Живот и изкуство в творбата ,,Кино"
 
Вчера се проведе матурата по български език и литература. Предвид идеологическите пристрастия на правителството, очаквано се избра ,,правилната тема"  - ,,Живот и изкуство в творбата ,,Кино" . Авторът на произведението е Вапцаров - един от творците със силно изразено ляво идеологическо убеждение.
 Иска ми се да публикувам една интересна гледна точка на Димитър Камбуров по тази тема. Понеже стилът му е на академично ниво си позволявам да се вживея в ролята на медиатор и да ,,преведа" на по-достъпен език негови тълкувания, като ще ги систематизирам и фокусирам конкретно върху творбата ,,Кино".
 Най-общо и кратко казано ,,Кино" е ,,вапцаровата пролетарска нетърпимост по отношение на буржоазното изкуство". От творбата не става напълно ясно срещу какво протестира Вапцаров, срещу киното като изкуство или срещу буржоазната тематика на филма.
 Нека обсъдим първото предположение - Вапцаров тематизира своята пролетарска нетърпимост по отношение на киното. Според него, то е буржоазно изкуство и той не може да приеме неговата принципна нереалистичност. Авторът е направил опит да го ,,разобличи като изкуство на буржоазната измама". Тази изострена чувствителност към измамата е доста интересна, защото едва ли има друг автор в българската литература, който да е отправил по-нереалистични послания от неговите. Творбите му имат не по-малка ,,утопична мощ" от тази на киното. Не искам да изброявам множеството му произведения, в които ,,представя желаното за постигнато, бъдещето за настояще (социалистическото)". Ако критикуваме принципната неспособност на киното да се отнася до бъдещето, би трябвало да критикуваме и Вапцаровата неспособност да предвиди пророчески бъдещето, което предлага в своята идеологическа софистика с непосредствен ефект на убеждаване. Вменявайки вина на киното, Вапцаров изразява предпочитанията си към друг вид изкуство - поезията и музиката (песента) . ,,Интересно е какво може да противопостави на киното поезията. Още повече, че последната в творчеството на Вапцаров настойчиво разпознава себе си като песен: поне шест от творбите му включват или имплицират песента в заглавието си: "Песен", "Песен за човека", "Огняроинтелигентска", "Елтепска", "Хайдушка","Любовна". Последната завършва с Да, вярно, мъничкият свет на нашата любов е тесен, затуй със поглед, впит напред, ти пиша толкоз малка песен. В откровения призив към братята по пролетарско перо - "Доклад" - в кулминацията си пита Колко от нас са написали песни?, за да се ангажира с присъдата на народа: Затуй и народа със нас е на "Вие" - не чувства ни свои, ни близки. Дълбоко в сърцето си мъката крие и гледа ни някак изниско. Прибързаният извод от това би бил, че поезията на Вапцаров въплъщава естетическата претенция да изготви и предостави на бъдещето нужните му за работния процес песни. А в плана на естетическия спор Вапцаров може да се схване като защитник на масовизирания вариант на класическите изкуства на поезията и музиката в лицето на песента срещу възхода на киното".
 Четейки Вапцаровите произведения, ще забележим, че ,,животът, заводът, моторът, затворът обикновено излизат на сцената с маската на типажи от долнопробен филм, едва ли не същия оня описан така талантливо от самия него като измама. ,,В „Кино" ,,Вапцаров сякаш несъзнателно ,,се разправя със себе си посредством разправата със собствените си несъзнавани образци", с личното си приключенско-екзотичното четиво и ,,филмово зрелище като Вапцаров естетически идеал".
 Нека разгледаме и второто предположение - Вапцаров роптае срещу буржоазната тематика на сценария. В такъв случай е налице ,,противопоставянето между буржоазно и пролетарско изкуство". ,,Едното от обясненията би било, че пролетарското изкуство не разполага със собствена естетика". Поради тази причина то ,,е принудено да експроприира естетиката на класовия противник, но като я изтънява, масовизира и, ако ми е позволен този квази-неологизъм, "изп(р)устява". За пролетарското политическо изкуство не остава друго, освен да бяга от естествената си скаченост с буржоазното чрез елитаризъм, интелектуализъм и дори аристократизъм, които всъщност винаги са били иманентното друго на пролетарския проект както като политическа доктрина, така и като реално политическо действие".
 "Рибарски живот"  като представен от Вапцаров художествен контрааргумент на клеймената от него буржоазна естетическа тематика в ,,Кино" се оказва провален. Нещо, което финалът на "Рибарски живот" отчита, когато признава ,,Не мож го разправи, а то - иди, че реди го на песен..." Това е ,,поанта, която заплашва да върне Вапцаров в началната точка на неговия протест срещу противното изкуство на идеологическия противник, доколкото той сякаш признава, че той и неговата класа, с надеждите и любовите им, не стават за изкуство. Признание, неумело отместено в естетическата фантасмагория "Не, сега не е за поезия", в която неподходящата класа се вижда генерализирана до неподходящо за поезия настояще".
 Един от най-големите провали на пролетарската културна революция се състои в наложеното предположение, че масите ще искат да гледат и четат себе си. ,,Буржоазното изкуство несъмнено беше и продължава да е по-наясно с това, че пролетариата ненавижда своята участ и предпочита да не гледа и чете за себе си, а за онези, като които иска да бъде - своите господари". ,,В това отношение Вапцаров може да се присъедини към Ждановската агитка на социалистическия реализъм, но едва ли ще убеди своите класови събратя, че драмата е там, където са те и тяхната съдба. Нещо, което впрочем като да знае и Вапцаров, когато отново ни изненадва с безкрайната скука на автоплеонастичността в Гърдите ни са пълни с дим,/ а дробовете ни - с каверни; или пък Изгрява любовта ни в труд - сред дим, сред сажди и машини."
 И така: Къде е фалшът и имамата - в киното като изкуство или във Вапцаровото творчество? Да отговорим на този въпрос ще трябва да направим паралел на ,,Кино" със собствено естетическите дебати в неговото творчество:  "Рибарски живот", "История", "Не бойте се, деца", "Завод", "Доклад", "Пушкин", "Горки", "Ботев", и пр.
 Поражда любопитство защо Вапцаров недоволства от художествения кич на атакуваната естетическа идеология. Сцената с лимузините, катастрофата, срещаща герой и героиня в развой сред екстериор, който няма как да не кулминира в сластна целувка, сладострастна лига. Обсъжданите кадри, образи и симулации са поднесени под формата на най-силно критично изображение на холивудската култура. ,,Възниква въпросът доколко работническо-селския вкус на Вапцаров е меродавен съдник, а оттам и по-сериозният въпрос за толерантността към естетическата другост, опиращ до проблема с другостта и нейната принципна неразбираемост: проблем, който изненадващо малко е занимавал Вапцаров, като се има предвид интереса му към други земи, народи и култури. Очевидно и тук пролетарският интернационализъм е предоставил готови отговори, свеждащ испанска вдовица и бойци, работник от Тексас, хамалин от Алжир, дете на парижка барикада, и пр."
 И все пак в "Кино", а после и в "История" Вапцаров задава два въпроса, които уж са страни на един и същ. Но дали въпроси от типа: Къде е тука нашата съдба? Къде съм аз? са едноредови с въпроса: Къде е драмата?, както внушава Вапцаров, след като ударно завършва творбата си със стиховете: Това е то. Това е драмата. Останалото - е измама. Излиза тъй, сякаш където има драма, няма измама, и следователно, там е истината: Това е то. Няма съмнение, че се сблъскваме с недоосъзната естетическа вяра, според която жанрът на драмата е истинен или поне е по-истинен от останалите, факт, който e доста спорен. В съзнанието на една по-популярна публика вероятно пребивава предразсъдъкът, че театърът е по-правдиво изкуство от киното. Но Вапцаров, който (иска да) пише по-скоро песни, отколкото пиеси, трудно може да бъде заподозрян във фаворизиране на съседно литературно изкуство. По-вероятно под драма той да разбира нещо по-друго, ,,формирано на принципа на надхвърлила критичната маса на метафоричния взрив метонимия: процес, който при Вапцаров обхваща подозрително много литературни жанрове" - песен, проза, поезия, роман, трагедия, комедия и пр. ,,Тук е моментът да кажем, че несъмнено Вапцаров е най-металитературният български поет; дотам, че стиховете му могат да се ползват като свидетелство за невероятните преображения, които може да постигне литературоведската терминология в митарствата й през несмета цитирани и присвоени дискурси. Въпросът заслужава специално разглеждане. Тук само ще подскажем, че Вапцаровата металитературност не ще да се дължи само на неговата огняроинтелигентска любознателност, а и на степента, в която на литературната методология и терминология вече й е била вменена отговорността на идеологически надзирател."
 И все пак големият спор тук не е кое изкуство е по-ценно и кое ни приляга повече. Въпросът, по познатата ни вече формула, е кой кого. И тук просветва нещо, което покрай доминиращата метафорика на борбата, завинаги ни е убягвало. ,,Победата от класовия сблъсък, идеологическата битка, естетическата борба не означава унищожаване на противника, а неговото ни повече, ни по-малко поглъщане. Структурата на борбата при Вапцаров не е тази на убийството, унищожаването, разнищването, на превръщането на другия в нищо, а на усвояването, асимилирането, изяждането на другия: това е борба на социално-политически и естетически канибализъм."
 Най-после ни просветва същността на Вапцаровата поетика; невероятната му склонност да търси разправа точно с онези естетически практики, които са му най-съкровено присъщи. Само ако осъзнаем, че това е поетика на всепоглъщането, на всеядността спрямо всякакви художествени и нехудожествени жанрове, форми и стилове, ще можем да осъзнаем действителните полит-естетически амбиции на Вапцаров и на идеологията, която го е вдъхновила естетически.
 ,,Но това не бива да ни подвежда, че Вапцаровата лирика не е достатъчно подредена. Дори скотското сравнение на героинята от "Кино" с жребица от разплодник е всъщност фино мотивирано от потящия се от стискане в ръката конник на Крум, което отваря цяло ветрило от сексуално-пазарни икономии. А и въпросът: Къде е драмата? е мотивиран от заглавието на филма, направено да бъде "Една човешка драма", перфидно заглавие, доколкото обобщава чрез единичността си. Така че отново е налице една специфика, с която Вапцаров неспирно подкопава структурността на собствената си поезия."

(изразите в кавички са на Димитър Камбуров)