При един разговор с професор Светозар Игов научих за поета Маргарит Жеков. Според именития критик авторът на стихосбирката “Естества” е най-изтъкнатият поет в съвременната българска християнска поезия. Това предизвика моя интерес към творчеството на Маргарит Жеков, за да открия за себе си една поезия, изпълнена с чистота и хармония.
Още от първите стихове читателят придобива представа, че авторът живее със Спасителя в сърцето си, и това е причината в основата на поетичните му творби да се открояват Божиите принципи. Със всяко следващо стихотворение, до което се докосваме, все повече се затвърждава убеждението, че при автора е налице едно истинско посвещение – целият живот, мисли, чувства и притежания, са посветени в постоянна жертва към Господа, Неговите повели и постулати. Неотлъчното придържане към Божието слово е пътеводната нишка на автора.
В едно от първите стихотворения в стихосбирката виждаме поетичните размишления на Маргарит Жеков за истинската поезия, за честната дарба и неговата вяра, че тази дарба се дава от ,,Бога с прободената длан”. Когато благослови с призванието даден поет (,,Бъди като щурец”), дарявайки му дарба, Спасителят следи какво той прави с нея. Защото, според библейската притча, когато талантът е вложен правилно, Господ дава още, а когато не се използва правилно, на човека му се отнема. Маргарит Жеков може би затова се е почувствал призван да възпява Бога като ,,щурец, чиято песен като трион прерязва корена на мрака”. Поезията му е христоцентрична – сякаш е налице едно живо взаимоотношение на поета с Бога. Духът му - пълен, реален, жив, сякаш лично ръководен от Божия дух – едно от измеренията на Бога. Почти във всяко произведение откриваме, че авторовият ум е в синхрон с Божието слово. Налице е или обръщение към нашия Спасител или посвещение на Неговите благословии (добродетели). Христос ни призовава към святост и съвършенство. Като стандарт служи Неговият личен пример за безкрайна любов, милосърдие, състрадание, миролюбивост и лична саможертва. Маргарит Жеков непрекъснато и неистово се стреми към тези почти непостижими за обикновения човек (смъртния) стандарти. Някой беше казал ,,Цели се в луната, дори да не успееш, ще се озовеш сред звездите” Авторът сякаш се е отдал на тази сентенция.
Неговото послание да обичаме поробителите си (,,Кратка ода за обичта”) е несрещано в българската поезия. Това послание, погледнато от светска гледна точка, е на границата на различното и адекватността. Но нека си зададем въпроса: Христос беше ли различен? Отговорът е –да. Христос беше ли адекватен, когато ни призова да обичаме враговете си? Отговорът е – абсолютно. Да обичаш поробителя (врага) си не само не е неадекватно и нереално, а е издигнато по Божите стандарти във висша духовна степен на способност за обич. Това е така нареченото ,,агапе” – божествената безусловна любов. Тя обича дори тогава, когато няма причина за това. Християнската любов не се простира до най-близките и най-скъпите ни - нашите роднини, близки, приятели, които ни обичат. Обичта на тази наша любов не иска някаква специална добродетел. Нашата обич към близките е несъзнателна. Христовата обич е свързана с ума и главно с нашата воля. Това е победа, завладяване, постижение. Никой никога не е обичал естествено враговете си. Да се обичат нашите врагове е завладяване на всички наши естествени склонности и емоции. Тя е постижение на волята. Христовата обич е непобедимо доброжелателство, неопределимо добра воля. ,,Заповядано ни е да обичаме враговете си. Защо? За да бъдем като Бога. Бог праща дъжда на праведните и неправедните, на добрите и злите.” Матей 5:43-48
В немалко творби от стихосбирката моделите на изграждане на текста, екзистенциалните обобщения и лирическите изповеди създават рядко срещан риторически образец на философско-поетическо мислене и изразяване. Те са една импликация на естетичната форма на фабулата и елементи от енигматичната проблематика на християнската етика. Тези творби представляват несрещана в българската литература мозайка, построена на базата на два дискурса – философският и литературният.
Ярък пример за това мое наблюдение е поетичната миниатюра ,,Бутилката на собственото Аз”. Докато лирическият Аз е под ограниченията на тъмната бутилка (светската суетност), духът му е ограничен. Бутилката е затвор за душата. ,,Докато тъмната бутилка не е докрай разбита, напразно Светлината всъщност през нея ще прелита.” Героят е под въздействие на своите първични биологични и психологични обсебии и светлината (Божият Дух) не може да докосне неговата душа. При нравственото прераждане на лирическия Аз бутилката се пропуква и троши, който акт олицетворява освобождаването на духа от робството на тялото и способността на духа да контролира това тяло. Според християнската философия личността се състои от 3 компонента – тяло, ум и душа. Бутилката в произведението символизира тялото и ума. Идеята за бутилката е изключително сполучлива, защото както тялото е създадено от кал – символ на ограниченото, слабото и грешното, така и стъклената бутилка поражда усещането за крехкост, неустойчивост и слабост. Когато бутилката се счупва, духът на лирическия герой се слива с божия дух. В първата част на стихотворението бутилката (тялото и умът) подтискат душата, а след счупването на бутилката се постига хармония и равновесие на трите нива на съществуване – физическо, умствено и духовно. Това е възможно чрез светлината – Божията истина, вярата, която счупената бутилка (овладяното тяло и контролираният ум) отразяват. Това е пътят на посвещаване в големите загадки на душата. Светлината и освободеният дух внасят ред в бъркотията на ума. Тя е Божието просветление, което озарява хората да разберат Неговото откровение (откриването на истината). Лирическият Аз се освобождава от ограничението в мисленето. Внушението на творбата е, че тялото, с което Бог е създал човека по свой образ и подобие, е Негов дар и по природа е добро, но, заразени от греха, сме се изменили във втора природа – грешна природа. Човешкото състояние в първата част от творбата е в състояние на робство пред непобедимите желания на тялото (грубата форма на ума). Това състояние на лирическия герой е подобно на онези човешки същества, за които св. Августин говори, че са носени по силно и зловещо течение. Духът е каналът на връзката между човека и Бога. Когато нашият дух е във връзка с Бога, тогава нашите чувства, воля, интелект и ум са под влияние и ще отразяват Божествената природа в този свят. Бог ни е посочил пътя за обединението на тялото, душата и Светия Дух – това е преди всичко християнското смирение.
Именно на идеята за смирението авторът е посветил голяма част от творбите в стихосбирката. Ще си позволя да посоча тези творби, които са ме впечатлили най-силно с изумителното авторово смирение. Той се изповядва открито пред читателя, ,,духът му е коленичил” за грешните му мисли (,,Докато двегодишната ми дъщеря играе”). Пред праведния живот и дело на Йоан Кръстител, според автора, съдбата на поета напомня прахоляка (,,Йоан Кръстител”). ,,Безсмъртното в поезията е само това, че Бог записва сълзи на поета, не слова.” (,,Размисъл за поезията”). Всичко на този свят принадлежи на Бога и ,,всеки в тоя свят е на квартира.” (,,Приземна стаичка”) Нищожността на човешката същност е изразена толкова точно с думите - ,,… сред здрача пръстът на съдбата таи се кротък и незрим.” (,,Море в Борисовата градина”) Смиреността е пътят за недеформираната връзка на човек и останалите живи същества – Божии творения.
,,Аз спрях пред мравка” (,,Будапеща”)
Израз на дълбоко смирение е авторовото признание за наличието на посятото сред хората зло.
От собствен прочит всеки е разбрал:
незрим е мракът, връз душите проснат.
И лъч незрим товара ни докосва,
стопява го до капка жал.
,,Псалм”
Мракът символизира това зло, неискренността, студенината, липсата на интерес към ближния. Това е греховността. Незримият лъч е Светият Дух и чрез общение с Него (както се разкрива в Евхаристията) може да се ,,стопи” този мрак. Общественият морал е контрастен. В светския живот отдавна съществува нравствен плурализъм. Сред хората има много скрита, потисната страст, която е твърде земна и в своята греховност, и в своето естествено право на съществуване. Авторът вярва, че единствен незримият лъч (Светият Дух) стопява този товар, защото Бог е милостив, справедлив и любящ. Най-впечатляващото стихотворение, в която основната идея е тази за смирението, концентрирало толкова смислов елемент, Божествени принципи и динамики, e ,,Блудният син”. Няма по-голяма борба от тази да се смири човек и да дойде вътрешното самосъзнание. Това даже е геройство. Лиричният герой е в ролята на малкия брат от библейската притча. Само великите души могат да играят ролята на малкия брат. Христос също беше един от малките братя. Той беше пръв, който служеше на хората за всичките им грехове. Примерът на малкия син, който се връща при баща си, живее в поета. Той би желал да притежава това велико качество на смирения. Само смирението превръща блудния син от мъртъв в жив. Стихът ,,ала Бог и болката ще глътне” изразява тезата на Маргарит Жеков, че грешникът не може сам да се изкупи. Когато ние грешим, това е болка както за нас, така и за Бога. По възможностите на Бог е да го помилва, но тогава, когато човек признае своя грях и го отнесе с покаянието си в нозете на Христос. Суетността и алчността, като врагове на човека, са грехове и са отправна точка за авторови поетични съждения.
И ти се молиш на светлика,
който цветя от вени в теб изобрази.
И сещаш: не другарите,
а твойте ламтежи стават ти врази.
,,Аскет”
Ламтежите са наши врази, защото в името на тях човек се отрича от Бога, заради любовта към себе си. ,,Възлюби твоя Бог и възлюби брата си.” –само в този двуединен състав Истината е пълнота. Може би стихотворението е наречено Аскет” поради характера на аскетизма, като антипод на ламтежа и суетността. Няма съмнение, че за тържеството на християнството са помогнали много повече отшелниците (Антоний, Пахомий, и др.). Християнството дължи на аскетизма своя як гръбнак от времето на мъченичеството. От най-ранно християнство аскетизмът е изпълнен с духовна чистота и истинско величие. Именно то e истинско, а не онова християнство, близко до византийските императори, облечено в сърма и визон, изнежено и приспособено към пищността на царския двор. Маргарит Жеков е чужд на всякаква проява на самодостатъчен естетизъм. Той е предпочел да експонира идейната същност на художествените творби, а естетическата форма има ролята единствено да подсилва идеята. В това отношение авторът е последовател на цитираните в произведението (,,Сонет за хайката”) любими му автори – Атанас Далчев, Йордан Йовков, Йордан Ковачев, Янаки Петров и др.
Авторът изпраща послания, наподобяващи бяла лястовица, поднасяща лек за боледуващата нравственост на обществото, и аз вярвам, че тя ще заеме достойно място в полезрението на нашата литературна общност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар