БИБЛЕЙСКИ МОТИВИ В
ПОЕЗИЯТА НА МАРИН ГЕОРГИЕВ
автор Маргарит Жеков
Забележително е, че
Борис Христов и Марин Георгиев –двама поети от едно поколение, имат коренно
различен, обусловен от своеобразието на творческите им натюрели, подход към
библейските мотиви. Борис Христов е поет, който търси сентенцията и притчовата повествувателност
в стиха, докато поезията на Марин Георгиев метафоризира не само пейзажното в
неговото движение и многообразие, но и предметното в неговата искряща,
осенена от Бога оживотвореност. Оттук и различието на художествените
внушения: поезията на Борис Христов, пресъздаваща нравствената разруха на
големия град и в този смисъл на вавилонски наситения и обречен на
греховното свят, излъчва отчаянието и покрусата на несъвместимия с
бездуховното общество лирически аз, докато поезията на Марин Георгиев изразява
преклонението пред Твореца чрез възхищението пред пресъздадената
винаги жива, могъщо пулсираща, хармонична и незаличима красота на
творенията в природното им, неопетнено от греха битие. Художествените
открития на тази поезия ни разкриват как ‘небесата прогласяват славата Божия, и
просторът възвестява делото на ръцете Му. Ден след ден изливат слово; нощ след
нощ изявават знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им’ (Псалм
19:1-2):
Какво небе!
И те поема
при Него да те заведе,
да паднеш на колени,
по-кротък от дете;
да му благодариш за всичко,
което ти е сътворил...
Духът ти и от птичка
по е лекокрил...¹
Ни искам Господ да ме гледа,
ни да се гледам сам.
В стихотворението на Марин Георгиев “Любов” лирическият говорител доблестно и съкровено, с духовна достоверност и художествено съвършенство, споделя драматизма на предсказаната още при сътворението на човека ключова опитност - ‘Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът’ (Битие 2:24; Матей 19:5; Марко 10:7; Ефесяни 5:31):
В прегръдка майките ни кърмят,
притиснати до тях, растем,
додето сили съберем
от себе си да ги отхвърлим...
Че чакана и непозната,
орисана да ги смени,
в тълпа от хиляди жени
върви една към нас – Жената.ª
Изумително е и едно прозрение в стихотворението “Съд” от
първата стихосбирка на Марин Георгиев “Село”, отпечатана през 1975 година:
Накрая няма съд…
Ни Бог, ни дявол ще те съди,
то просто свършва твоя път
и няма повече да бъдеш.°
Някой
би сметнал посоченото изявление за безбожно и богоборческо, но, колкото и
невероятно да звучи, това предчувствие на лирическия говорител в случая е
достоверно и истинно, обаче с уговорката, че тази участ е едно духовно
‘изключение’, така да се каже, защото се отнася само до вечния жребий, отреден
за някои роби, живели в различни епохи на земната история. На тях господарският
бич не е позволил да упражнят свободната си воля и да добият познание за Бога,
затова Бог им спестява съда и възкресението на безбожните, което завършва със
споменатата в Откровението на Йоан втора смърт (Откровение 20:11-14): пълното
погубление на отказалите да се покаят грешници чрез огън от небето, докато се
превърнат в пепел под нозете на спасените (Малахий 4:3). Ето какво пише и
американската християнска писателка Елън Уайт по този повод: "Бог не може да вземе в небето роба, който е държан в незнание и
деградация, без да знае нищо за Бога или Библията, без да се бои от нищо, освен
от камшика на господаря си, и без да заема едно толкова издигнато поведение
като това на жестоките зверове на господаря си. Но Той знае най-доброто нещо за
него, което един съчувствителен Бог може да стори. Той го оставя така, сякаш
никога не е бил."2
Мъдрото в тази творба е, че тя изразява
едно духовно състояние, една съкровено екзистенциална представа за битието, без
да посочва исторически виновници, които са я наложили, и това я превръща в
изобличение на всяко робство и безправие. Датировката на написването на
стихотворението, предполагана през първата половина на 70-те години на 20 век,
все пак неизбежно намеква, че като духовна нагласа и духовно равнище
българският простосмъртен човек не е по-издигнат от безправния африкански роб в
САЩ, чиято ужасяваща орис българските вестници по това време справедливо определят
като недопустима за една правова и народовластническа държава.
Вероятно някои биха възразили, че
‘поетът не е искал да каже това’, но подобен довод не би бил от значение,
защото, както пише друг един поет - Атанас Далчев, “в изкуството важат не
намеренията на авторите, а постиженията им”³
В стихотворението “Блудният син” (от
сборника “Дотук”, стр. 214) лирическият говорител представя неочакван, но
духовно достоверен финал на художествено пресъздадената известна евангелска
притча. Макар и приет от Бащата, блудният син е принуден от фарисейските нрави
на роднините да си тръгне на другата сутрин. Тази развръзка, заложена впрочем,
поради неразрешения конфликт на братова непоносимост към блудния син, и в
отворения финал на библейската Христова притча, в който Бащата умолява
разсърдения от бащината щедрост и милост към блудния син по-голям брат да влезе
на даденото угощение, изразява горчивата опитност на дошлия от света покаян и
приет от небесния Отец богопоклонник, който непрестанно трябва да носи кръста
на неприемането от страна на лъже-братята във вярата.
В поантата на стихотворението гениално
е вмъкнат друг библейски мотив – праха от стъпките или, както е писано в Матей
10:14 и Лука 9:5, ‘праха от нозете’, отърсен като заръчано от Христос
свидетелство срещу онези, които биха прокудили апостолите. По този начин
блудният син проникновено и правдиво е тълкуван като апостол за пазещите само
външно приличие богопоклонници по име, които напразно се опитват да заличат
‘праха от стъпките’ – незаличимото (понеже е отбелязано от Бога) свидетелство
за прокуждането на покаяния събрат.
Противно на естествените нагласи на
човека в религиозния живот, които смятат за непълноценност невидимостта на
Бога, лирическият аз в поезията на Марин Георгиев мъдро осъзнава тази невидимост
като непрестанен насърчител на надеждата и упованието в Бога: Винаги невидим /
Та все да се надявам (поантата на стихотворението “Бог” от сборника
“Доживяване”, стр. 139).
В поантата на стихотворението “Въздушен
океан” (от сборника “Доживяване”, стр. 69) лирическият аз разпознава
съвършенството на Бога по плодовете, които Той е сътворил – едно прозрение,
което е в пълно съзвучие с библейското напътствие за богопознание в Римляни
1:20, първа част: “Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и Божественост, се вижда
ясно, разбираемо чрез творенията…”
В стихотворението “Когато те достигне
чашата” (от сборника “Доживяване”, стр. 53) лирическият говорител мъдро осмисля
житейското изпитание като средство, което разкрива на човека собствената му
неотложна нужда от подкрепата на Спасителя. Нещо повече – лирическият говорител
е прозрял ключовия принцип на духовното християнско спасение: “Спасявайки ще се
спасиш”. Човешката личност, която е предмет на Божието спасение, сама е обдарена
с Духа на Спасителя и така съпреживява и засвидетелства Неговата доброта и
справедливост.
Интересно е, че поантата на
стихотворението “Толкоз по-умираме” (от сборника “Доживяване, стр. 47) е едно
изпълнение на библейския повик “Разгледайте полските кремове, как растат” от
Матей 6:28, средна част:
В тревите да се ровиш предпочиташ
Пръстта да пипаш –
Последните учители…
Характерен в поезията на Марин Георгиев
е и библейският мотив ‘понеже си пръст, и в пръстта ще се върнеш’ (Битие 3:19,
последна част). В този общ и за Марин Георгиев, и за Борис Христов мотив
лирическият аз у двамата поети съпреживява различно предчувствието за края на
земното съществувание. Лирическият аз в поезията на Марин Георгиев надмогва
цялата скръбност на неизбежната опитност чрез ведрата нотка на самоиронията:
В земята вкопан съм
Незакопан още…
(“В земята вкопан”, от сборника
“Доживяване”, стр. 124)
Лирическият аз в поезията на Борис
Христов превъзмогва скръбта на екзистенциалния край чрез съзнанието за
нищожността и мимолетността на човека във вселената и чрез усещането за
сроденост със земята по сътворение:
връз майчиното лоно на земята ще се
срина,
като мушицата, която поживя и си
замина…
(Из поемата “Честен кръст” от сборника
“Крилете на вестителя”, изд. “Петриков”, София, 1991, стр. 62)
Още по-отчетливо е съзнанието за
единение с природата по сътворение у лирическия аз в поезията на Марин
Георгиев:
и ето ме - не искам да се връщам,
че тя за мен е като майка съща:
не я прегръщам, тя си ме прегръща
тя – първа и последна къща.
(“Пан”, от сборника “Доживяване”, стр.
62)
Съществено е също, че лирическият
говорител в поезията на Марин Георгиев изтъква мъдростта и благотворността на
Божието провидение в човешката участ: затваря ни едни врати, / но ни отваря
други… - един мотив, обобщен от апостол Павел в Библията с думите от Римляни
8:28 “всичко съдействува за
добро на тия, които любят Бога” (“Той само може да прости”, от сборника “Доживяване”, стр. 101).
Тази творба пресъздава Бога като единственият, Който прощава човешките грехове
и извършва истинното чудо. В “Послеслов” лирическият аз подчертава великата
истина, че невидимият небесен Отец подава ръка на изгубилия земния си баща син
– един мотив, познат от Псалмите: ‘Отец на сирачетата и съдия на вдовиците е Бог в Своето обиталище'(Псалм
68:5).
В “Ищван Шинка – селският поет” и в
триптиха “Йожеф Уташи” лирическият аз разкрива от една страна – в първата творба,
че разривът с природната йерархия чрез създаване на независимо от Бога изкуство,
ламтежът на творението да заеме мястото на Твореца, отделя човека от Бога, а от
друга страна – във втората творба подчертава, че допуснатите от Бога житейски
загуби доближават до и отъждествяват поета с Бога.
В стихотворението “Среден селянин” (от
сборника “Дотук”, стр. 208-209) – един
безспорен шедьовър в творчеството на Марин Георгиев, лирическият говорител, за
първи път в европейската поезия, намеква, че обработването на земята не е само
съсловен въпрос, а призвание от Бога за всеки човек по сътворение, така, както
е писано в Битие 2:15, и че тъкмо изпълняването на това послание води до
истинско богопознание:
В земята своя Бог позна;
вървя, над буците приведен,
като в църковна тишина.
В заключение остава да се добави още
един библейски мотив в поезията на Марин Георгиев - мотивът за извиращия от уповаващия на Бога човек Свят Дух, познат
като Христово обещание в Йоан 7:38-39. Забележително е, че този мотив се среща
и в ранната, и в късната поезия на Марин Георгиев: поантата на стихотворението
“Насаме” от първата стихосбирка на поета (Ала когато заговорят изворите в мен…,
от сборника “Дотук”, стр. 54) и заключителното стихотворение от сборника
“Доживяване”, стр. 140:
***
Далечното Близко
Отвъд през ефира
Из мен извира
Само записвам
И в двата случая поезията е представена
като равнозначна на духовната благодат, а втората поанта е всъщност стихотворна
вариация на финала на прочутия Далчев фрагмент: “Аз не пиша, само записвам”³ª
Разликата е може би само в естеството
на вдъхновението: при Далчев стихотворението е готово преди записването му,
докато при Марин Георгиев има своеобразно записване на извирането на смисли,
при което предварителната окончателност на творбата е невъзможна.
13-19.02.2012
----
¹ Марин Георгиев. Доживяване. Късни
стихотворения, издателство Фабер, Велико Търново, 2011, стр. 67
ª Марин Георгиев. Дотук. Събрани стихове, издателство
Слово, Велико Търново, 2011, стр. 34
° Марин Георгиев. Дотук. Събрани стихове,
издателство Слово, Велико Търново, 2011, стр. 51
²Ellen G. White, Spiritual
Gifts, vol. 1, p. 193.
³Атанас Далчев. Фрагменти. Мисли и впечатления, том 2, издателство “Захарий Стоянов”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”,
София, 2004, стр. 26
³ª Атанас Далчев. Фрагменти. Мисли и впечатления, том 2, издателство “Захарий Стоянов”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”,
София, 2004, стр. 113
Няма коментари:
Публикуване на коментар