Християнските добродетели в поезията на Пушкин

-->

Християнските добродетели в поезията на Пушкин

Александър Сергеевич Пушкин (1799 – 1837) е смятан напълно основателно не само за първия велик руски поет, но и за родоначалник на руската художествена словесност. Той е истински новатор с използването на разговорния простонароден език в творбите си. Литературното му наследство оказва огромно влияние както в Русия, така и далеч зад нейните граници. Творческият му и житейски път са предмет на безбройни анализи и публикации от най-видни изследователи и писатели. За целите на настоящото изследване ще отбележим три факта от неговата биография. Бащата на Пушкин е потомък на род с над 800-годишна история, който съхранява и предава на поколенията принципите и традициите на православието. Дядо му по майчина линия, независимо че е роб от Абисиния, изпратен като подарък от Константинопол на Петър Велики (който пък го издига до инженер-генерал), всъщност е бил успешно приобщен към християнската религия. А самият А. С. Пушкин получава изключително престижното за времето си образование в императорския лицей в Царское село.

Пушкин е представител на романтизма и християнския реализъм. В своята конщунствена младост поетът с присъщото си присмехулно отношение към житейските проблеми и истини, написва в антично-езически стил не една творба в които наслагва антични реминисценции, мотиви и сюжети над библейските. През лицейския период, а и по-късно подражавайки на Волтер, пише редица пародийни , кощунствени и цинични стихове и профанизира евангелски разкази и библейски легенди. Творби като ,,Монах”, 1813; ,,Гавраилиада”, 1821; „Христос воскресе”, 1821; „К+++”, 1826 той сам определя като лудории.

В цялостното творчество на Пушкин личи неговото повлияване от френската литература. В ранното си творчество той е завладян от Волтер, Дидро и др., които внасят колебания в неговата християнска вяра. В един такъв момент, когато се е чувствал невярващ, изглежда е написал стихотворението ,,Безверие” 1817г. В него описва страданията на невярващия човек. Личи си, че в това лирично стихотворение Пушкин излива собствените си преживявания.

Напрасно в пышности свободной простоты
Природы перед ним открыты красоты;
Напрасно вкруг себя печальный взор он водит:
Ум ищет божества, а сердце не находит.

Това стихотворение красноречиво говори, че ако в известен период от живота си той се е съгласявал с някои западни творци, че няма Бог, то това той е отчитал като ужасен факт, който изобщо не му се харесва.

Състоянието на Пушкиновото съзнание в този период от живота му най-добре е определен от В.С.Непомнящий: ,,Пушкин все пак е вярвал в Бог. Той е разбирал много тънката граница между личността на човека и неговата душа. Тези понятия често се сливат в едно, но Пушкин знаел, че те са различни. Това е точно такъв случай, за когото Тертулиян говори, че душата на човека по самата своя природа е християнска. Душата на Пушкин винаги е била християнска, просто той до тогава не знаел това или не искал да признае”. През 1824 г. когато работи над ,,Борис Годунов” той го написва така, че и най-малкото съмнение не остава в това, че това произведение е написано от православно-вярващ човек. В това произведение Пушкин описва руската история така, както тя не би протекла, ако Бог не съществуваше.

След написването на ,,Борис Годунов” Пушкин променя своите политически пристрастия като става монархист или както той сам се нарича – либерален консерватор.

В своята зрялост и по-късен период от творчеството си Пушкин бавно, чрез противоречиво колебание върви към необходимостта от разбиране на своето избранничество да се отдаде на сериозни социални и философски теми, които той пречупва през своето християнско съзнание и творческа индивидуалност.

Произведението ,,Село” свидетелства за съхранените дълбоко в същността на поета нравствени добродетели. Отношението към труда е боговдъхновено:

Сменят се пред мен картините омайни

На двете езера просторите безкрайни

С белеещ платноход над сините вълни

Оттатък – хълмите, а между тях – нивята,

Къщурките в далечината

И бродещи стада в крайречните низини,

По-долу – плевници, на мелници крилата –

Следи на труд и на честити дни ….

Той леността унищожава

И буди страст за труд у мен

В същото произведение поета предлага постигането на повече свобода и права на народа не по революционен път а чрез законни царски реформи

Кога ще видя аз страната ни спасена

По даден царски знак от робския хомот

И ще изгрее ли зората въжделена

Над просветения неугнетен народ?

На 20 години осъзнава празнотата на своя живот, безмислието на празните наслаждения и пороците които обсебват душата, свободата и човешкия живот.

Аз диря нови впечатление

И бягам днес от тебе, край рожден,

От вас, другари в празни наслаждения

На младостта,уви отминала от мен!

И вас, избранички в порочни заблуждения –

Заради вас аз жертвах слава и покой,

Душата, свободата и живота свой –

В ранната си младост написва безнравствени произведения, неговия лиричен герой дори става убиец (Черния шал 1820), но много скоро ще признае, че в моменти на тъга демон се промъква в неговата душа (Демон 1823), който влива отрова в сърцето му. Демонските чувства и язвителните му думи чернят Божия промисъл и сквернят прекрасното. Нравствените устои на поета, дължащи се на християнското възпитение му помагат да изостря своите сетива за разпознаване на демона и демонското. Той не му позволява да обсеби душата му и да позволи на устата си да станат проводник на демонското презрение, а на сърцето си да се изпълни с неверие в любовта и прегърне омразата. Не ще позволи на демона да му пречи да благославя Божието творение.

Пушкин разбира своето богоизбранничество и това е отразено в стихотворението му ,,Пророк”. Характерно за избранниците - пророци е духовната чистота, която се постига чрез мъки (страсти). Така както огънят обжарва ръждясалия метал, подобно мъките пречистват душата. Пречистването е драматично изпитание за личността. Авторът не случайно избира пустинята като подходящо място за своите пречистващи страсти. В творбата Пушкин използва библейски сюжет. Самият Христос както се казва в стиховете на Светото писание избира пустинята, за да се пребори с изкушенията на дявола. Спасителят престоява в пустинята 40 дни без храна и вода, за да пречисти душатта си. Изкушенията на тялото от които се възползва Сатаната, разчитайки на тъмната страна на човешката природа, изправя лирическия герой на кръстопът и именно там го навестява шестокрилия ангел.

Измъчван от духовна страст,

се влачех аз в пустиня тъмна

и ангел шестокрил със власт

над моя кръстопът разсъмна.

Ангелът е Божествен пратеник, който изостря сетивата на лирическия Аз, за да усеща и вижда истината.

И с леки като сън ръце

докосна моето лице.

Зениците ми заблестяха

със поглед на орлица плаха.

Докосна моя слух

със звън – и аз видях и чух:

Развитите сетива му помагат да разбере предишните заблуди и празнословие. Наричайки езика си ,,грешен” и ,,проникнат от слова лукави” красноречиво говори за покаянието си за прежни негови творби, на които гледа вече като плод на заблуди.

И от устата ми след миг

изтръгна грешния език,

проникнат от слова лукави,

и после в нямата уста

на змийско жило мъдростта

с десница кървава постави.

Така определен произхода на мъдроста от ,,змийско жило” потвърждава думите ня Гьоте: ,, Не раздирайте завесата на битието, защото гледката е неприятна…” Призванието на мъдреца изисква отговорност. Това призвание е от Бога, който е направил своя избор. Поета нарича Божията ръка ,,десница”, като по този начин изказва своето признание за неговото всемогъщество. Накрая в стихотворението става ясно, че лирическия герой няма друга алтернатива, освен да вижда, слуша и разбира Божията воля. От тук насетне тази Божия воля ще пламти в сърцето му и като Прометей той ще запалва Божията вяра в хорските сърца.

И Бог ме позова на глас:

,,Стани, пророк, и виж, и слушай,

и волята ми разбери:

с думи по вода и суша

човешките сърца гори!”

Християнската вяра покрива един голям периметър от поклонници. В християнската общност търсят и намират място както аскетичните отшелници на толстоизма и квакерите, така и смелите рицари кръстоносци борци срещу враговете на християнството. Избора на рицар-кръстоносец за свой лиричен герой красноречиво говори, че Пушкин съхранява дълбоко в душата си именно тази крайна християнска философия. Подобно на творбите от рицарската поезия неговото стихотворение ,,На земята рицар беден..” 1829 г. възпява духовното пречистване на рицаря, за да стане достоен да посвети живота си на св. Богородица. Когато умира от любов и скръб в своя замък-затвор пристига злият дух да присвои душата му, но Христовата майка го спасява и приютява в Божието царство:

Но Пречистата най-честно

в тоя миг го защити –

и във царството небесно

своя рицар приюти.

Преклонението пред христовата св Майка е изразено и в сонета ,,Мадона” 1830 г. Пушкин предпочита да бъде ,,вечен зрител” на една единствена картина – тази на ,,Пречистата и благия Спасител”. Епитетите които употребява автора говорят най-красноречиво за представата, която той е изградил по отношение на тях. Поета се вдъхновява от величието на светата Дева, нейната чистота, невинност и святост и ,,мъдрите” очи на младенеца.

Сред своя бавен труд и в глухия си кът

Бих искал на една да бъда вечен зрител,

Една-единствена да бди, тъй както бдят

Над мен Пречистата и благия Спасител –

Тя с величие, той с мъдрите очи –

Тъй както кротки бдят сред слава и лъчи

В Сион, без ангели, под палмите на склона.

Получих всичко… Бог чрез свойта доброта

Ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона,

Най-дивен образец на дивна красота.

Наричайки Господ ,,добър”, Пушкин с израза ,,получих всичко…” и ,,небесен дар” изказва вълнението което е изпитал от прекрасното художествено творение. Господ е добър защото му е дал възможност да се радва на тази картина, а също и способността му не само да я гледа, а да я вижда. Красотата на мадоната е дивна и неземна. Тя е плод на фантазиите на художника, който трябва да си представи най-красивата, най-чистата и най-одухотворената девойка, която Бог е избрал, за да я удостои за майка на Неговия син. Така и в поета е отразена тази божествена красота, несравнима с нищо земно.

В стихотворението ,,От лудост да ме пази Бог” Пушкин разглежда тезата за свободата. В първата част на произведението той използва антитезата като отъждествява свободата с деградивната същност на пороците:

в полята волно бих летял

и като вихър побеснял

бих къртил дървеса…

Споменатата антитеза се използва за да подси основната и правилна теза във втората част на творбата, а тя е, че привидната свобода на лудостта превръща лиричния герой в роб на тази своя лудост. Пороците, когато обсебят душата са най-тъмното робство за човека. Робството на душата е много по-тежко от телесното робство.

А през нощта ще чувам аз

не славей, пеещ с ярък глас,

не шепот на бреза –

а скръбен вик на мой другар

и груба реч на тъмничар,

и звън на железа.

През 1836 г. Пушкин записва думите от проповедта на архиепископ Георги Кониски: „За молитвата постът е същото, каквото са за птиците крилата“. В последната година от живота си той отпечатва в „Съвременник“ ред анонимни статии за традициите на християнството, за отците на Църквата, за руските светии и за Книгата на книгите: „...тази книга се нарича Евангелие – и такава е нейната вечно нова прелест, че ако ние, преситени от света или отдадени на униние, я отворим случайно, вече не сме в състояние да се противим на нейната сладостна увлекателност и се потапяме с цялата си душа в нейното божествено красноречие“ („Об обязанностях человека“, 1836).

В същата статия се дава много висока оценка на проповедта на Христос: „...малко са избраниците (даже и измежду първоначалните пастири на Църквата), които са се приближавали в своите творения до кротостта на духа, до сладостта на красноречието и до младенческата простота на сърцето в проповедта на Небесния учител“.

Пушкин използва християнските топоси в творчеството си. В духа на онова време неговото възпитание е религиозно и то е дало съществен отпечатък върху поезията му. Изключително добре запознат с християнската терминология и раннохристиянските литературни творби той пресементизира и виртуозно играе с перифрази и реминисценции.

С еднаква пластичност и лирични стихове поета създава както прекрасния Рай, така и мрачните ужаси на Ада.

В „Ангел”, 1827, което е едно откровено християнско по дух произведение, едноименния нежен божествен персонаж се противопоставя на мрачния и деструктивен демон. С типичната си шеговита оригиналност Пушкин пресъздава картина в която ангелът сияе, а демонът, измъчван от злобно съмнение, „за първи път бе обладан” „от неволно умиление”. Във великолепни стихове Пушкин въплъщава идеята за примирението – основния и най-важен християнски добродетел.

В лириката на Пушкин е създадена и картината на ада. В цикъла от две части „И тръгнаха напред – от страх съм онемял”, 1832, и „И страшни демони със демоничен смях”, 1832, отново шеговито се подражава на великото творение на Данте. И двата откъса рисуват много релефна и изключително зловеща картина на адските мъчения. Вергилий показва на поета как дяволът пърли на огъня безжалостен и зъл старик-лихвар. Подтискаща е гледката, когато поетът изобразява „страшни демони със демоничен смях”, прииждащи „като мравуняк в тъмнината”. Дяволите разжарват огнено кълбо, „демонският рой отива” „след нови жертви”.

Няколко …. Преди да бъде убит поета написва няколко стихотворения, които са известни като ,,Евангелския цикъл на Пушкин”. В тях той използва библейския мотив за страстната седмица. Тези произведения са написани около 5 юли 1836г, но той в спомените се връща към чувствата си които е преживял през времето на отминалия великден и възкресение, когато в провежданата особено тържествена неделна литургия се споменават събитията през страстната седмица.

В стихотворението „Отцы пустынники и жены непорочны“ Пушкин прилага почти дословно византийската молитва на Ефрем Сирин. Произведението се състои от две части – подход към молитвата и собствената молитва. Стиховете в първата част свидетелстват за желанието на Пушкин да предаде точно своето душевно състояние. Молитвата на св Сирин, която поета перефразира е избрана не случайно. Тя е единствената която се повтаря през дните на целия Велик пост. Изборът на тази молитва в качеството си на покайна се обяснява с това, че тя съответства на състоянието на душата, което трябва да владее благочестивия човек в дните на великденските пости: съзнание за лична греховност и падение на духа, предшестващи неговото пречистване и просветление. Именно това състояние е подчертано с епитета ,,падшый”, което в контекста на стихотворението означава и ,,грешен” и ,,духовно смирен”. Това произвидение изразява преломен период в късното и зряло творчество на поета, когато идва времето да осъзнае, че профанизирането на сакралното, както и ползването му като обект на забавление е празнословие, което води до празнота в душата. Пушкин, подобно на завърналия се блуден син се обръща към Бога с признание (Владыко дней моих!) към когото е изпитал нужда да се помоли. А изхождейки от творбите на по-ранното му творчество виждаме, че той наистина е имал за какво да се покае. Това произведение е показателно за неговия възвисен вече дух. Молбата отправена към Бога да му даде зрялост, да го предпази от прегрешения, както и да не осъжда другите, говорят убедително за неговото смирение и духовно прераждане.

Отцы пустынники и жены непорочны,

Чтоб сердцем возлетать во области заочны,

Чтоб укреплять его средь дольных бурь и битв,

Сложили множество божественных молитв;

Но ни одна из них меня не умиляет,

Как та, которую священник повторяет

Во дни печальные Великого поста;

Всех чаще мне она приходит на уста

И падшего крепит неведомою силой:

Владыко дней моих! дух праздности унылой,
Любоначалия, змеи сокрытой сей,
И празднословия не дай душе моей.
Но дай мне зреть мои, о Боже, прегрешенья,
Да брат мой от меня не примет осужденья,
И дух смирения, терпения, любви
И целомудрия мне в сердце оживи.

Стихотворението „Отцы пустынники и жены непорочны” противопоставя греха и добродетелта. Особено внимание в стихотворение е обърнато на борбата с ,,любоначалием” (властолюбието). На този грях е дадено следното определение: ,,змей сокрытой сей”. Чрез поантата на стихотворението ,, И дух смирения, терпения, любви/ И целомудрия мне в сердце оживи” молитвата завършва със спокоен, умиротворяващ стих, произнесен, като че с едно дихание. Тук е изразена личната истина на поета – една концентрирана мъдрост - известна от времето на раннохристиянската литература и от времето на Ефрем Сирин, в която препознава дълго търсения нравствен идеал. До края на творчестския му период тази истина ще е негово лично кредо. Смирението,търпението и любовта носят покой в душата на човека, защото са пречистваща сила. Те са топлина за душата, оживяват сърцето и са фундамента върху който се гради целомъдрието. Поета моли за своя смирен дух, търпение, любов и целомъдрие не само защото ги счита за изначално присъщи на човешката природа, а защото това са основните християнски добродетели (Христови благословии).

В поетиката на романтизма се наблюдава сближаване на изкуството и религията, при което поетическият текст често се възприема като равносилен на молитва. В „Отцы пустынники...“ обаче Пушкин следва не романтическия, а по-стария, средновековен канон за изкуството, според който подражанието, а не изобретателността представлява най-висшето достойнство на изкуството. Запазвайки Сиринския основен мотев, интонацията и композицията, Пушкин избягва греха на празнословието и заедно с това не се лишава от своето поетическо майсторство. Като написва това стихотворение Пушкин смирено се присъединява към „множеството божествени молитви“, сътворени от „отците пустинници и непорочните девици“, като повтаря в своето собствено вдъхновено изкуство техният духовен подвиг.

Стихотворението „Как с древа сорвался предатель ученик“, наричано още „(Подражание италиянскому)“ е почти изцяло преработка на сонета на италианския импровизатор Ф. Джани „Sopra Guida“, която възпроизвежда по френския превод на А. Дешан „Supplice de Judas dans l'enfer“, Тук се развива темата, започната в „Отцы пустынники...“ на основата на контраста: на предаността е противопоставено предателството; на устните, произнасящи молитва – устните, изгорени от целувката на сатаната. Следвайки църковния календар „(Подражание италиянскому)“ ни отвежда от дните на Великия пост към Страстната седмица, към предателството на Иуда (четвъртък) и към неговото самоубийство в утрото на Разпети петък (Мат. 27: 1 – 5). Изключително ярко образно и със силно вътрешно чувство оживява вечния грешник и символа на предателството – Юда, оживяват фрески изобразяващи Страшния съд, а динамиката усилва това впечатление. В произведението се ползва библейския сюжет за предателството на Юда, който целува Христос часове преди да го предаде за тридесет сребърника. Пушкин описва тази целувка като ,,изгаряща” и от ,,сатаната”. В това стихотворение обаче дяволът няма почти нищо общо с романтическия демон-изкусител. Пред нас е истинският, в теологическия смисъл на думата, дявол. За разлика от Джани и Дешан, дявола на Пушкин не причинява физическа болка, неговата роля е от духовен порядък: той възкресява Иуда. Затова и езикът на Пушкин в обръщенията си към него е изпълнен с архаическа достолепност:

Дявол прилетел, к лицу его приник,

Дхнул жизнь в него, взвился с своей добычей смрадной

И бросил труп живой в гортань геены гладной...

Подобно на божествената йерархия е изградена и адската. Върхът й възглавява сатаната. Пушкин изобразява „проклетия владика“, приповдигащ се от престола, в цялото величие на неговото сатанинско могъщество. Неизменният кикот на дребните бесове е ехо на неговото високо веселие, което изобразява неговият лик.

Въвеждането на такава адска троица (Сатаната, демоните и бесовете) в стихотворението позволява на Пушкин да представи драматическите събития в тази мистерия стъпаловидно, в три действия, при което всеки път Пушкин задълбочава изтезанията на Иуда, а едно от тях е как „с целувка изгаря устните“.

Сатаната е пожелал Божието творение, но в неговите представи то е изродено в неговвата противоположност: целувката се превръща в инструмент на предателството, възнесението се обръща на низвержение, животът – в смърт, наградата – в наказание, любовта – в ненавист.

Противопоставянето на двете сили поражда дълбинния смисъл на парадокса, който пронизва цялото стихотворение до най-малките подробности. Отделните фрази, думи, даже и морфемите едновременно принадлежат, като че ли на два свята – сатанинския и божествения. Словосъчетания като „предател ученик“, „жив труп“, „проклет владика“, „с целувка изгори“ носят в себе си своето собствено отрицание. Употребата на думи с положителна окраска в изкривен контекст унищожават тяхното свещено значение и създават усещането за гротеска и кощунство.

Подобно на Дантевия Ад, в това стихотворение Пушкин използва определени думи с тройни съгласни и с които се получава какафония. По този начин формалната структура подсилва смисловата, като внушава дисхармонията която цари в Ада.

В по-отвлечен план стихотворението на Пушкин може да бъде разгледано като философско размишление за природата на злото и за съотношението на властта на сатаната и на Бога. Християнската теология отхвърля манихейския дуализъм. Сатаната също е божие създание и като такова притежава свободна воля, която поражда зло. Предавайки Бога, той тласка човека да повтори този грях..

Следващото стихотворение от евангелския цикъл „Мирская власть“ частично се основава на текст от Евангелието. Централен образ в това произведение е Христос. В него също става въпрос за предателство, но това на светската власт. В произведението е показана драматизацията на конфликта между светската и божестввената власт. На мястото на светите жени Дева Мария и Мария Магдалена са поставени два ,,грозни часови, които с присъствието си оскверняват тайнството на разпятието. За да покаже светотатството на светската власт Пушкин използва иронически сравнения и метафори, в които свещените предмети се оскверняват с думи от нисш порядък. По този начин „крыльцо” (веранда, порта) се съпоставя с Кръст, „Божество” се снижава до „градски управител” (правителя градскаго), „двете жени” (две жены) са заменени от „двама часови” (два грозных часовых). „Разпятието” се нарича „казнью” (наказание) и се сравнява с „казенной поклажей” (административен инструмент). Показвайки грубата намеса на светските власти Пушкин прави паралел на предателството на Юда с това на светската власт. Произведението показва нищожеството на светската власт в сравнение с Божествената. Макар, че в стихотворението нито един път не се споменава думата ,,власт”, той дава за светската такава убийствено-унищожителна оценка. Повода да се напише стихотворението „Мирская власть“ е отклик на конкретно срамно събитие и се обяснява от П. А. Вяземский. По време на страстната седмица в Казанския събор ритуално се изнасят за поклонение два символа – кръста и плащеницата. Те се охранявали от двама войника, които заставали като часови пред тях. Това се отнася за три дни от страстната седмица – в четвъртък целия ден и в началото на петък се внася в храма кръста, който е символ на разпятието на Христа. След това се внася плащеницата, която замества кръста и е символ на смъртта. Последният откъс (стихове 11 – 22) се явява язвителна филипика против светската власт: на всеки реторически въпрос „за какво?” („к чему?”) се подразбира отговорът „няма защо”. Понятието „светска власт” предполага съществуването на друга власт, за която говори Христос: „Моето царство не е от този свят” (Иоан 18: 36). Поета показва нищожеството на светската власт в сравнение с Божествената като използва няколко символни думи - ,,божество”, ,,владика” и ,,царя на царете”. В „Мирская власть” царството Божие остава толкова непоколебимо, защото то не е от „мира сего”.

.

-->

О горе! о безумный сон!

Где вольность и закон? Над нами

Единый властвует топор.

Мы свергнули царей. Убийцу с палачами

Избрали мы в цари. О ужас! о позор!

Истинското щастие и свобода, утвърждава поетът, живеят не на площадите, но в страни от обществения живот, в уединението, вътре в собствената душа. Пушкин търси не политическа, а „друга, по-хубава свобода“.Даже през най-радикалния си период от своя живот Пушкин настоявал единствено за свободата на народа, но не и да му бъде дадена власт. В същата „Вольность“ (1817) пише:

И горе, горе племенам,

Где дремлет он (закон. - С.Д.) неосторожно,

Где иль народу, иль царям

Най-острите изявления на Пушкин против народовластието се отнасят към 1836 г. В съвременна Франция, т.е. след Юлската революция, по думите на Пушкин, „Народът властва с цялата отвратителна власт на демокрацията – В нея са всички признаци на невежеството – презрение към чуждото”. В статията си от 1836 г. „Александр Радищев“ Пушкин изцяло преосмисля своето юношеско отношение към бащата на руския радикализъм: „Може ли чувствителния и горещ Радишчев да не потръпне при вида на това, което се е случило във Франция по времето на Ужаса? Може ли той без дълбоко омерзение да слуша своите някога любими мисли, проповядвани от висотата на гилотината, при гнусните ръкопляскания на тълпата?“ Развитата теза в стихотворението „Из Пиндемонти“ не е надменен жест, а дълбоко изстрадана мисъл, която е съзрявала в продължение на много години, за да се изрази с такава сила в последната година от живота на поета: „Иные, лучшие мне дороги права; / Иная, лучшая, потребна мне Свобода: / Зависить от властей, зависить от народа – / Не все ли нам равно?“ Тези думи са казани със съзнанието за своята отговорност и дълбоко вникване в смисъла на християнските ценности. Абсолютна свобода дори теоретично не би могло да се постигне за всеки член на обществото. Но пътя за вътрешната свобода е открит за всеки. А тя е много по-важна за човека, защото макар притежаващ политическа свобода той може да е роб на своето невежество или своите пороци. Това робство е много по-тъмно от каквато и да телесно робство. Единствено християнските добродетели са средството да отстояваме своята духовна лична свобода. Още по-изразително тази мисъл може да се долови в черновата към стихотворението „Из Пиндемонти“ (ПД 237, 698). След стиховете, в които се разобличават „Гръмките права“ (1 – 16), Пушкин се замисля за „иных правах и свободе“ и мислено начертава християнски вариант на пътя към вътрешната свобода:

Напрасно я бегу к сионским высотам,

Грех алчный гонится за мною по пятам...

Так, ноздри пыльные уткнув в песок сыпучий,

Голодный лев следит оленя бег пахучий.

(1836)

Пушкин поставя този после отхвърлен вариант между стихове 16 и 17 от стихотворението „Из Пиндемонти. В гражданското, римско „Из Пиндемонти” обръщението към тази висша власт е езическо, пантеистическо. Множественото число в ключовата Думата „боги” наричана от някои критици ,,ключова” („Я не ропщу о том, что отказали боги”) създава впечатление, че стихотворението e едва ли не езическо, но едно следващо стихотворение на Пушкин ,,Памятник” показва категорично християнския облик на неговото съзнание. В тази творба поета подчинява Музата на волята Божия, което е израз на дълбоко смирение на автора.

В последната строфа на това най-гордо стихотворение поетът смирява своята езическа муза, така както и своята надежда за безсмъртие пред волята на християнския Бог: „Веленью Божию, о Муза, будь послушна”

,,В своето творчество Пушкин нито декларира, нито призовава. Той изразява душата на руския правословния народ. Прекрасно познавал светото Писание, четял и препрочитал Евангелието, имал е интерес към духовната страна на
-->

О горе! о безумный сон!

Где вольность и закон? Над нами

Единый властвует топор.

Мы свергнули царей. Убийцу с палачами

Избрали мы в цари. О ужас! о позор!

Истинското щастие и свобода, утвърждава поетът, живеят не на площадите, но в страни от обществения живот, в уединението, вътре в собствената душа. Пушкин търси не политическа, а „друга, по-хубава свобода“.Даже през най-радикалния си период от своя живот Пушкин настоявал единствено за свободата на народа, но не и да му бъде дадена власт. В същата „Вольность“ (1817) пише:

И горе, горе племенам,

Где дремлет он (закон. - С.Д.) неосторожно,

Где иль народу, иль царям

Най-острите изявления на Пушкин против народовластието се отнасят към 1836 г. В съвременна Франция, т.е. след Юлската революция, по думите на Пушкин, „Народът властва с цялата отвратителна власт на демокрацията – В нея са всички признаци на невежеството – презрение към чуждото”. В статията си от 1836 г. „Александр Радищев“ Пушкин изцяло преосмисля своето юношеско отношение към бащата на руския радикализъм: „Може ли чувствителния и горещ Радишчев да не потръпне при вида на това, което се е случило във Франция по времето на Ужаса? Може ли той без дълбоко омерзение да слуша своите някога любими мисли, проповядвани от висотата на гилотината, при гнусните ръкопляскания на тълпата?“ Развитата теза в стихотворението „Из Пиндемонти“ не е надменен жест, а дълбоко изстрадана мисъл, която е съзрявала в продължение на много години, за да се изрази с такава сила в последната година от живота на поета: „Иные, лучшие мне дороги права; / Иная, лучшая, потребна мне Свобода: / Зависить от властей, зависить от народа – / Не все ли нам равно?“ Тези думи са казани със съзнанието за своята отговорност и дълбоко вникване в смисъла на християнските ценности. Абсолютна свобода дори теоретично не би могло да се постигне за всеки член на обществото. Но пътя за вътрешната свобода е открит за всеки. А тя е много по-важна за човека, защото макар притежаващ политическа свобода той може да е роб на своето невежество или своите пороци. Това робство е много по-тъмно от каквато и да телесно робство. Единствено християнските добродетели са средството да отстояваме своята духовна лична свобода. Още по-изразително тази мисъл може да се долови в черновата към стихотворението „Из Пиндемонти“ (ПД 237, 698). След стиховете, в които се разобличават „Гръмките права“ (1 – 16), Пушкин се замисля за „иных правах и свободе“ и мислено начертава християнски вариант на пътя към вътрешната свобода:

Напрасно я бегу к сионским высотам,

Грех алчный гонится за мною по пятам...

Так, ноздри пыльные уткнув в песок сыпучий,

Голодный лев следит оленя бег пахучий.

(1836)

Пушкин поставя този после отхвърлен вариант между стихове 16 и 17 от стихотворението „Из Пиндемонти. В гражданското, римско „Из Пиндемонти” обръщението към тази висша власт е езическо, пантеистическо. Множественото число в ключовата Думата „боги” наричана от някои критици ,,ключова” („Я не ропщу о том, что отказали боги”) създава впечатление, че стихотворението e едва ли не езическо, но едно следващо стихотворение на Пушкин ,,Памятник” показва категорично християнския облик на неговото съзнание. В тази творба поета подчинява Музата на волята Божия, което е израз на дълбоко смирение на автора.

В последната строфа на това най-гордо стихотворение поетът смирява своята езическа муза, така както и своята надежда за безсмъртие пред волята на християнския Бог: „Веленью Божию, о Муза, будь послушна”

,,В своето творчество Пушкин нито декларира, нито призовава. Той изразява душата на руския правословния народ. Прекрасно познавал светото Писание, четял и препрочитал Евангелието, имал е интерес към духовната страна на
-->

църковния живот, но никога не е изтъквал това, всичко се е таило дълбоко в неговата душа”. (В.С.Непомнящий) Важна роля играе Библията в ежедневния живат на поета, за това свидетелстват неговите писма, в които често се срещат откъси от молитви и изречения от библейски сюжети.

Когато умирал, ранен от дуела и пожелал да се изповяда, той заявил: ,,За себе си съм желал такава смърт”, и това покаяние потресло свещеника. А самия факт, че на смъртния си одър Пушкин е простил на Дантес, язвително засегнал честта на неговата жена, лишавайки го от репутацията му и от самия му живот –това говори за християнството на Пушкин. Когато неговия приятел Данзас му казал, че е решил да призове Дантес на дуел, вече умиращия в страшни мъки Пушкин твърдо казал ,,Не, мир. Мир…” Той е простил на собствения си убиец. Това е проявление на една висока християнска духовност.