ВАСИЛ ЛАЗАРОВ НАЧЕНА ТЕМАТА ЗА ХРИСТИЯНСТВОТО И ЛИТЕРАТУРАТА, ЩЕ Я ПРОДЪЛЖИМ ЛИ?   Появата на книгата на Васил Лазаров „ Християнство и поезия” за мен е симптоматично. Даже и c това, че авторът не е университетски преподавател, не е част от Мъртвия Дом, тоест Института за литература. Васил Лазаров, както научаваме от предговора на Цвета Трифонова (която преди време предупреди от страниците на КНИГИ NEWS - (“ „ЦВЕТА ТРИФОНОВА: „ЦЕНЗУРАТА СЕГА Е ПЕРФИДНА”" ) не е професионален литератор. Убеден съм, че точно тази е и причината Васил Лазаров да се обърне към една наистина фундаментална тема в българската литературна история – за взаимоотношенията на литературата с християнството. За мнозина ще прозвучи парадоксално, но ако приемаме, че марксизма е откровено атеистична идеология, не ви ли се струва, че също толкова атеистичен е и нашенският капитализъм, който го наследи? Вярно е, че сега я няма атеистичната пропаганда в нейния най-груб вид, но нима не съзирате просташкото целенасочено антихристиянство, които извират от театър, кино, литература? И тъй като в България отново вилнее отявлено антихристиянство книгата на Васил Лазаров „Християнство и поезия” е особено отрадно, даже бих казал душеспасително, явление. Васил Лазаров е представил християнския дух в поезията на Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Яворов, Лилиев, Димчо Дебелянов, Багряна, Далчев, архимандрит Серафим, както и сложното и противоречиво отношение към него в поезията на Никола Вапцаров. За първи път Васил Лазаров е представил взаимоотношенията на водещите български поети с християнството. Не че не е имало и други опити преди него, но така цялостно досега никой не е представял тази тема в историята на българската литература. Безспорно с някои оценки, мнения и съждения на Васил Лазаров може и да не сме съгласни, но ценното на тази книга е, че поставя в сравнително систематизиран вид началото на една тема, която тепърва ще бъде изучавана, по която ще се спори... Всъщност, тази е и темата по която ще се води последната битка, от чийто успех ще зависи ще загинем ли духовно или ще оцелеем. За мен лично най-интересна бе заключителната глава на изследването, озаглавена „Поезията на постмодерното общество през погледа на християнската етика”. Васил Лазаров твърди в тази глава:” Ние живеем в безпринципна нравственост, т.е. в нравственост без основи”. Да, така е, но може би трябва да започнем с този основополагащ факт – т.н. „постмодерно общество” е антихристиянско общество. (Азбучна истина е, че посмодернизма се ражда на базата на отказ от християнската етика и на войната с нея. Постмодернист, у нас поне винаги означава индивид, застанал на антихристиянски позиции!) И съответно литературата кичеща се с това понятие е в своята същност анихристиянска. Наивно ми прозвучава предложението на автора: „.. да се върнем към традиционното, към християнската етика. И постмодерността, вместо залез, за се превърне в изходна позиция към възраждане на нравствеността”. Илюзия е такова едно вярване, макар да е изцяло в традиците на християнството, което цени особено високо покаялите се грешници... Но Злото при българските му последователи е неизлечимо, те нямат сетива, те нямат зрънцето благочестива нравственост, която да им помогне да се върнат назад и да отрекат стореното и самите себе си... Днес единственото спасение на нацията аз виждам в критиката и изобличаването на властващите (в литературата, в политиката) от християнски позиции. И ако приемем, че книгата на Васил Лазаров е само първата стъпка по този път, значи, тя има огромно значение за нас, българите. Напълно логично е тази книга да отмине безшумно от тези, които надзирават литературния живот. Те нямат аргументи да оспорят тази книга. Те воюват с нея по своя си мерзък начин – чрез злобното си мълчание. Но книгата е вече факт – макар че с нея ще се воюва по всички възможни начини – Злото е изключително изобретателно, знаем. Разбира се, очаквам темата да бъде продължена и скоро да видим от същия автор „Християнство и проза”. Защото и тези взаимоотношения в историята на нашата литература не са цялостно изследвани, не са систематизирани. Особено взаимоотношенията „християнство – съвременна литература”. Погледната от тази гледна точка литературата ни (най- вече това, което бива представяно за уж модерна литература) ще ни ужаси и ще ни помогне да осъзнаем гибелната посока в която и натикана да марширува тя... Стоян ВЪЛЕВ