Християнска ли е вярата на Вапцаров?

Има епохи, в които талантливи, значими творци на духа стават жертва на различни философски и най-вече политически утопични идеологии. И без съмнение Вапцаров е един от тях.

И ето – настъпва време за отрезвяващата истина. Въпреки несъмнените си достойнства, поезията на Вапцаров като цяло бива оценявана и поставяна правилно в полето на литературната утопия.

 Смисловото съдържание на тази поезия гравитира в сферата на необузданото, нецензурирано от разума бленуване за бъдещо щастие. Тя не престава да е по своему симпатична за някои може би за това, че отнася читателя в сферата на инфантилните желания, така ясно непостижими. Чрез онази част от творбите, където авторът е влязъл в ролята на идеен архитект и пророк на песенното бъдеще, на духовен народен водач, изпращащ пропагандно политически послания, той преминава в друга ценностна система и подлежи на друга критика, защото от агент на утопията се превръща в стихотворен пропагандист на тогавашната болшевишка идеология. С други думи – поезията му се превръща в средство за установяване на утопическото – щастливата визия за бъдещето под формата на комунистическата идея. Тази идеологическа и идейна слепота или заблуда на Вапцаров, която от дистанцията на времето все повече изкристализира, го превръща в явление от исторически интерес. Но и като явление заслужава изследване. Допълнително поезията на Вапцаров беше и продължава силно да се политизира – и до днес дадени политически сили го тълкуват от вишката на своята камбанария и за целите на своите интереси.

Налице е обаче и нелепата тенденция за реабилитацията му в посока на увековечаване посредством разчитането му като посланик на християнски идеи. Не бих си позволил да пиша за Вапцаров, ако не бяха излезли на бял свят напоследък толкова публикации, които да ни внушават, че в творбите му имало християнски мотиви и едва ли не, те са продукт на човек, чиято вяра има нещо общо с тази на християните. Нищо подобно!

        След като десетилетия наред чрез пропагандната държавна машина и подчинената й образователна система поета беше ,,канонизиран”, дори и в днешно време е налице особена чувствителност към критични материали посветени на  Вапцаров, изразена със следната претенция на неговите защитници - ,,За да го критикуваш, трябва да си на неговото ниво”.  

        Погледнато от тази позиция как ли еретично изглеждат някои изводи в статиите ,,Никола Йонков - детство и юношеството” с автор Димитър Камбуров и  ,,Сън на Вапцаров и голямото сънуване на левицата” с автор Александър Кьосев, че поезията на това ,,мимолетно и безобидно изчадие на квази-демократична ценностна матрица” е улисана в темпове и агитки;  че ,,песенността на Вапцаровото бъдеще отблъсква по-младите му читатели; автодеконструкцията му пронизва цялостното му творчество; писмовната му ти-стихия е една масмедиално изкорубена, извърната и извратена форма” на писмовния контакт между двама; ползва език в цялата му анатомична, орална и писмовна грапавост подобен на тези в ,,кафенетата и комюникетата, само дето е по-клиширан”; че някои Вапцарови строфи са, и квазиконкретни, и тавтологични, и мъгляви, и празни; дори в най-зрялото стихотворение ,,История” е налице ,, криворазбраната наивност, инфантилност, масмедиална и попкултурна зависимост на неговата поезия”; стиховете му ,,са алогични и абсурдни”.

      С горните твърдения по-бих се съгласил в сравнение с опитите на единия от авторите (Димитър Камбуров) да ,,сговори” християнската и комунистическата вяра, твърдейки, че от логическа, и от теологико-херменевтична гледна точка, християнската интерпретация на Вапцаров е практически идентична с комунистическата. Приликата на комунизма и християнството сe внушава с аргумента, че и двете вери са проектирани в някакво бъдеще, оттатък хоризонта на някаква екзистенциална актуалност. И в двете парадигми артикулацията в езика на някаква конкретика била оскъдна. Моето мнение е, че да се прави подобна аналогия е все едно да се твърди за духовно сходство между Христос и Левски с повърхностната аргументацията, че и двамата са носили ризи, или че и двамата са били предадени от свои.

                    Съмнението в логиката на припознаването на Вапцаров като религиозен поет възниква на първо място от булевардно пролетарската  реторика в неговата поезия. Използването на публицистичната форма е несъвместимо с високата духовност на християнските послания и дори да допуснем, че ги има, вместо да ги репрезентатира, използваното масово, низово многоезичие по-скоро ги деконструира. Съчетанието на авторовата властна надменност, пролетарската му нетърпимост и громящия характер на съдържанието, трудно биха съжителствали с невинния, смирения, миролюбивия и състрадателен характер на християнските постулати, в които би трябвало да бъдат прицелени християнските творби. Твърденията, че в поетичните му текстове съществува потенциално религиозна алегория и са своеобразна форма на светото писание, по-скоро би дискредитирало автентичния смисъл на това писание. Такова четене на Вапцаровите творби би било много трудно, погледнато през критичната мярка за християнска поезия.

       ,,Вяра” е стихотворението, с което най-често се пристъпя към сложната задача да се припише наличност на християнски чувства и мотиви в неговото творчество. Сюжетната схема на това произведение е посветена на две абстракции – вярата и живота, които в християнството се свързват чрез безусловната обич. При Вапцаров спойката между вярата и живота е колкото крепка поради наличието на тази обич, толкова и крехка от обстоятелството, че с живота е в перманентна борба, ,,в разпра”. Хората с християнско самосъзнание вярват в думите на Христос - ,,Аз съм пътят, истината и животът…..” от Йоана (14:6)  Той е животът; защото ние сме живи в Бога, единствено във и чрез Исуса Христа. Вярата в Христос е истинският път в живота. Той е началото, средата и краят. Лирическия Аз у Вапцаров има друга визия за живота и житейския път. Той е в борба и разпра с настоящия живот (озъбено свирепо куче), а неговата вяра е съсредоточена в утрешния, отъждествен с песента и олицетворен с истината. По този начин той не само, че разподобява живота, пътя и истината като тъждество на самия Христос, но и води борба с Него, което изглежда като дръзко богопротивопоставяне, несъвместимо с християнската търпимост. В християнството вярата, истината, живота и житейския път са в единство безусловни ценности, а при Вапцаров е налице деформирано разбиране и надпоставяне на дадена от горепосочените ценностни абстракции над друга. В името на живота той декларира, че би се отказал от житейския си път. (За него – Живота - … бих влезнал във взривна ракета..)  Ако за марксистката философия е присъщо  да се занимава с проблема заслужава ли да се живее или не, за християнското учение този въпрос не съществува – всеки би трябвало да си носи кръста докрай, така както Христос носи своя до Голгота.

      Сюжетите на разглежданото стихотворение не са посветени на мъките, които съпътстват християнската душа в името на вярата. Дори имаме интуитивното усещане, че авторът се опиянява от борбата с живота и тя му носи удоволствие. Не християнско, а чувство с езически (епикурейски и хедонистичен) привкус съпътстват мотивите на лирическия  Аз за човешкото съществуване - ,,да усеща приятния гъдел”.  

      Нека се спрем на  християнската представа на понятието ,,истина” и  артикулирането на това понятие в творбата. Истината е Христос, тя се противопоставя на лъжа и грях. Лирическият Аз обаче в името на живота би пренебрегнал истината, като предпочете дори нейните антиподи. ,,За него – Живота - направил бих всичко”, а това ,,всичко” предполага и грях, и лъжа.

      Вярата, която е идентификация на аз-а от една страна и живота от друга, в поезията на Вапцаров, са представени  в единство и диалектична борба на противоположностите съгласно марксистката философия, вместо в хармоничното им единство в което съжителстват в християнската.

      Четенето на ,,Вяра” като сюжет, езиков феномен и защитени тези е своеобразен апотеоз на комунистическата правоверност и е напълно безсмислено да се търси каквато и да е подсюжетна плановост за какъвто и да е християнски мотив.

         В творбите на съпричастните към християнството творци съществува черпене вдъхновение от романтиката на канона. Във Вапцаровото творчество източник на вдъхновение са мечтите по утрешния живот и романтиката по неживи, бездушни обекти каквито са машините.

Защо е този хленч?

Защо въздишат хората

по някаква романтика изстинала?

 Романтиката е сега в моторите,

които пеят по небето синьо. ...

(Романтика)

           Пантеизмът като естетически похват в творчеството на Вазов и Пенчо Славейков е породен от красотата на Божието творение - природата, като източник на вдъхновение. В творчеството на Вапцаров вдъхновението идва от творението на творението Божие наречено човек – машините и новия завод, който е олицетворение на едно ново идеализирано общество. Автора лансира марксическата идея за овладяване на света и подчинението му на човека,  познанието да покрие и присвои всяка реалност.

Ще дойдат години

и ний ще ги стегнем тогава,

на дните водите

ще впрегнем в бетонен ръкав.

Не ще ги изпуснем, нали?

Ще ги впримчиме здраво.

Ще им кажем:

,,Така ще вървите!”

И те ще тръгнат – така!

                            (Не бойте се деца)

       Подобна идея от гледна точка на християнството е не само утопична, но и израз на сатанинско възгордяване, граничещо с безумието, човешкия вид да съперничи по могъщество със самия Бог. 

         Нека в отношението към прогреса и машините сравним творчеството на Вапцаров с това на класика, мисионера на християнската вяра, светеца на българската литература - Йордан Йовков. В повестта си ,,Жетварят” използва един от най-авторитетните герои в селото – учителя, за да изрази личното си противоречиво отношение към машините и прогреса – закупената вършачка е троянския кон, прогреса ще даде много, но и ще отнеме. Във въпросната творба, Йовков се вдъхновява и възпява не машините и прогреса, а нравственото прераждане, прошката като висш духовен акт, разглеждани от позицията на християнската етика.

         Неиздържани са някои твърдения, че в ,,Песен за човека” съществува класическата християнска схема на нравствено прераждане. В някои съвременни литературни разработки се допуска, че лирическия герой е ,,попаднал” на хора, които не е изключено да са християни и под тяхно влияние да е ,,станал човек”. Не можем категорично да кажем какви са били тези хора – християни или по-вероятно комунисти, изхождайки от контекста на останалите произведения. Нравственото прераждане в християнския смисъл е свързано с нравствено пречистване чрез катарзиса на покаянието. В произведението не можем да открием дори една пролята сълза от героя. Ако лирическия герой е попаднал на хора-християни и е станал такъв по убеждение, той би бил способен на лична равносметка, ще заживее с мисълта за Страшният съд, ще се изправи лице в лице със своята съвест. Ако това е вълнувало героя, той едва ли би посрещнал смъртта с песен на уста. Отново посланието заобикаля същината на християнството и се разтапя в езическия, по-точно древноримски етичен елемент, за да се изтъкне смелостта като върховна добродетел, подобно тази на гладиаторите, които са посрещали смъртта с усмивка (в случая с песен).

        Християнството в своята борба със злото използва като средство най-мощното оръжие в света - любовта. Християнските добродетели са носители и генератори на позитивни чувства и енергии. В творчеството на Вапцаров изобилстват думи и изрази носещи негативен заряд – омраза, злоба и самоубийствени енергии. Нека да разгледаме стихотворението ,,Писмо” (моряшкото), което авторитетната критика определя като най-романтично и би се очаквало негативните изрази да са по-малко. В първата част се говори за ,,изстиване на надеждите и вярата в доброто и в човека”. Християнският прочит би предположил, че лирическия Аз е ,,хванат в капана” на сатанинското. Във втората част вярата се връща и причината  е неизясненото ,,това ново, което го спира да не пробие своя слепоочник”. Доказателство, че това не е християнска вяра, са последващите стихове:

,,То злобата в сърцето трансформира

в една борба, която днес клокочи.”

              

             Не става ясно, как ,,християнското” Вапцарово сърце допуска тази злоба  и как тя може да се трансформира в борба за нещо позитивно и добро от християнска гледна точка.

           В същото произведение можем да дешифрираме каква е всъщност вярата на Вапцаров. Всяка вяра се основава на човешката съпричастност към дадено чудо. Авторът не се осланя на ,,възкресение” , ,,нравствено възраждане” или подобно чудо присъщо на християнската ценностна система, а артикулира добродетели на революционно – бунтовническата ценностна система, която е опозиционна на християнската.

           ,,За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта тъмен.

Да, нашто ярко слънце ще просветне.”

За да изгрее слънцето - символ на естественото и традиционното, не са необходими човешки усилия. Освен това охарактеризирането му с ,,нашто” подсказва, че истинското слънце като символ на християнското просветление ще се замести с нова истина, в която вярва авторът. От ползваната символика на поетите - революционери можем да се досетим, че това е ,,слънцето на революцията” или ,,слънцето на комунизма”. Актът на заместване на естественото слънце с другото, за което лирическия герой е готов да счупи ледовете, а дори и главата си, говори за осъзнатата от самия автор разлика в традиционната християнска истина и вярата му  в нещо друго.

Всъщност Вапцаров прави услуга в полза на тезата, че християнството е много по-хуманно от марксизма. То е най-толерантната религия, защото дава свобода на човека. В марксизма човешката личност е нищожен елемент подчинен на идеологията. Вапцаров го е казал съвсем ясно: ,,Какво тук значи някаква си личност.” Който е запознат с марксизма знае какво означава ,,диктатурата на пролетариата”, която е задължително условие за реализиране на идеята. Най-важното в марксизма, най-голяма ценност е идеологията, а човека е на втори план. В християнството най-важно е човека, без оглед какъв е той. Дори с по-голямо внимание Пастирят удостоява ,,черната овца” (или както е казано в притчата ,,блудния син”) в сравнение с праведните, защото за Него е важен всеки човек.      

Вапцаровото творчество е искрено, безхитростно и по пролетарски директно. Ако използваме неговия език можем да кажем: Той не шикалкави. Никаква словесна акробатика и  никакви вълшебства не биха успели да открият някакъв скрит смисъл в неговите творби. В съвременния свят на нравствен и идеен плурализъм Вапцаровите произведения биха вълнували и искрено харесвани от хора по-скоро индиферентни към християнството и търсещи красота и смисъл извън него. Не е необходимо да се търсят допълнителни несъстоятелни доводи, за да се поставят съмнителни етикети върху творчеството на този творец и да се афишира като някакво, каквото всъщност не е.