Да се вникне в същността на разказите, да се разберат, е нужно да се възприемат с детско въображение и със сетивата на детската невинност, което изисква читателят да се отърси от всички обременености на прагматичната закърнялост, характерни за съвременния човек.
Познавам Георги Михалков от двадесет години и си представям процесът и цялата технология, как са възникнали идеите и как е дошло вдъхновението за написването на разказите. Когато творецът притежава чуствителна съвест, той не е в състояние да приеме нивото на реалността или пък най-малкото не намира в нея нещо, което да го вдъхнови за творчество. Затова той генератора истории от паралелния свят, света на изкуството, света на автора, който за грубия материалист би изглеждал изпълнен с небивалици.
В уводните разкази ,,Човекът, който продаваше мечти, ,,Билет за Лапландия" , ,,Очи под наем" Михалков използва най-подходящия за случая творчески подход и това е приказния наратив. Но това трябва да се приеме условно, с уточнението, че в приказния наратив доминира вълшебно - приказното, а в конкретния случай то е заместено от наивно-приказното. Невероятното е показано като естествено и просто, като в приказка. Текстовете са лесно четими. Подобно на шекспировите творби и на притчите от Библията, те наподобяват езеро, в което читателят може да се плъзга като платноходка, но може и да се гмурка с водолазния костюм на мисълта в големи дълбочини. В споменатите разкази се получава интересен конфликт и сложни взаимоотношения между два компонента - присъствие и измислица. От една страна нереалното, което има нюанс на идеално чисто, чудно, тайствено и от друга страна реалното.
Разказите насочват мисълта към съвременните деформации на съзнанието - отчуждеността и липсата на състрадателност, липсата на хуманност, човещина. Суровата реалност е несъвместима среда за същността на приказните герои, те не се само, че нямат поле за развитие, но дори са обект на враждебност и неразбиране.
Налице е сблъсъкът на два свята, този на реалното и този на ирационалното. Това, което е ценно и стойностно за ирационалния свят, за реалния е ,,ненормалнотост" или ,,лудост"
От друга страна Михалков размива границата на реалното и нереалното, на разумното и лудостта. Той се откъсва от средата, за да я анализира отвън. Само от тази позиция е възможен обективния поглед, чрез който да да се стигне до прозрението: дали това, което на пръв поглед ни изглежда абсурдно и налудничаво е всъщност разумното?
Нека да го цитирам с един откъс от Очи под наем ,,Често пъти ние нормалните правим толкова безсмислени неща, които и на най-лудия не биха му хрумнали. Затова понякога се питаме лудост ли е това, което сме свикнали да правим всеки ден". Ние обръщаме внимание на дребно-всекидневното и изпускаме голямото и значимото.
В друга голяма група разкази Георги Михалков извежда героя от тясната и сива среда на своя живот и го отвежда до онези гранични зони на мъчителната безизходност и неразрешимостта, което изостря драматизма и поражда горчиви размисли.
Сюжетите в книгата са с “многопосочна фокусност”, но голяма част от тях се съсредоточават върху крехките създания - деца, лишени от обич и внимание или самотни жени и мъже, имащи проблемни връзки или се чувстват самотни и отхвърлени от обществото. Дори когато героите не са деца, те носят същностните характеристики на детската душа - наивност и предоверяване. В това се състои и достойнството на книгата. В нашия реален и духовно загрубял свят те се възприемат като отрицателни качества. В творбите има трогателни епизоди, в които се изпитва страх от чувството на изоставеност и несигурност. Особено трогателни са те, когато това са чувствата на нараненото дете, което е главен герой в ,,Невидимото момче", ,,Човекът от миналото", ,,Хотелът на проститутката".
Авторът има изострена сетивност към страданието. Изгорялата надежда и горчивите разочарования са тъжния декор на повествонанието. В книгата съществуват доста картини на нелицеприятната действителност и читателят си задава логичния въпрос: „Защо е така?” От текстовете навява едно чувство, която е толкова близко до онази велика тъга, която читателят изпитва, четейки произведенията на Гьоте, Хайне и Рилке.
Налице е едно директно внушение и читателят не може да не забележи алтруистичното желание на Г Михалков, човека да притежава способност да надделее над разрушителните стихии на егоизма и пресметливия материализъм.
В книгата присъстват класически литературни форми, светът на всекидневното и прозаичното се издигат до хоризонта на естетическо значимото и подобно метафизичните творби на Далчев излъчват философия.
Георги Михалков остава верен на своя своеобразен стил, а последната му книга ни дава основание да обобщим, че той е майстор на словото, който експериментира, разчупва разбиранията за ценностите в живота и ни поднася все по-хубави, интересни и стойностни откъм съдържание и лексика произведения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар