Романът ,,Бягства" от Георги Михалков

РОМАН ЗА ПРОИЗВОЛА И БЕЗПРАВИЕТО, В КОЕТО ЖИВЯХМЕ

Романът ,,Бягства”, подобно на другите книги, ,,Преображение Господне” и ,,Дяволското вълнение”, чийто автор е Георги Михалков има няколко характеристики, които бихме могли да определим като запазена марка на писателя. Романът е изграден на базата на ясно изразен исторически елемент – по-младите хора, които са се родили след събитията – 1992 – 1993 година, чрез този роман могат да придобият точна представа за света на социализма и първите години на промените.
Който е запознат със съдържанието на Г. Михалковите творби знае, че ,,Преображение Господне” е повествование за събитията, свързани с Освобождението от турско робство, ,,Дяволско вълнение” е неговото продължение, обхващащо формирането на новата българска държава, войните и Септемврийското въстание – 1923 г. Доколкото знам Георги Михалков в момента пише роман за времето преди, по време и след Втората световна война. Така писателят ще попълни липсващия елемент в пъзела на своето творчество, за да поднесе на своя читател точна историческа картина на събитията от Освобождението ни от турско робство до днес, чрез една литературно-историческа четрилогия.
”Бягства” е разказ за живота на жена, понесла на гърба си всички отражения на недостатъците на социалистическото общество. Какво представлява това общество? Партията се е настанила на мястото на Бога, а в нейната опразнена от съдържание сграда, някъде из сутерена е погребана идеята за комунизма. Идеята за онзи невъзможен комунизъм, за който са говорили и мечтали философите-утописти. Авторът не поставя въпроса за това дали българинът по това време е живял нашироко с добър стандарт или по-скромно. Той се спира повече на ширещото се лицемерие и лъжа. Претендиращата за хуманност тоталитарна държава промъква за прах в очите понятието ,,демокрация” с преиначен смисъл, а равенството между хората е провъзгласено за най-висша ценност. Известно е обаче на живелите по онова време, че опитът и практиката породиха една очевидна констатация под формата на горчив афоризъм: ,,Всички сме равни, но някои са по-равни”. Семействата на героите от книгата, Васил и Данаил, имат висок материален статус, несравним с този на Калина и приятелката й Мери. На Васил бащата работи във Външно министерство и имат вила на Драгалевци, а на Данаил бащата е директор на месокомбинат и имат вила на морето. Но не се акцентира върху социалното неравенство, а с особена острота се поставя въпросът за неравенството пред закона. След онази случка във вилата на Васил в Драгалевци, когато Данаил решава да изнасили Калина, но тя успява да избяга полугола в снега, на другия ден Мери я увещава да не предприеме оплакване, защото бащата на Данаил има много връзки.
Романът изобличава царството на привилегированите в социалистическа България и ширещия се произвол на безправието. Инертното мислене беше довело до убеждението, че справедливостта е химера, а правата ни съществуват само на книга. Корупцията беше дълбоко вкоренена на всички нива в цялото общество и с връзки можеше да се постигне всичко. Мисля че тук е мястото да насоча вниманието към бившия партизанин и преподавател по ,,Основи на комунизма” професор Лазар Йонов. Образът му е апология на нечовешкото в системата, събирателен архитип на изродените представи за морал и допустими граници. Той се възползва по брутален начин от властта, която има, и когато хвърли око на дадена студентка, а тя му откаже, започват неприятностите й на изпитите. Същото се случва и с Калина. Но героинята вижда, че законът е само на книга. Дори да се позове на него, той би имал обратен знак и тя остава вярна на онзи закон, който е в самата нея.
Макар че в романа на прицел са ,,богопомазаните”, те не са в центъра на повествованието. Образите на Васил, Данаил и професор Йонов са епизодични. Може би Георги Михалков не случайно е избрал за главен герой жена, а жените, поради плашливата си женска природа, са по-уязвими. Мнозина от приятелките на Калина се огъват и са склонни на компромиси – както при следването си, така и в реализацията си, при сключването на брак. Калина обаче е момиче с характер, чувството й за нравственост е по-ярко изразено. В този толерантен към лъжата свят, когато устоите на соц. обществото са една голяма лъжа, тя не може да направи компромис, дори с елементарните лъжи на Христо и макар че го харесва, скъсва с него. Внушението на романа е, че човекът, тази нищожна гражданска единица, при социализма е неспособна да се противопостави на Голямата Машина, която командва парада.
Калина, използвайки връзките на вуйчо си, е назначена като служителка на рецепцията в черноморски хотел, но в последствие научава, че е длъжна да сътрудничи на държавните органи по сигурността, че трябва да следи, наблюдава и докладва за настанените гости – чужденци. Тя не се съгласява с това и напуска, бяга. Много е трудно да се живее в такова общество и човек да не допусне деформации в собствения си мироглед и мислене. В по-млада възраст, когато вуйчо й предлага да й уреди изпита, дори без да се явява на него, тя отказва, но след време тя не се отказва от възможността вуйчо й да я уреди с работа на Слънчев бряг. Вярваща в свободата си вътре в себе си и изградила се като характер, който да отстоява себе си, Калина започва да търси щастието си в други страни по света.
В романа се споменава, че Калина живее в блок, който е в съседство със затвор и болница. Обществото, сякаш е болница и затвор, защото е болно и ограничава правата на хората. Тази деформация на обществото деформира и човешките души. Самата Калина е една болница и затвор, защото животът й е болка и тя започва да изгражда в себе си броня, издига затворническа стена между себе си и околните, затваря се в своя егоцентризъм и се превръща в непълноценно същество.
Действието във финалната част на романа се развива във времето след промените. Вече малко или много всеки има по-голяма свобода. Но Калина, като че ли не е подготвена за нея. Тя не споделя традиционните ценности. След срещата й с пророка, усеща, че неговите думи са мъдри, но не може да ги разбере. Цитатите от Библията, както и християнската етика са далеч от хората. Калина е далеч от тези традиционни ценности – например проявя на саможертва към близките си, такава каквато Христос е дал с примера си като се самопожертва за всички нас. Християнската етика изисква от всеки един от нас да се саможертва ежедневно за близките си - за семейството, за родителите си, за децата си. Калина обаче живее с чувството, че не дължи нищо на майка си и баща си, които напуска, нито на мъжа си, кубинеца Раул, за който се омъжва и след това напуска, защото не й харесва в Куба, дори и на четири годишната си дъщеря като я оставя на родителите си и отива да работи в Испания. Преодоляването на трудностите чрез бягство от проблемите, което е единствено възможно противопоставяне по време на социализма, е превърнал от Калина човек-беглец от проблемите, като в същото време този социализъм е деформирал и нейната ценностна система. Всички нейни решения са породени вече от стремежа към личното й благополучие и щастие. Но тя едва ли би го получила, защото истинското щастие се получава в онези обстоятелства и случаи, когато човек има усещането на задоволство, че е допринесъл нещо за другия, за близкия си, за да бъде той щастлив. Истинското пълноценното щастие е споделеното чувство. Щастието най-вече се изразява с онзи блестящ поглед, с който се изказва благодарност, а също така и отдаденост.
Писателят поставя, макар и бегло, темата за едно ново явление в новия свят, за ,,глобалното номадство”. В отворения край на финала на романа може да се допусне, че Калина вече е обречена на непрекъсната ,,неуседналост” с перманентна готовност на смяна на обстановката и включване в нови мрежи за социално общуване и оцеляване. Тя не е далеч от личността на космополитния номад, носител в себе си както на изключителната толерантност, така и на всички недостатъци, които носи със себе си глобализацията като отхвърляне на традициите и родолюбието, а погледнато през очите на консервативния човек, номадството е антисоциално и нетипично за човека поведение.
Накрая бих искал да кажа, че писателят Георги Михалков разкрива такива жестоки истини, които карат дори читателят да се срамува, че е българин и дори, че е човек. Но той изразява това обективно.
Мнозина творци в днешно време се позовават на крайния реализъм, използват жанра на черния роман с батални сцени. Изграденият литературен стил на Г. Михалков е далеч от всяка грубост. Неговият език е художествен, непиперлив и неосъждащ.
Романът засяга дълбоки класически теми. Писателят успява с един изискано –деликатен художествен стил да вплете модусите за правата и безправието, лицемерието и лъжата, манипулациите и шантажа, съдбата и копнежите, мечтите и осъществяването им, за склонността да се странства. На корицата на романа можем да прочетем, че Г. Михалков е най-превежданият български автор. Именно изобилието на тези универсални непреходни теми в творбите му са причината те да се превеждат на чужди езици. Знаем, че по времето на социализма имаше поръчкови преводи. Но често, както казва Петър Юхас, отсъствието на универсални философски и непреходни теми са причината превежданата творба да се разпадне на прах. В това отношение книгите на Георги Михалков имат здрава конструкция, здрави спици на колелетата, които са способни да пребродят много страни.
Романът “Бягства” освен, че е интересен е и в духа на старата литературна традиция, съдържа нравствен, образователен, а за по-младите и исторически елементи в своята структура. В това отношение писателят е изпълнил, както своя граждански дълг, така и основното призвание на всеки творец, а то е чрез творенията си да съдейства за един свят, в който все повече място ще извоюва доброто за сметка на злото.