Маргарит Жеков
Романът „Парадоксът на любовта” – една сага за справедливото възмездие в стил „Граф Монте Кристо”, осъществено от обречения на несправедливо аутсайдерство простосмъртен и даровит потомък на „враговете на народната власт” от времето на соц-а Лазар Хармизов, който се замогва материално и духовно след „промените” през 1989 година, впечатлява със собствения белетристичен почерк и приноснотодуховно преосмисляне на тематиката. За разлика от героя на Дюма, чието романово заглавие впрочем също е библейски мотив – „Монте Кристо” означава на италиански „Връх Христос”, а на испански и „Планината Христос” като алюзия за духовния символ „Канарата Христос”, познат от 1 Коринтяни 10:4 и Псалм 19:14, героят на Васил Лазаров се разкайва за извършеното свое отмъщение и успява да прозре справедливото и вече започнало в земното битие на злосторника Божие възмездие. Освен това докато героят на Дюма си отмъщава докрай, причинявайки пълно материално и душевно разорение на своя най-голям враг – барон Данглар, героят на Лазаров се смилява над своя неприятел Димо Шарлашки и се съгласява да купи от него на по-висока цена парцел за строеж, за да може с получената от продажбата сума да бъде лекувана и излекувана болната от злокачествено заболяване дъщеря на Шарлашки.
За разлика от повествователя в първия роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък”, сравнен от доц. Александър Йорданов в предговора към творбата с „демиург, който наблюдава и разказва безпристрастно” („Крайъгълен камък”, ИК „Огледало”, София, 2012, стр. 6), повествователят в „Парадоксът на любовта” изпъква и с едно особено вчувстване в опитността на героите – вместо да опише обичта към ближния принципно като непринудено преживяване на осенения от Духа богопоклонник, който не се насилва да обича врага си, а за него любовта към неприятеля е естествена като дишането, повествователят тук намеква за духовното състояние на героя и драматизма на неговата душевна изнемога, отбелязвайки, че „да насилиш сърцето си за обич към необичния eболка, но и Божия благодат” (стр. 290). Тази отличителна черта на повествованието е част от реализма на изображението в творбата.
Докато страданието и болестта се пресъздават от класиците богоборчески като несправедлива напаст Божия, както е и в едноименния разказ на Елин Пелин, в романа на Васил Лазаров „Парадоксът на любовта“ тези опитности са изобразени и разтълкувани с една боголюбива духовна вглъбеност като скрити благословения посредством ролята им за смиряването на горделивостта, себеугаждането и себичността като пагубни черти на човешкото греховно естество. Изумително е, че в романа „Парадоксът на любовта“ дори най-върлият неприятел на главния герой Лазар Хармизов – номенклатурчикът-следовател от Държавна сигурност Димо Шарлашки, е принуден да признае, че опонентът му не би могъл да постигне сегашния си възход и бляскаво развитие като влиятелна и уважавана личност и като крупен предприемач, ако не бе изстрадал в ранната си младост уроците на дисциплиниращите и пречистващи сърцето изпитания на бедността, болестта и постоянната отритнатост спрямо влиятелната прослойка на обществото.
Би могло да се каже, че и за Лазар Хармизов от романа „Парадоксът на любовта“ важи символиката на крайъгълния камък, пресъздадена у положителния герой Росен Стоицов от дебютния роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък“. Несъмнено библейският мотив за крайъгълния камък (Псалм 118:22, Мат. 21:42, Марко 12:10, Лука 20:17) като иносказание за личността на Христос има, когато е съотнесен към простосмъртния грешен земен човек, смисъла на духовния идеал на христоподобието по отношение на характера.
Неслучайно, за разлика от повечето български класици, пресъздаващи безизходицата и трагизма на плътски страсти, повествователят в романа „Парадоксът на любовта“ назовава и обрисува понятието агапе, библейският мотив и термин от Римляни 5:5, за да обозначи Божията любов като обич, проявяваща се и към незаслужаващия, недостойния да бъде обичан. В този смисъл Васил Лазаров е един от малцината български белетристи, наред с Йовков и Йордан Ковачев, които пресъздават не само мимолетността на онова, което гърците наричат ерос и филиа, но и агапе като един постижим богодарен и непреходен духовен идеал за човека.
Накрая би могло да се добави, че ерудицията и библейските позовавания на повествователя не са само особеност на романа „Парадоксът на любовта” – те, както и чувството за хумор и усетът за мяра при пресъздаването на еротичното и на значимия и автентичен диалог, са белег и на дебютния роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък”, в който пример за задълбоченото вникване в библейското е споменаването за знаменателната „стълба на Яков” (стр. 346) със слизащи и качващи се по нея Божии ангели от земята до небето – ключовият мотив от изумителното съновидение, дадено на патриарха от Бога (Битие 28:12-16), за да бъде укрепена вярата му по време на изнурителното му изгнаническо странстване.
Освен това името на главния герой в романа „Парадоксът на любовта“ – Лазар, представлява двояка алюзия за библейския мотив за Лазар – от една страна за историческата личност на възкресения Лазар, братът на Марта и Мария и приятелят на Христос, в чийто дом Спасителят е обичал да отсяда, а от друга страна за бедния Лазар като действащо лице в Христовата притча за Лазар и за богаташа. Тази символика на името на героя е духовно достоверна с оглед на опитностите на Лазар Хармизов в романа – в младостта си той отначало преживява плътска любовна връзка, при която изпитва неизбежната в такива случаи душевна празнота – печалното състояние на човека, който, библейски казано, е духовно „мъртъв в своите грехове“. След молитвите си към Бога – (друг ключов библейски мотив в романа, тъй като именно молитвата като средство за общуване с Бога се има предвид в Христовите призиви „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите“, „Елате при мен всички, които се трудите и сте обременени, и аз ще ви успокоя“) - Лазар получава Божия отговор: „Излез от пещерата!“ като своеобразна спасителна повеля за неговото духовно възкресение, потвърдено и осъществено чрез запознанството и брака му с Рени – един сполучлив символ на семейството като духовно благословение в творбата.
Ключови и жизнено важни за духовното добруване на човека са и художествените и етични внушения, произтичащи от тази майсторски пресъздадена проблематика в романа. Темата за семейството като духовно единение на мъжа и жената, които служат на Спасителя като неразривно цяло и представляват пълнотата на човешката личност като призвание по сътворение, тук не е някаква неосъществима или отвлечена представа, а всекидневна реалност, в която изпъква ролята на благословения от Небето съпруг и християнин – себеотрицателно да служи на другите и сам да бъде благословение и нравствен образец в обществото, разкривайки чрез характера си добродетелите на Спасителя. Впечатляващо е и другото ключово художествено и духовно внушение на романа – благословението и духовното възраждане преминава през смирената опитност на покаянието и молитвата за изповядване и прощение на греховете пред Бога. Героят Лазар Хармизов, подобно на материално богатия, но грешен духом митар от евангелската притча за митаря и фарисея, преживява опитността на оправданието чрез вяра, приемайки неговата горделивост и себичност да бъдат сведени в прахта. В талантливото пресъздаване на това нравствено преображение се корени и високата художествена стойност на романа на Васил Лазаров „Парадоксът на любовта“.
28-29.02.2016
Няма коментари:
Публикуване на коментар