Пенчо Петков Славейков (1866-1912) е български поет, син на поета, фолклориста и политика Петко Рачов Славейков. Като юноша измръзва на зимна пързалка и остава цял живот трудно подвижен и с неясен говор. Следва литература и философия в Лайпциг. Членува в Лайпцигското литературно дружество и в Лайципгското дружество на на любителите на изкуството. Председател е закратко на Славянското академично дружество. Наред с д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров е създател на кръга „Мисъл” и едноименното списание, което утвърждава в България основните на модерната национална литература. Поддиректор и директор е Народната биллиотека (14 години) и директор на Народния театър. През 1909 г. е командирован в Москва , участва в 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто и Рим за опознаване на библиотечното дело. Същата година ръководи събрание, учредило клон на дружеството „Приятели на руския народ” с председател Анатол Франс; уволнен е от поста Директор на Народната библиотека и заминава в чужбина. В Цюрих го посреща Мара Белчева. Живее последователно в Люцерн, Хофлау, Гьошенен, Андермат, Логано, Рим (най-дълго време) и в малкото италианско градче Брунато, където умира. Предложен е от шведския професор Ал. Йенсен (негов преводач) за Нобелова награда, но поради преждевременната му смърт предложението не е разгледано.
Считан е справедливо за основоположник на българския модернизъм. Творбите му, доминирани от подчертано индивидуалистична проблематика, поставят началото на модерната българска поезия. За негови следовници, оставили ярка диря в словестнвостта, се считат Яворов, П. Ю. Тодоров, Н. Лилиев, Д. Дебелянов. Създава поезия с претенции за елитарност и изискване на литературна подготвеност и култура от читателите й. Поставя си за цел да изведе българската литература от националните й рамки и да я приобщи към модерната европейска проблематика. Има голям принос в обогатяването на поетичните жанрове, развива някои малко познати от тях, а на други е основоположник. Публицист, автор на естетико-философски и литературно-критически статии, които дообогатяват културния живот на тогавашна България, но остават и до днес интересни и значими свидетелства за един неспокоен и търсещ творчески дух.
Нравствено-философските и естетически проблеми, отразени в творчеството на Пенчо Славейков създават основа на модернизма и предопределят началото на една нова традиция в развитието на българската литература Той се запознава с най-новите идеи на модерната европейска мисъл по време на престоя си в Лайпциг (1892-1898) - слуша Вунд и Фолкелт, чете немските философи - от Фихте до Ницше, увлича се от мисълта за "свръхчовека". Немската философия и възрожденските традиции оформят представата му за човека и света. Славейков се изгражда като високо културна личност. Така подготвен, той пресътворява народни песни и пресъздава обществените борби в една поетична форма, непозната нито на Вазов, нито на Ст Михайловски. Личността му се намира в пропастта между възрожденски идеали, благочестивостта и модерната проблематика на личността. Творецът е изцяло подвластен на доосвобожденската идея да помогне на народа да излезе от робската си непросветеност, като пътят към неговото усъвършенстване той вижда в индивидуализма, т.е. в издигане на равнището на отделната човешка личност.
Славейков е религиозна натура. Той дълбоко в душата си, освободен от философска и литературна маниерност, е прикътал здрави религиозни чувства, които разкрива само в моменти на прозрения.
Успоредно с възгледа за моралното право на личността да живее според естетическите си възгледи, Славейков утвърждава в битовите си поеми и християнската идея за нравственото усъвършенстване по пътя на страданието. (Тук влиянието идва от християнската философия на толстоизма.) Въплъщение на модела “нравствен човек”, който се ръководи от законите на хуманността, са Ралица, Райка, Бойко (след духовното му прераждане). Докато в “Ралица” семейният модел е разрушен отвън (агресията на отхвърления), в “Бойко” разрухата идва отвътре. Нейна кулминация е отново престъплението – физическа агресия върху съпругата, причинила смъртта й, е крайна точка на Бойковото духовно падение. То доказва, че човекът на прекомерната естетическа страст не може да се поставя над висшите хуманни закони, без да деформира духовния си облик. Този възглед влиза в противоречие с Ницшеанската теза за неограничената духовна свобода на избраника и се доближава до толстоистката (християнска) естетическа концепция за греха и изкуплението.
Воден от девиза на Толстой “да се търси и у звяра человека”, Славейков утвърждава чрез метаморфозите на Бойко традиционната християнска схема: престъпление-опрощение-покаяние-изкупление. Прераждането на героя се катализира чрез Райка, която осъществява ролята на помирител на вътрешните борби у грешника. Нейният милосърден жест (благородната лъжа) е знак за всеопрощението, което задвижва потисканите досега нравствени импулси на грешника. Този жест изразява християнската вяра, че чрез кротост и несъпротивление може да се изкорени злото. Нравственото осъзнаване на Бойко е резултат от превръщането на страданието-заслепение в страдание-просветление. То обаче идва едва, когато героят надмогва любовта към изкусителката Неда (надмогва естетическото) и достига до чувство за семейна вина към жената-светица (Райка). И най-големият престъпник може да се прероди чрез доброто. Така поемата издига в култ притежаващия християнските добродетели човек.
Повлиян от идеите на европейската художествена мисъл, Славейков извършва парадоксално творческо съчетаване на две противоположни философии – немския естетически индивидуализъм (Ницше, Шопенхауер) и християнския идеализъм. От една страна, Славейковият избраник се чуждее от тълпите, за да осъществи естетическата си мисия (да въплъти божествената красота в земни форми – мрамор, музика, слово). От друга страна, в порива си към творчески подвиг избраникът постига нравствена чистота – съпричестява се с Бога. Тази изключителна личност с воля за висш духовен живот твори сама себе си – самосъздава се като от човешкото в себе си сътворява свръхчовешкото (богоподобното). Ето защо носи чертите и на човек, и на Бог, т.е. на свърхличността. Нейно върховно призвание е “да дотвори недотвореното от Бога”. Осъществяването на това може да я превърне в свръхличност – мост между земята и небето (“Химни за смъртта на свръхчовека”) Тук се забелязват уклони на един по-ограничен пантеизъм. Пенчо Славейков чрез това произведение се проявява не само като голям поет, но и като дълбок мислител. :
С духът на Господа живей
човек, додето дойде час,
и погледа му притъмней,
и свяс превърне се в несвяс.
Начало в Бога, в Бога всякой край.
Вън Бога всичко е тъми…
Живот познало, Бога да познай
към смърт се всяко битие стреми.
Смъртта завършва земния живот,
зад него ново битие настава –
и то на нашите дела е плод…
така урече Бог и Богу слава.
Един е Бог на висши небеса,
над волите е волята му свята –
тя чува се на бурята в гласа,
и в растението тихо на тревата.
И тя закон е тука на света,
закон висш на всичките закони,
против живота и против смъртта
най-яката е броня тя от брони.
И с тази яка броня любовта
на подвизи се впуща вдъхновени
по бойните полета на света,
от злото в кръв невинна напоени.
За Славейков Богът и свръхчовекът са небесното и земното проявление на висшата творческа воля. Ето защо Славейков смята, че творец на историята е само свръхличността, като избранник на Бога, а не народните маси. Той пропагандира Шопенхауеровата теза, че едно общество има смисъл да съществува, само когато създава висши индивиди.
Култът към избраника в “На острова на блажените” има за философска основа, ницшеанската индивидуалистична утопия. Идеята за свръхчовека у Славейков обаче е в съзвучие и с християнската идея за нравствената отговорност на личноста, т.е. за нейната служба на висшия хуманистичен идеал. Ето защо, издигайки се над колективния морал, Славейковият творец трябва да синхронизира естетическата си мисия с нравствените закони на хуманността. Така се съчетава Ницшевият култ към безконтролната воля на избраника с християнската идея за себеотрицанието на твореца в името на другите.
Видният наш учен Спиридон Казанджиев като сравнява религиозния мироглед на поета с философската идея на Фридрих Ницше, пише: ,,За Славейкова Бог не е личен дух. Той е едно и също в света, с творческото начало в света. Бог, следователно, не е отвъдсветовна, трансцедентна сила. Създавайки света, Бог минава в него, вгражда се в него, става негова вътрешна сила, негов закон. Най висшето творение на тая творческа сила, в което творение тя умира, е човекът. У Славейкова Бог остава над свръхчовека, Бог е във вечността, човекът - във времето, а свръхчовекът е посредник между времето и вечността. Свръхчовекът не покрива Бог, тъй като светът с целокупната си реалност и съдба е извън неговия разум. Бог таи в себе си пълната истина. На свръхчовека тази истина се разкрива само отчаст, понеже светът и истината не са съвършени, а се творят непрестанно. Тая незавършеност прави Бог жив, не мъртъв, в нея и в неговата действителна вечност”. (,,Знание и вера”, София, 1939 г., стр. 217) Славейковият свръхчовек е вярващ, жизнерадостен и оптимист, а Нитшевият свръхчовек, който е изместил Бога, е зъл, отмъстителен, потънал в песимизъм. Свръхчовекът е несъвършен, тъй като пълно съвършенство има само Бог.
Поемата “Сърце на сърцата” разрешава един от централните конфликти, пред които се изправя всеки избраник– конфликта между неизбежната самотност на свръхличността, обречена да живее далече от тълпата и да бъде приживе неразбрана и нейния висш нравствен дълг – да възвисява простосмъртните към божиите истини. В своите размишления пред учениците си Шели отрича презрителното отношение на избраника към тълпата, т.е. себичния му индивидуализъм. Шели смята, че конфликтът на твореца с тълпата е наистина неизбежен, поради големите духовни различия. Той обаче може да се преодолее, когато творецът остане верен на водаческата си мисия и осъществи висшето си предназначение – да бъде “Ноев ковчег”. Тази великолепна метафора внушава върховната мисия на избраника – да свързва битие и небитие, земност и неземност, чрез изкуството, което е най-висша човешка мъдрост. Условие за осъществяване на Ноевата мисия е творецът да остане верен на себе си (“който сам е себе си постигнал/той живее во вечността”).
Нравственият стоицизъм срещу страданието има ясни християнски проекции в творбата “Болният монах”. В нея страданието е представено като небесен дар, а човешките физически мъки – като проява на божия милост. Славейков вярва, че духовните сетива на личността се усъвършенстват само в мъченичество, в което душата може да съзре божественото. Възгласът на монаха: “О, дай ми, Боже, в мъки да живея!” изразява авторовото убеждение, че духът се възвисява само в страданието.
В ,,Симфония на безнадежността” обвинителният възглас на Тъмния човешки дух: “Защо не ме остави, Прометее, в мрак?” защитава тезата, че търсене на истината чрез науката е път към нещастието, а не към щастието; че вместо светлина, дареното от Бога е донесло само злини на хората; че блаженството на човешкия дух е постижимо само във вярата - мрака на незнанието. Затова е предпочетено пред горчивината, която носи знанието (както сочи библейската мъдрост – който трупа знания, трупа печал). Този възглед разрушава възрожденската идеологема “науката е слънце”. Така Славейков демитологизира традиционната представа за Прометей като дарител на знанието, спасило човешкия род. Библейската тема за изгубения рай на незнанието в езическия сюжет на “Симфония на безнадеждността” показва, че в творчеството на поета съжителстват парадоксално образите на природните хора, блаженстващи в незнание (“Катунари”, “Безгрижник”) Така развитата теза за знанието и човешкото щастие се разминава с християнска философия за познанието. Адам и Ева са изгонени от Рая, защото са вкусили не от дървото на познанието, а от дървото на познанието за добро и зло. Оттук следва, че бедите, които съпътстват човека, идват от неговите субективни преценки за добро и зло и от това, че си позволява въз основа на тях да съди останалите, което е изключителен прерогатив на Бога. Познанието за Бога е пътя към истината, съгласно християнската философия, а търсенето на истината, чрез науката води до песимизъм и неудовлетвореност.
Аз съм по-склонен да приема другата теза на наши литературни изследователи, а именно, че използваната легенда символично обяснява идването на християнството и изчезването на езичеството.
Най-пряко вярата, че смъртният човек може да въплъти божественото в земни форми, синтезира поемата “Фрина”. За разлика от другите философски поеми, тук красотата присъства в своите чисто материални, а не духовни измерения, т.е. като красота от естетически тип.
В епическите песни на П Славейков е трудно да се прозрят религиозните му чувства. В малките песнички от стихосбирката "Сън за щастие", където творецът проследява пътуването на човека през тайния, вътрешния свят, срещаме по-прями, топли и интимни чувства, които вече са прекрасно доказателство, че поетът е имал дълбоко преклонение пред Твореца на вселената. Умението да одухотворява природния пейзаж е ново в българската литература. Природата носи живот толкова силен и наситен с чувства, колкото и човекът. В малки акварелни пейзажи, написани много прочувствено и изживени в часове на тихи унеси, Славейков се разкрива като поет далеч от тежките, философски размисли. Пейзажът на човешката душа се разкрива чрез душата на пейзажа на природата. Всяка творба носи определено човешко настроение - кротката радост от живота, спокойната и смирена мъдрост на човека, осмислил своето присъствие сред тихата и вечна красота на природата. В цикъла оживяват "ясен месечко", звездни нощи, треперят "белостволи буки", "морни вечери"... Обективните картини са наситени със субективното съзерцание на духа. Цялата природа е изживяна от лирическия герой и се е превърнала в част от неговата душа. В стихотворението ,,Висота” четем:
Копнея аз за висотата
на бедний труженик, вживян
в спокойствието на душата
и на Твореца упован
Тоз, който в божи разум вслушан,
където да го поведе
живота, благ и равнодушен
върви, непитайки: къде?
Още по-ясно е откроено религиозното чувство в ,,Молитва”:
О, Господи, към мен ръка простри
и укроти духът ми безпокоен;
За Тебе искам аз да съм достоен.
Служителя си, Господи, призри!
Ти вера пак в душата ми вдъхни,
душа в тревоги земни уморена, -
в минутното за вечното родена,
Ти пътя й към него проясни!
Малката песен ,,В църква” разкрива образа на идеалния свещеник, който трябва да спаси хората от прегрешения:
Божествената служба спре. Застана
свещеник млад на светлия олтар
пред дверите, и громка реч подхвана
с пророчески старозаветен жар:
,,Грех на светът лежи от памтивека –
ний на грехът сме видимия плод!
И тоя грех е дълг на человека
да го изкупи с праведен живот.
Живот, но не на земните копнежи –
а в земното, което е отвъд…
Грехът ни тука погледа примрежи
и ний не видим правий Божи път.
Къде вървим? Тоз който се предава
на временното, губи вечността.
Покайте се! Че вече наближава
последний ден, когато над света
ще дигне меч на Господа ръката,
ще дигне меч на правдата гневът –
живелите в радост на земята
тогава с плач и стон ще въззоват.
В ,,Кървава песен” е подчертано неведнъж вдъхновението и радостта на поета от простия непринуден живот на българина. Героите в поемата поп Матей, Дависил, Войводата и др. чрез своите речи показват голямата си вяра, че Бог ще благослови правото дело:
И свършил службата на тъмния олтар
на прага Поп Матей се спре, издигна кръста
в ръка, благослови навалицата гъста и почна:
,,Братия! Ний мислехме, че спре
живота зарад нас, а ето че изгре
той. Дни на робство не беха дни безплодни! –
Морето на скръбта и сълзите народни
из своите недра отново го роди.
Тъй в свойта обич ни съдбата отреди
сам Бог и обнови той с нея нашта сила:
да защитим това, което най е мило
човеку на света – светия бащин кът,
земята прадедна! Към слава я водят,
които в нея са за слава възмъжали!
……………………………………….
За нас най-свидното е сбрано в тая реч:
луч, слово, помисъл, въздишка, пир и меч –
и всичко корен що е вбило в земята,
да ни със своя ръст възвися и душата.
Тя на светът ни е едничък наши свят!
Тя е в зърното, с което благодат
на бедний труженик расте по ниви златни
и в чийто хлебен шум с Божи думи внятни.
Тя в радостний е вик на пролетния дрозд.
Тя е в сладкий сок на есенния грозд,
прикътан в завета на лозовата шума.
България, това е най-святата глума
на нашите врази в нечистите уста –
като Христа на кръст, глумени по света!
Това е росний дъх на злаците в полето.
България , това Балкана е в небето
издигнат, песента на песните да пей –
за туй в душата ни що тъмней и купней
за светлина. Това е въздуха що дишам!
Тя е в словото, с което ние пишем
на земния живот в книгата света
делата, що ги е родила любовта,
и правда Божия зарад живот кърмила –
България, това е извора на сила
кипящ в света светих на нашите души –
когото земна власт не може пресуши.
в струите му тече самата божа воля –
и възпои ни тя туй в робската неволя,
в свободата сега, която ще цъфти…
Трудът на нашите сърца го освети
сам Бог, -под знамето и в жива братска слога,
и ний да осветим днес волята на Бога!…
Бог и България – единство в двойна плът!
Бог и България на клетва ни зовят.
И тая клетва ний пред кръста да дадеме –
за нея да живейм, за нея да умреме!”
Авторовите модерни принципи не влизат в противоречие с възрожденската литература, а осъществяват плавно връзката между традиционното и модерното. Стихотворението ни внушава как хубаво са знаели да се молят нашите предшественици. В него се вижда и Славейковия философски поглед върху религията. За него Бог е символ на вечната красота и истина – на онази светлина, чрез която човек вижда неща, непознати и непостижими.
В ,,Острова на блажените” виждаме интересна характеристика на Иво Доля – герой, зад който всъщност се крие сам авторът.
,,Неговата поезия не е подплатена с отвлечени въззрения, а с опитите на живота, които понякога избиват в синтези, обединяващи опитите - но те са извлечени, а не отвлечени. Всичко у Доля е образ. Бог за него е винаги - дядо господ, какъвто е в библията и живота, а не в главата на книгите на тоз или онзи книжник-мъдрец. Дядо господ - онзи, когото поетът още като дете е гледал на тавана в черквата на родното си градче, с навъсените вежди и дългата брада - такива, каквито е имал и дядо му, - вдъхващи и уважение, но повече страх. За една запретена и не като хората грешка той е наказал безжалостно поета още на ранни младини - и наказанието си той влачи през цял живот, с тъга, но безропотно. Наказанието е било жестоко, но в него има и висока милост. Че то му отвори очите за господа и за живота”
Пантеистичните настроения на П Славейков намираме в произведенията му ,,Екстаз” и ,,Псалом на поета”. Както и при Вазов, този пантеизъм не е от философско, а от естетично естество. ,,Богът в природата – това означава за Славейков и Вазов, че природата е божествена, т.е. прекрасна и величествена. У Пенча Славейков този пантеизъм е изразен с много по-голяма широта и художествена мощ. Той чувства вселената в нейната безграничност и нейното единство. И може би затова тя му се открива нощем, когато тъмнината и сънят изтриват всяко индивидуално битие и мракът разчупва преградите на дневната светлина, за да ни покаже, че освен земята и нейните грижи съществуват още милиарди светове. Безкрайните пространства, които ужасяваха Паскаля със своето вечно мълчание, облъхват Славейкова с химна на звездния хор и той ,,сеща над челото си, как Бог повява с невидимо крило” (,,Религиозното чувство в българската лирика” 1929г Атанас Далчев)
Религиозното чувство на Славейков не може да се разкрие така лесно. Не може да се каже, че поетът е вярвал в Бога така, както Вазов и всички останали поети, негови предшественици. Ако приемем, че западната модерна мисъл е присадена на Славейков както някаква култура върху саморасло дърво, както се изразяват някои критици, то корените на това дърво са скритите Славейкови християнски добродетели, от които плодовете черпят живителни сокове и придобиват красиви форми. Славейковият човек се изгражда в ценностна съпоставка с Бога и в творчеството му има някаква специфична религия, заплетена в много философски разсъждения, затова и поезията му е тежка, образна, всичко е вглъбено и проникновено. Неговата вяра се изразява непряко, чрез неговите герои. Неговото творчество е естетическа маска, зад която прозира едно религиозно съзнание, съхранило в началото си отколешната национална благочестива традиция.
1 коментар:
Браво.
Публикуване на коментар