Поезията на постмодерното общество през погледа на християнската етика

            Изкуството, и в частност поетическото творчество, освен че е носител на естетическа наслада, през вековете е било съществен фактор за регулиране нормите на поведение и формиране вкусовете на обществото. В историята на изкуството от периода на раннохристиянската поезия до началото на процесите на секуларизация, етическият елемент в съдържанието на всяко творчество е бил критерий за стойността му, а изворите на морална сила са били в полезрението на творците. През този период фундамент на етиката са били християнските постулати и добродетели. Следствие Просвещението, антиклиретиците най-съзнателно разрушават тези основи на етиката. Подлагайки на критика християнската църква, философите на Просвещението полагат основи на множество пътища, които се разклоняват от правия път на християнския морал. След като се получава плурализъм в нравствено отношение и в критериите за определяне на добро и зло, сред някои от творците започва да се задава въпросът: Защо трябва да се съобразяваме изобщо с доброто и злото? Последователно християнските морални ценности се изместват от утилитарността, полезността и ползата. Този процес намира своето отражение в изкуството и в частност в поезията. ,,Това, което трябва да се асоциира с понятието за постмодерен подход към нравствеността, е най-често празнуването на ,,смъртта на етическото”, на заместването на етическото от естетическото и ,,абсолютната еманципация”, която следва от това. Самото етическо е признато или осмяно като едно от типично модерните ограничения; „като окови, за които някога са мислили, че са необходими, а сега – излишни: още една илюзия, без която постмодерните мъже и жени спокойно могат да минат.” (,,Постмодерна етика”, Зигмунт Бауман)

Ние живеем в безпринципна нравственост, т. e. в нравственост без основи. Творците на модерни поетични творби демонстрират, че можем да живеем в такъв свят, въпреки че малцина от тях биха били готови да обяснят, ако бъдат запитани, какви са принципите, които ги направляват. Известен интерпретатор на ,,постмодерната етическа революция” и застъпник за ,,постмодерното освобождение” е Жил Леповецки (,,Залезът на дълга” 1992 г.). Той внушава, че нашето поведение се е освободило от последните следи на потискащите ,,безкрайни задължения” на ,,Божиите заповеди” и на ,,абсолютните императиви”. Според него на съвременния човек не му е необходимо да се саможертва, да се саморазпъва на кръст, за да бъде верен на моралните си ценности. Идеалистите са се превърнали в прагматици и индивидуалисти, търсещи единствено пътища за по-висок стандарт на живот и съобразяващи се единствено с изискването за толерантност. Съвременният човек можел да допусне само най-оскъдна ,,миниминалистична” нравственост.

Липсата на установена общоприета йерархия от ценности и норми трябвало да даде ,,свобода” на творците да се натоварят с трудната задача да избират сами. Тази перспектива, вместо да открие множество от пътища, придобива изглед на ,,задънена улица”.

В съвременната поезия творецът провокира с теми, образи и сюжети сред много други, които е можел да избере, но в повечето случаи не избира такива, които трябва да оценява или съизмерва от етична гледна точка. Дори да има собствено отношение, става очевидно, че ,,полезното” не винаги е ,,добро”, или ,,красивото” не винаги е ,,истинно”. Повдигайки въпроса за оценка, възниква и въпросът за критериите, които разклоняват измерването, раздалечавайки спектъра на посоката. Някогашният единствен и неделим ,,прав път” на съответствието с християнските добродетели започва да се разклонява на ,,материално осезаемото”, ,,естетически удовлетворяващото” и ,,морално правилното”. Тезите могат да бъдат правилни в един смисъл, но погрешни в друг. На кой от множеството критерии да се даде предимство?

Съвременните хора като адресати на съвременната поезия ценят забавното и увеселителното. Скучните религиозни ,,реликви” са оставени за съхранение в миналото. За хората е по-интересно непознатото, новото и изненадващото. Всяка липса на изненада, на тайнственост и новост отвежда възприемането на творбата в естетическата далечина, щом новостта се превърне в познатост, а вълнението - в отегчение. С развитие на прогреса съвременният човек не само, че не разполага с повече свободно време (каквато беше целта на този прогрес), но вече възниква въпросът кога и как да си починем след прекараното свободно време. В условията на този интензивен живот, натоварващ ни не само физически, но и оказващ влияние върху нашата крехка човешка психика, съвременният човек възприема и поезията като един от продуктите на потребителското общество.

Съвременният човек е обект на интензивния информационен поток, той е затормозен, чете и слуша „по диагонал” без удостояване с внимание каквито и да са нравствени казуси. Още по-малко има нагласата да вникне в същността на материята, третирана от гледна точка на християнските постулати и добродетели, а и най-вече поради обстоятелството, че не е запознат с тях. Предпочитанията към такова изкуство, което не само да не задълбочава, но и изобщо да не ангажира мисълта, води до все повече намаляване на почитателите на поезията. 

Постмодерната представа за стойностна творба разделя отдалите се на поезията творци основно на две ядра, на две визии, на които те в повечето случаи остават верни.

Първата визия е, че поезията трябва да е елитарно и аристократично изкуство. Елитарността е затворена, модерният текст не се отваря за всекиго, не приема в пределите си неподготвения читател. Освен че модерната поезия по принцип е спряла да бъде полезна, тя става и неразбираема. Наблюдаваме стремеж в тези поети да бъдат загадъчни, да отменят и зачеркват действителността, да ползват изразни средства под формата на собствен тайнствен език, техният текст и мисъл изглеждат необясними, фикционални, ирационални и неартикулирани. Такова творчество разколебава и отменя действителността, зачерква я. То е недействително изкуство, намира се отвъд реалиите и е несъизмеримо с реалните локуси, топоси, понятия и граници.  Авторът на елитарна поезия не желае да бъде харесван от масовата публика, текстовете му да бъдат достъпни, защото това според него е белег на посредственост.

Втората визия е, че поезията трябва да бъде достъпна и обслужваща - в смисъл да e интересна и забавна за читателя. Творците от това ядро в повечето случаи окончателно изпъждат стила и нормата и сменят ценностната вертикала с хоризонтала. Стълбата на Яков, по която възхождат и снизхождат Ангелите Божии и по която Светият Дух въздига праведниците, сега е повалена на земята, превърната в хоризонтален модел на супермаркета, където наред със сакрални образи и атрибути са в съседство порнографията, срамежливо наричана еротика, и където неща от най-различен вид и род присъстват, равностойни по своята безсмислица и актуалност. Такава, прикована към земята поезия е ,,ориентирана към обслужване на също такива, пъплещи в земния прах първични човешки инстинкти” (Олеся Николаева). Красноречив пример за така характеризираната поезия е тази на Чарлз Буковски, а някои поети, за да са харесвани и аплодирани от масовия читател, подражават на този техен американски събрат и други подобни чуждестранни поети.

Критериите стават прерогатив на субективизма: ,,харесва ми – не ми харесва”. Опозициите между добро и зло, ,,хубаво”, ,,художествено” и ,,бездарно” се снемат; на тяхно място се настанява двойката: ,,интересно – неинтересно”. Творците гледат на моралното обособяване на творбата си като на анатема: то премахва свободното движение на вниманието. Моралната позиция и още повече тази, произтичаща от християнските постулати, се приема като окови, пречещи на отплуването – същността на естетическото пространство. Обсъжданите поетични творби са съобразени с потребителския подход на потенциалния читател – подход, подобен на потребителя в консуматорското общество, който е свикнал всичко да му е подготвено, сдъвкано и не нарушаващо неговия, както физически, така и мисловен комфорт. За да отговорят на нуждите на подобни читатели, творците поднасят творби за масова ментална и емотивна консумация.

И двете тенденции абсорбират чужди инвазии, и за двете единствената цел на изкуството е да бъде само по себе си цяло и завършено, важното е тялото на езика да бъде оформено, извайвано, структурирано, моделирано вътре и спрямо самото изкуство. И двете водят до обезкултурване на нацията – първата със своята неразбираемост, екстравагантност, имагинерност, довеждащи до херметичност на поезията; втората – до духовно принизяване.

Модерната епоха, стигайки своя етап на самокритика, а също така и на самоотричане, е преминала в своя саморазрушаващ се процес, наричан ,,постмодернизъм”. Разглеждайки от чисто етична гледна точка модерността, стигаме до вярването, че объркаността на човешкия свят е временно и поправимо състояние, което рано или късно ще бъде заместено от подреденото и систематично управление на разума; а същността на постмодерността се състои в пълното разбиране, че изпитан универсален и непоклатимо установен етически кодекс, който да замести огромната празнота, получена от непризнаването на християнската етика, никога не ще бъде намерен. Ето защо е съвсем естествено да се върнем към началното, изконното, на което не сме могли да намерим алтернатива – да се върнем към традиционното, към християнската етика. И постмодерността, вместо залез, да се превърне в изходна позиция към възраждане на нравствеността.

Калин Михайлов в своята статия ,,Съвременна православна поезия” се спира на въпроса благоприятни ли са съществуващите в момента условия в България за създаване на православна поезия. ,,Мисля, че в момента в България е налице благоприятна като цяло и уникална (т. е. несрещана в рамките на повече от половин век, а може би и повече) духовна и интелектуална ситуация, съответстваща в някои свои измерения на културната ситуация във Франция от края на XІX и началото на XX век. Имам предвид   това, че в различни университетски и извънуниверситетски кръгове се  манифестира все по-отчетливо присъствието на вярваща интелигенция, състояща се от хора с различна професионална ориентация (философи, филолози, писатели, историци, художници, издатели, журналисти, лекари и др.; богословите не би трябвало да се сърдят, че ги слагам на последно място). Смятам, че наличието на такава интелектуална общност е жизненоважно за съществуването на християнско изкуство изобщо и в частност – на добра православна поезия.” (в. ,,Култура”, бр. 40 от 13. 10 2000 г.)

Поетичните творби с християнско съдържание и християнска нравственост могат да поднесат в морално отношение  алтернативи на масовата култура. Вдъхновени от романтиката на канона, те могат да стигнат до сърцето на читателя. 

Естетическото и етичното като форма и съдържание на поетичната творба, а и разглеждани като врагове, могат да живеят в мир или дори да си съдействат, да се подпомагат и да се подкрепят. Моделът на ,,успешната любов” e най-красноречивият пример за такова съдействие: уважението към неизвестното в любимия, култивирането на разликата, потискането на собственическите склонности, отказът от смазване на автономията на любимия. Защо пък сред съвременните поетични творби да няма такива, които по своето съдържание да са в синхрон с духа на християнската световност, в синхрон с необходимостта от напредване към Доброто, Справедливото? Поезията като средство за създаване на трепет и вълнение в сърцата на своите почитатели, когато е стойностна в християнско-етично отношение, има възможности за вътрешна и спасителна промяна на читателите. Ако в образователната система се изучават, тълкуват и дискутират произведения с нравствено-християнско съдържание, може да се постави един изходен пункт към метаморфоза на обществото – чрез съчетание на личната и колективна отговорност на свободни личности с християнско самосъзнание.