиза като жена-войн в един свят смятан за изконно мъжки. Тук стремежа към свобода се изразява в по-тесния смисъл, като свобода за творчество. Тя се стреми към Хеликон, възседнала крилатия кон ( митичния кон Пегас), за да го накара да удари повторно с копито по свещената планина и да обнови източниците на вдъхновението.
В творбата ,,Кукувица” поетесата използва митичния образ на Ведата който според народните представи е свързан със скритите, с ирационалните сили, които отклоняват човека от „правия път“ и по този начин го откъсват от околните, които трудно приемат другостта. Заявявайки открито своята греховност тя с езическа, самодивска стихия се хвърля в любовта, но осъзнава в последствие, че чрез своята самонадеяна гордост тя става робиня на неудовлетвореността и самотата, което я кара да се чувства унизена и разкаяна.
Наличие на езическо съзнание в мисълта на поетесата е изразено най-точно чрез стихотворението ,,Потомка”.
Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв. Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен, светъл хан. Конски тропот може би кънтял е из крайдунавските равнини и спасил е двама от кинжала вятърът, следите изравнил.
Самобитното творчество на Багряна е през постмодернистичния литературен период, но е изградено чрез представи, типични за романтическото светоусещане. Този похват наподобява една връзка между модернизма от първите десетилетия на XX век с някои характеристики на романтизма. Тя ще остане в българската поезия като твореца, който постави апотеозния ореол на майчинството и женското начало като ,,вечно” и ,,свято”.
Багряна често споменава за един храм, който не го вижда в традиционния, църковния. Нейния храм е крайпътен (мисълта е на Калин Михайлов) или кръстопътен. В този нейн храм основно и центално място заема св. Богородица, а Христос е изобразен не като Бащата на Богородицата , а като Младенец и в повечето случаи си остава Сина на Святата Майка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар