Яворов и неговия лирически герой в търсене из вярата и безверието.

П К Яворов е пионер на индивидуализма и на безидейния символизъм в нашата литература. Относно религиозната му вяра на критиците го определят различно: от ,,поет, който старателно крие своите религиозни чувства” (Христо Николов), до ,,един съвременен пророк на безверието у нас, възпяващ ужаса и жестокостта на битието”(Иван Радоев)
Поета е рожба на духа на своето време, живее и работи в сложна и трудна за намиране на изход атмосфера в следосвобожденската епоха на България - началото на ХХ в., характерна с нейната вътрешна противоречивост и на несигурност.
Новото време създава усещането за апокалиптичност в сферата на субективното човешко съществуване и е сведено към няколко основни състояния: грижа, страх, решимост за избор. Всички те са съотнесени към смъртта и се изразяват в т.нар. гранична ситуация (Ясперс), когато индивидът изживява дълбоки душевни сътресения.
Темата за отношението на Яворов към религията и в частност към Библията е значима не само за произведенията, които пряко са свързани с нея; тя дава отражение върху цялостният мироглед на поета, а оттук и върху цялостното му творчество . Дали Яворов е бил безверник или не, за това говорят самите му плодове, т. е. стихове. Но факт е и това, че той е усещал постоянно присъствието на друг свят, на друго измерение, което го е раздвоявало, държало под напрежение и е изразено в неговите спомени и саморазкривания: "своя мироглед, ако му потърся едно име, не мога да го охарактеризирам, освен като един мистицизъм."
... "То като че има двама хора в мене: един върши глупости, друг се кикоти за своя сметка... Например аз съм неверующ - такъв, какъвто не можеш си представи. Не вярвам в абсолютно в никакъв бог, в никакъв дявол... Но имам в същото време такава вяра и същевременно пронизана от толкова съмнения, толкова разпокъсана... Сякаш има в душата една потребност за религия и една способност за вяра."
Отношението на Яворов към религията е характерно за поетите от модерния век, ето защо хармоничната връзка между Бога и човека е нарушена: на мястото на себеотдаването по-често застава съмнението, което в конкретния случай води до логичен песимизъм: "...Тука огънят угасна,/ вън е бездната ужасна -/ край не чакам на тъма..." (стих. "Тома")1. За Яворовия Аз страданието не е изпитание на духа по пътя към божествената Истина, а незаслужено унижение, унизително робство, спасението от които е само в Смъртта - "ужасен призрак!", "душа на вековете, свърхсмисъл вековечна" (стих. "Смъртта").
При Яворов е налице един стремеж към цялостно обновление в религиозното и социално виждане на човека с цел промяна в неговото съществуване, към откриване на "нова религия" с нови сакрални стойности
Ето какво пише той в писмо до Н. Найденов, изпратено на 15.IX.1901 г.: "...Целият мой вътрешен мир е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм изгубен. Може би в абсолютна уединеност бих спомогнал да се съвзема и обновя, ама где да я търся?".
Но Яворов така и не намери изцеление в нова религия. Той мина през мъките на раздвоението и той има художническата и човешка честност да признае безизходността, в която попадна. Собствено, цялата му поезия е израз на това.
В търсенето на врата към нашето изследване за вярата и безверието на поета е най-подходящо разглежданете на прослувутите "две души" на Яворов, които обичат по два
съвсем различни начини. То представя сблъсъка в една личност между две полярни човешки същности – серафичната и демоничната. Едната душа е устремена поривно на горе, към някакво не земно, ангелско същество. Тя търси причистване във накакъв бесплътен обект, чрез напълно плътоническо чуство. Тя се стреми чрез култа към любимата да се очисти от всякакво зло и да помири дисхармонията в себе си. Другата душа е остремена надоло. Тя е падаща, греховна. Любовното чувство е не просто плътско, но и позорно, изживява се като нравственно падение и пристъпление. Така този християнски идеализъм към жената- светица се измества от позицията на романтичния любовен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо плътско пожелаване. Първото въсприятие на любовта срещаме в най-чист вид във лирическият цикал, свързан със Мина. Второто - в „Царици на нощта", ,,Калиопа”, ,,Демон”, ,,Да славим пролетта”, „Чудовище", „Стон" и др. Първата душа на Яворов обича христиански, втората - езически. Не е случайно, че първия лирически вид на любовта у Яворов има почти религиозен характер, любовта е изживявана чрез християнски обрядни категорий, любимата е видяна като мадона, ангел, серафим. Второто възприятие е стилизирано в духа на езическата античнос, волно-чувственно, с характерният за епохата интерес към залезно-декаденския разгул на древния Рим
Духовната неустойчивост на лирическия човек определя и неговото раздвоение между вярата и неверието в нравствено-естетическата устойчивост на женската красота.
Образа на жената е огледално симетричен на противоречивия лирически аз. Тя има идентични идейни проекции – и райско творение (“Благовещение”, “Ще бъдеш в бяло”), и коварна изкусителка (“Клеопатра”), и похитителка (“Сафо”), т.е. въплъщение и на серафичното (“ангел”, “дете”), и на демоничното (“знойна плът”, “дявол”, “чудовище”, “лъст”). Ето защо любовта има две смислови проявления: самообновление, омиротворяване и “стон”, грешна страст, т.е. възкресение и падение. Лирическото чувство се движи от молитвено съзерцание и боготворяване до проклятие.
Драмата за вярата и безверието е синтезирано и в Яворовият лирически шедьовър “Две хубави очи”. Любимата е въведена като ангелски образ, който губи веществените си очертания – отъждествява се с абстрактните безплътни образи на музиката и светлината. Лирическият герой е в ситуация на молитвено съзерцание на нейната божествена красота (представата за нейното съвършенство и непорочност подчертава характеристиката “дете”). Образа на любимата-дете е толкова близка до картините на Рафаеловите мадони (св. Богородица с младенеца) с лице излъчващо детска непорочност на девица и съвършенство на женското тяло. В хода на платоничното съзерцаване обаче в душата на аза се прокрадва съмнението, че тази неземна красота ще бъде омърсена от “страстите” и “неволите” на живота. То обаче е отхвърлено от отново възвръщащата се вяра в нетленноста и непохитимостта на женската красота. Тези колебания разкриват сложния диалектически поглед на Яворов върху стойностите на човешкия дух – вярата във християнските ценности и добродетели на любимата се трансформира в безверие, а то, от своя страна, в нов прилив на надежда. Това драматично редуване е разкрито като затворен процес, който внушава трагичната обреченост на аза едновременно да вярва и не вярва, да се движи драматично в затворен кръг между тревогата на неверието и успокоението.
Докато в ,,Две хубави очи” произведението завършва с вяра, сякаш да балансира със своето неверие, в стихотворението ,,На Лора” християнски идеализъм към жената-светица се измества от позицията на романтичния любовен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо плътско пожелаване Двумерният образ на любимата в стихотворението ,,На Лора”е представена като синтез на невинността (“призрак лек”, “неведение”) и на порока (“знойна плът”, “алчна младост”). Тук нежното молитвено преклонение пред любовта напълно изчезва. Водещо е не раздвоението между вярата и безверието, а терзанието между плътската страст (греха) и духовния помисъл (изкуплението).
Философски синтез на невъзможното сливане на аза с желаната другост представя стихотворението “Сенки”. В творбата е разкрит един любовен трагизъм като конфликт между осъзнаването и неприемането на една извечна истина – мъжкото и женското начало са несъчетаеми осъдени са на вечна самота. Стиховете “те няма да се чуят: искат и не могат… и пак един за друг стоят” показват, че героите са осъзнали, че са обречени на неразбирателство, но не желаят да приемат тази реалност и отчаяно продължават да търсят преодоляване на несъответствията си. Това ги превръща в непълноценни същества (“две сенки”), които не могат духовно да се чуят, нито желаят да се примирят с духовните асиметрии помежду си. Тази Яворова философия е толкова различна от Христовият постулат за любовта и хармонията в отношенията между мъжът и жената – ,,двамата да са една плът”(Матея гл 5 ст 32)
Религиозното настроение на Яворов е балансирано със съмнението и песимизма на модерния поет. В поезията на Яворов нито себеотдаването на Всевишния, нито съмнението са завършени процеси. Ето защо той нито успя да разкрие подтисканата своя християнска вяра, нито никога не стигна до дръзко богоборство, подобно на Г Милев в поемата ,,Септември”.
Възприемащ трагично човешката същност, произход и смисъл на съществуването, той отказва да приеме Божествената истина ("...Боже,/ за някой грях ръце всесилни/ повдигна ти и нас наказа.") което се превръща в мъчение - една жива рана, от която изтича постоянна болка-страдание. Но чрез романтиката на канона може да се види, че света и живота имат своята красота и своя смисъл, но поета не може да се пребори със своите съмнения и неговото световъзприятие е пречупено през негативизма, което става част от неговата същност. Яворов е най-големият поет на страданието. В своето изследване "Образи и символи" М. Елиаде пише: "Християнинът може да бъде човек, който се е отказал да търси духовното си спасение в ...иманентните архетипи, но въпреки това той не е отхвърлил всичко, което означават и правят ... символите за човешката душевност, за микрокосмоса" (с. 156). Тази мисъл на известния религиовед веднага ни отвежда към Яворовото стихотворение "Покаяние", писано през 1909 г. и коригирано през 1914 г. Тук акцента е върху връзката земя - ад:

Отрекох те, проклех те, Господи…
И ето ме повергнат в прах…
Не милост осенява грешното ложе
Чрез твоята жестокост те познах

Отрекох те проклех те Господи
И ето ме сред пъкал, ето ме – сред пламък
Вопия аз:
Кажи, кажи сърцето ми да стане камък –
И нека ме приспи навеки мраз!


В творбата липсва връзката (земя - небе) (земя - Бог). Юнг обяснява тази липса като твърди, че "твърде малко хора преживяват образа на Бога като най-интимно притежание на собствените им души. Христос ги среща само отвън, никога в душата. Ето защо там все още властва мрачно езичество, което сега е в такава крещяща форма, че не може да бъде отречено, и което под едно твърде прозрачно прикритие залива света с т. нар. християнска култура." Творбата, е изповед на лирическия Аз. Това, което лирическият Аз споделя с читателя, в действителност е изповед пред Бога за сторен грях: "Отрекох те, проклех те Господи…". И следва резултатът от проявената дързост: "Не милост осенява грешното ми ложе:/ чрез твоята жестокост те познах!". Но поета не се покайва по традиционния начин за извършения грях, това покаяние е показано свенливо в съдържанието на онасловяването на творбата -,,Покаяние”. Липсва също молба за опрощение и спасение. Вместо нея поета на страданието отправя към Бога отчаян вик, за справедливо наказание: "...сърцето ми да стане камък - и нека ме приспи навеки мраз!" Страшния съд от канона е подменен със собствения съд на модерния творец, който макар и признавайки величието и всесилата на Божието величие, в модернистичен стил си позволява да съди (самоосъди), което е прерогатив на Бога, а Яворов му го отнема. До края на стихотворението няма нито дума в смисъл, че голготските страдания и смърт са последната стъпка преди възкресението, без което жертвата се превръща в профанен, гротестен акт; онова възкресение, което осмисля страданието и смъртта, дарявайки вечен живот. Финалът на творбата с малки изключения повтаря началото, като по този начин подчертава същинската част, в която лирическия Аз чертае пътя на сторения грях:
Обичам аз - и страдам... И страданието към омраза не е ли зов? Ти с обич и омраза духом ме проказа, - проказата нарекох аз любов.
,,Само едно религиозно съзнание е в състояние да нарече грях, т.е. проказа невъзможното съчетание обич и омраза... И тази невъзможност да бъде наречена любов”. (Димитър Ефендулов) Тази констатация може да ни даде увереност да приемем за правилно твърдението на Христо Недялков за наличие на ,, религиозните чувства, които автора старателно крие”. Ако приемем твърдението за вярно това би означавало, че дълбоко в душата си Яворов съхранява религиозни чувства, но неговия лирически аз е друг - естетизиран в необикновен и невероятен. Това е един от приомите Яворов като велик магьосник да издигне в култ формата, за да принизи съдържанието. Ако любовта в субективно-психологически смисъл на основата на земната прагматика може да допусне в определени случаи съвместяването на любовта с омразата, в християнската философия подобно съвместяване е невъзможно. В този смисъл лирическият Аз изповядва: "Ти с обич и омраза духом ме проказа -/ проказата нарекох аз любов." А любовта е "...радост от щастието на другия, или... щастието на другите да считаш за свое щастие." (Лайбниц), и още: "Любовта е онази сила, посредством която всеки развива и обогатява себе си, приемайки другия в себе си" (П. Флоренски
За Яворовия лирически герой Христос не е образ, който носи в себе си евангелската Истина: "...със смъртта си смъртта победи", но тленната смърт е само част от идеята за спасение чрез възкресение на мъртвите. За него, лирическия Аз, издъхващият на кръста Христос е само една грозно картина...
Настръхна труп на кръста - изранен, разраснал и ужасен, от уста протекоха зловонни кърви. Облак се изви, изчезна той, изчезнах аз... И нямаше страдание тогаз. Но то бе истината! Истина, уви.

Образа на разпнатия Христос в творбата на Яворов няма нищо общо с блясналата в светлина картина на възкресението, многократно изписана от иконописците.
За Яворовия аз смъртта не е свързана със спасението. Живота е тотално страдание, от което няма надежда за избавление! Тотално съмнение във всяка надежда за спасение! Тотална смърт, която води към нищото - такъв е голготският път, който очаква човека според убежденията на лирическия герой.
Оказва се обаче, че във финала на цитираното стихотворение "Аз сам не съм" лирическия герой изразява дълбоката същност на автора, чиято душа дълбоко в себе си е свързана с Бога: "...сред мъртви светила, през будни тъмноти,/ защо ти служа аз, къде ме водиш ти?".
Яворов е представител на тази индивидуалност, която променя своето отношение към Аза, като го превръща в последна инстанция и на божествения престол вместо Бог поставя "всемогъщият" човек..., но поета проявява съмнение в тая всемогъщност. От тук пътищата са затворени в два цикъла: единият е през отчаянието, безизходността и самотата до смъртта, а другият през възстановяване на душевната хармония чрез възвръщане на славата, т. е. откриване пътя на вярата в Бога, и възстановяване на позицията без грях, водеща до вечен живот.
Проблемът със символистите и интерпретацията им на символите идва от факта, че те се въртят предимно в първия цикъл и за това се натъкват на "най-низките слоеве на разлагащите се страсти" по обвинението на П. Славейков – те имат желание за доброто, но не и силата да го извършат Неразбирането между двата типа нагласи: интравертната и екстравертната води до неразбиране и конфронтация между двата типа четене на символите и от там до нетърпимост между генерациите в българската литература. Такова например е отношението на Стоян Михайловски, който нарича символистите "демонисти и упадъчници, а произведенията им, набор от декадентски сладкодумства".
Едно повърхностно четене на Яворов може да ни подведе, че поета изпитва състрадание към ближния, което е едно от основните християнски добродетели, но както почти всичко и това негово състрадание е деформирано. Християнската идея за състраданието е хората да се обичат и помагат, да се утешават взаимно и чрез Бога. Състраданието на Яворов е изразено с повеждането на ,,бунт против Него” (Атанас Далчев)
Но да знам, че някой Бог всесилен там стои над всичко хладен зрител, извикал бих отдън гърди към тоя тъмен промислител: о, Господи, проклет бъди!
Виждаме, че Яворов признава съществуването на Бога, като Го упреква за това, че не облекчава чуждото страдание. Деформацията на неговото състрадание се проявява и когато той сам става жертва и се сблъсква с егоизма на човека и тогава се убеждава в ,,суетността” на всяко състрадание.
Поезията на Яворов е дълбоко противоречива, непотдаваща се на точни определения и оценки. Неговото нервно задъхано експериментиране и несъзнателно или съзнателно деформаране на християнските добродетели водят до объркването му. "Доблестният поет на гражданската скръб се превърна на кокетен виртуоз, който ни шепне за любов, но в същност това не било любов, а нещо друго; който ни разказва своята скръб, но тя не била скръб, а пак нещо друго. Колкото по-рано бяха ясни и топли неговите чувства, толкова сега са тъмни, лишени от искреност или най-малкото, болнави." [ Никола Атанасов, 1906]; "Но прежният Яворов, певецът на селската неволя, певецът на гражданската скърб се преобрази в модерен романтик. Старите мотиви на лириката му се смениха от тъга по нещо незнайно; с възтежка символика почна да изобразява угнетеното състояние на духа си. Някогашният светъл призив за борба със злото в най-разнообразни форми отстъпи място на полусветлината, на полуистината, на полуживота. (...) Останал без идеал, без велики пориви, той издига култ на разочарованието. [Атанасов, 1907
Волята за трагизъм”, естетизацията на “мировата скръб” са основни духовни настроения на младата ни художествена интелигенция. Под въздействието на западноевропейския естетически индивидуализъм, чиито идеи проникват в българската поезия, нашите творци се откъсват от християнската национална традиция. Насочването на Яворов към трагичната тема обаче не е резултат само от тези естетически влияния. То се корени в самата душа на поета. Яворов я възприема като отражение на неразрешимите противоречия, заложени в самата действителност. Основно нейно състояние е раздвоението, характеризиращо цялата социална биография на поета. Той олицетворява най-пълно в българската литература централния герой на модерната европейска поезия – хомодуплекс, т.е. двойствения човек, отрицание на монолитния просвещенски герой. Драмата на този тип модерна душа е резултат от непримиримия конфликт между езическия Прометеев порив към социален градеж и усещането на реалностите, че рая не е на земята и, че човек е обречен да носи своя кръст. Двете състояния, побрани в една душа, са равностойни и равносилни – едното не може да надмогне другото. Това лишава раздвоения герой от възможност за избор, а от тук – и за изход.
За да постигне желаната трагичност забелязваме, че Яворов изгражда една картина в полета на отрицателните емоции, като оперира само с негативизмите
У Яворов селякът приема болката за даденост. Липсва идеята за преминаване от страданието към нравственото прераждане на личността, която трябва да надмогне своите лични страдания и болки съгласно толстоистката християнска схема. Така страданието го отвежда не към смирението; за него е характерна не кротост, а пълно безразличие. Нещо повече – пренебрежение:“Като няма прокопсия, / плюл съм в тая орисия!” след което да намери утеха “И смяташ, мислиш, до механата. / Там, колко щеш, / на вяра пий”.
В “На нивата” Яворов търси канонизираното, за да се откъсне от него. Той целенасочено подхваща идеята, гласа, езиковата специфика на предходните културни феномени, за да ги подложи на съмнение. В творбата на Яворов обаче аналогиите остават само на равнище “страдание”, липсва идеята за добро, позитивно. Тъкмо обратно - посоката е към безнадеждност, безперспективност. Забелязваме, че в произведението се ползва ,,ти”- форма, но монолога, който прилича на лирична изповед не е адресиран до Бога, а един вид героя се самоизповядва. В друг момент лирическата изповед е адресирана към духовно сродните на героя несретници.
В “На нивата” трудът не е нравствено-естетическа необходимост, а битово бреме. Селякът тръгва към полето не с боговдъхновеност, а с чувство за умора, досада, духовна и физическа немощ. Следователно стихотворението преобръща традиционната христоматийна представа за поетичния трудов делник на орача. Дезинтеграцията му с боговдъхновеността в труда води до разпадане на всички други връзки, върху които се крепи нравствено-естетическото равновесие на труженика. Ярък пример за такъв тип деформация е образът на земята в стихотворението. В “На нивата” нейният образ е депоетизиран. Тя не ,,земя кърмилница”, както я наричат възрожденските поети, а “земя корава”, обрасла с “трънак и плевел”, т.е. безродно пространство, лишено от естетическа прелест. Нейното описание поражда асоциации с библейската притча за прокълнатия Адамов труд, но без да се каже нищо за ,,продължението” на тази притча в ,,Новия завет” и със саможертвата на Христа и ,,благата вест”. Така деформирана е и духовната връзка на човека и неговия верен побратим в труда – животното. Израз на тяхното отчуждение са грубите жестове на стопанина: “халосаш вола”, “дий, краста, дий”.




В стремежа да омаловажи почитанието и благоволението пред Бога, модерния поет деформира и своето световъзприятие. У Яворов свежата прелест на природата се оказва безцелна и ненужна:

И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их опустяло!

Съмнението и безпътието довеждащо до дисхармония така е приклещило човешката душа, че усетът към естетичното се притъпява. Човекът достига до невъзможност за изживяване на красотата:

В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно..

Слънцето не е символ на Божието озарение, на Божията истина, а в творчеството на Яворов е дразнител. (“гори небето”) Вместо усещане за ведрина и умиротворителност поета снизява високата духовност на първообраза и неговото запалено небе при изгрев и залез по-скоро носи усещането за риск и кризис.
Вярата на Яворов изразена чрез “Пролетна песен” и изразената надежда за щастие и добро се отрицава от ,,Пролетната жалба на орача”, което стихотворение е изпълнено с жал, тъга и оплакване. Чувството на пробуждането, възраждането и активизирането на живота в природен аспект, за плодородието - в стопански, и младостта - в човешки аспект изразени в “Пролет” и “Май”, се сменят с отчаянието от неописуемото зло в ,,Градушка” – “страданието е заради отказаното плодородие. Заради отказаната благословия” [Сивриев, 1995: с. 55, 56].
Свързването на колективния лирически герой със съзнанието за изначална греховност (“Боже, за някой грях… нас наказа”) чертае един езически нюанс по отношение на религията. Човекът с езическа религия се страхува от Бога, който не е негов доброжелател. В езическата религия липсва всякаква възможност за любов между Бога и човека, каквато е налице в християнската вяра.
Невъзможността на Яворовия герой да бъде в хармония с Бога и респективно със себе си го обрича на стремеж на търсене на такава хармония с родината, с любимата и с майката.
Поемата “Нощ”разкрива драматичните взаимоотношения на аза с родината. Героят се изживява като блуден син, отчуждил се позорно от своето отечество. Но в поемата родината е духовно-психологически двойник на аза: тя – трагически разпокъсана, той – в душевен “хаос”. Следователно духовната им близост се основава на сходната трагическа участ. Ето защо Яворовият лирически човек изживява националната трагика като лична съдба. Знак за това трагическо единство е желанието му да направи от кръвта на страдащото си тяло кръст (“от Дунав до Егея…”). Образите на кръвта, кръста и смъртта символизират драмата на Спасителя, намеквайки за разпятието, на което е поставена родината. За разлика от Христос обаче Яворовият герой не живее с чувство за възкресение (“ще ли се подигна аз”). Той страда, защото не може да превърне мъките си в акт на национално спасение, т.е. да дублира Христовия подвиг. Това прозрение го разколебава и утвърждава душевния му ужас, резултат от чувството за неизпълнен дълг към родината. Стиховете “и влача аз, неволник, твоите окови” изразяват фаталистичното чувство на аза, че е орисан да приема всички тежести на родината и да се изживява като индивидуален носител на колективната трагическа съдба.
Тази философска драма има тясна линия на разгръщане: метафизичен порив към прозрение на божественото; осъзната безпомощност за разгадаване на небесната тайна. Сблъсъкът на тези противоположни импулси оформя непримиримия философски двубой между търсещата природа на автора и чувството за гносеологическа обреченост. Символи на това духовно непостигане са “тъмничний зид” и “ледената стена”. Яворовият лирически човек се оказва обграден от “ледената стена” на едно глобално неразбиране. В дълбоко песимистичните стихотворения “Без път” “Дни в нощта” “Нирвана” откриваме образът на безпосочния път в трагически унисон и с едно мрачно време на безидейност, на лутане и безвремие . Яворовият лирически Аз е носител на една философия и чувствителност, които са резултат на десакрализация на човешкия живот В творчеството си Яворов използва образи и картини от библейско-теологическо естество - от Библията и по-конкретно от Свещений Псалом. Всички тези образи и картини обаче се гледат с очите на модерния човек и в художественото творчество се трансформират съвсем свободно и далеч от духа на архетипния модел. Те спомагат за внасяне на известна тайнственост и мистичност в произведенията, а изразите свързани със свещеното спомагат за постигане на мощен естетически ефект. Използването им се определят като ,,псевдохристиянство” (А Далчев) или визират спецификата на българското религиозно съзнание, определено от А. Я. Гуревич като “народно християнство”.
Драмата на модерната Яворова душа се поражда от невъзможност за проникване в сложната същност не само на човека, но и в сакралните тайни на битието. Тя носи самочувствието на избрана да проникне в отвъдното, в метафизичните въпроси, свързани с неразгадаемите тайни на Бога.
Относно Яворовото себеотдание и съмнение в отношението към Бога, трябва да се подчертае, че тя не стои в центъра на неговото творчество - пряко или косвено.. ,,Творчеството на Пейо Яворов, заема междинно място. Казано с други думи, модерният като светоусещане лирически Аз все още пази в себе си следите от религиозната вяра и религиозната образност, вследствие на което себеотдаването и съмнението в отношението към Бога са едновременни процеси, без те да влизат в конфронтация помежду си.” (Димитър Ефендулов) Може би в този възел е завързана тайната на криптограмата "Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога", а оттам и на егоцентричната философия в творчесвото на поетите модернисти. И кръгът се затваря: творческият Аз изчезва сред мрачините на Смърта! Най-после дилемата за човешкото страдание е решена! И в живота, и в поезията на Пейо К. Яворов.