Марин Георгиев

Марин Георгиeв е израсъл и възпитан в патриархална среда. Тя е разкрита в един от разказите му - ,,Място под слънцето”. Това е една непоклатима микровселена с установен ред и хармония. Но тя е обречена на временност. Постепенно той губи първоначалната цялост на своето безгрижно и уютно детство, за което ще изпитва непрекъсната носталгия. В неговото семейство са издигнати в култ две качества – честността и нравствеността.
Това което за Ботев е балкана като извор за вдъхновение, за Марин Георгиев е неговият роден край, това е преди всичко полето, река Вит, ридовете около родното му село Биволаре и гората. Основният мотив на неговите стихове е темата за селото. Селото е неговото голямо Аз. Творбите сякаш са пропити от мирис на сено, на мляко и вълна. Писателят се слива с природата, разтапя се и става част от нея. Той вижда частици от неговата същност във всяко растение, всяко животинче и обратно. Имам впечатлението, че няма тревица, дърво храст или животно, което се ражда в Мизия, което да не е споменато и възпято в творчеството му.
Поетичните му творби бих определил с три най-общи характеристики. Първото е че в почти всички негови стихотворения е скрита подсмисъл, а понякога дори 2-3-4 измерна подплановост.
Други бих определил като истински тест за читателите – за тяхните сетива и интелигентност. Те наподобяват пещерите от хиляда и една нощ. За съжаление не се отварят лесно и трябва дълго време да се търси кода както сред заряда на думите, тяхната символика и цялостната композиция. Но когато читателят прозре и разтвори тази пещера той бива възнаграден прещедро за положеното упорство.
Съществена част от творчеството на МГ засяга темата за човешкия кръговрат, аналогичен на природния. Човешкият живот повтаря природния кръговрат. Денят и ноща, пролетта и есента, раждането и смъртта, събуждане и заспиване са вписани в сложни схеми с желанието да се свържат разпокъсаните нишки на битието, което носи в самия себе си, разпокъсаните нишки на онова, което е било преди, онова в което е участвал и това което ще бъде със стремежа да обхване необхватното. Но едно е ясно и това е, че във вечността всеки край е началото на нещо ново – нещо умира, друго се ражда. Понякога в тези произведения е налична една диаболитност – в които страхът и смъртта, а понякога и съня (Завръщане) са се преплели и формират трагично емоционално поле. В тези произведения злото (смъртта) не идва от социалните пространства, а от самото битие. Символично се представя присъствието на смъртта като дебнеща или като пристигаща. Образът на смъртта е изразен по-най изразителен начин в ,,Памет”

,,И свети синкавия хоризонт\
Като коса наточена в зори"

Природният кръговрат възражда, но и отнема илюзиите и често подобни стихотворения имат минорно настроение обикновено във финала си. За творчеството на МГ мога да твърдя, че е позитивно като цяло. Неговият лирически герой никога няма да каже нещо от рода на ,,Плюл съм в тази оресия”. Той ще пие жаден от живота – горчив и сладък – такъв какъвто е до последната капка и ще иска още. Основният художественият образ в МГ те творби – селянина буди възхищение със своят висок дух, своята сила и трудолюбивост.

,,С какво мляко майка му беше го кърмила?/
-Расъл-порасъл – дреха не можеше да го побере./
От бразди ли бе сукал, от облачни гърмове?/
Щом конят изгубеше сили-той се впрягаше да оре."

а също и в ,,Среден селянин”, което завършва със следния стих:

,, и би сътворил рая в ада”

Когато прочетох тези стихове се изпълних с възхищение и гордост от тези наши предци, от тяхната физическа сила и каменна воля. Навсякъде в творчеството на МГ където срещна думата селянин в моето съзнание се появява именно този образ от тези произведения. Сравнявайки художествения образ на селянина в творчеството на МГ открих, че той е по близо до добротворния, боговдъхновения, обичащ труда, себеотдаващ се селянин на Йовков в неговото професионално многообразие–коларя, ковача, жетваря и многократно по далечен от несретничеството на Яворовия селянин. Отношението на селянина към живота и труда е реалистично – труда не е песен, ,,хляба се изтръгва с мъка от земята” но винаги е в контекста на резултата от труда – пълния хамбар, угоения и силен добитък, пълния зимник със зимнина. МГ-ят селянин се радва на плодородие – той сякаш е награждаван за своето благочестие от Бога. МГ в повечето случаи описва дядо си, който също се казва Марин, но този образ е събирателен и представлява художественият образ – селянинът, който не само се справя с живота, но намира сили и да се забавлява. Отглежда една кобила която не е подходящ за впрегатна, но пък печели винаги първо място на конни състезания по Тодоровден. Дядо Марин и неговото семейство успява не само да издържа семейството си, но и да купува нови ниви дори и след 9 септември 1944 година. Другият типаж селянин има епизодична роля. Той е мързелив и безотговорен. Но когато идва времето на кооперирането те първи се записват, стават активисти, стават членове на комисиите по отнемане на добитъка, житото и инвентара на съселяните си.
МГ е търсеща натура. Неговата територия на творчество и търсене е неизбродна. Той стига до границата на реалното и отвъдното – смъртта и дори отива още по-далеч – в отвъдното и от там се обръща с една трогателна творба към своята съпруга.
МГ-ят лирически Аз е носител на християнска ценностна система. Цялото му творчество е мотивирано от (и в съответствие с) традиционните етични норми. Макар и в непрекъснато противоречие с времето в произведенията му е налично едно стремящо се към обективност изложение и никакъв елемент на някакъв личен бунт. Смирението – основната христова благословия е залегнала по-колебливо в ранните творби и се утвърждава в по-късните. Смирението отначало почти несъзнателна, наследена от патриархалната среда като домашно възпитание се осмисля и изкристализира като съзнателна лична философия и позиция. В ранното си творчество в някои произведения лирическият образ декларира, че е невинен и няма грехове, но с времето и помъдряването си критерият за греховност се издига. Само един смирен и носител на висока нравственост творец би могъл да произнесе

,,греховете - те нямат чет/
и шепнем Боже, как си справедлив”
(Никъде)

Заминаването на Христос в стихотворението ,,Осел” символизира отдалечаването на българското общество от християнството, а идването на Хитър Петър символизира заместването на християнските ценности на личната ежедневна саможертва на всеки човек в името на другите, на дребната хитрост и надхитрянето мотивирано единствено от егоистичните стремежи. Писателят изказва личното си отношение с думите – подкован отиде, бос се върна. То сякаш иска да ни внуши колко е мизерно в духовно отношение едно общество което е деформирало или загърбило християнските ценности.

,,Кажи, земята ли обърна,/
че подкован си идеш бос?/
Натам отнесе ти Христос./
Насам го Хитър Петър върна."

МГ отрича какъвто и да е нравствен плурализъм с думите ,,пътеката една” (Великден) Пътеката на християнството ще си остане една (той не ще я замени с тази на философии и идеологии) и единствено тя ще го води в неговите действия и дела. Ето защо МГ не е зависим от модите на времето. Неговите произведения са наситени с елементи на християнска етика и той никога няма да смесва /вина с невинност, крив с прав.” (Поезия)
МГ е завършен поет. Никъде няма да открием деструктивни творби една спрямо друга. Отделните творби се допълват идейно и си предават плътност и категоричност в посланията. МГ има стремеж да обгърне природата в едно цяло, но центрирано в човека. Той подобно на Вазов се спира на всяка животинка, всяко цвете, билка и храст, но и подобно на Пенчо Славейков с мощ и широта търси мястото на човека сред вселената, вечността, безграничността и тяхното единство. Най показателно за това мое твърдение е стихотворението ,,Време”.
Творчеството на МГ не е слагаческо сервилно и комфортмистко. Той е в конфликт с времето и съществуващия режим. В условията на цензура писателят залага на единствено възможното - контрапункта. Възпяването на старото време е своеобразно отричане на новото и по същество е една дискретна опозиция. Но това не го удовлетворява и той става все по-директен. В един от разказите пише ,, Аз не съм в настоящето. Колко хубаво, колко пълно с живот беше старото време”. Още през 1981 г в книгата Праг пише ,,ТКЗС – колко ли враждебна им се е струвала тази дума! Зад нея е стояла реалната заплаха за дома, семейството, имуществото, вековния ред.” В разказите си той се осмелява да пише следното: ,, И след влизането в ТКЗС – независимостта се превръща в покорство, силата в безсилие, личността в безличие”. Селянинът от самоорганизатор се превръща в изпълнител. Творбите на МГ са изпълнени с някои еретични за онова време наблюдения: цели семейства напускат селото, опустяват дворовете, смалява се селото, смаляват се обработваемите площи. На мястото на зеленчуковите градини расте жилав треволяк, а лозето е в тръни, Вит става канал за отпадъците на Плевен. Въздухът е замърсен от новия завод за дрожди – Екарисажа. Ако в Гераците се разпада някогашната селска задруга, разпадането продължава и след кооперирането – разпадат се семейства, разпада се дори самия човек – пропиват се селяните. Описва как просветените и образовани стават по-страшни и лоши от безкнижните. Написаното от МГ не остава незабелязано и той става обект на натиск – както описва в разказите си – шантажиран и склоняван е да стане доносник и агент на ДС, но писателя не се пречупва.
В критичните си статии събрани в книгата ,,Крах на митологиите” МГ е посветил на поети които са го впечатлили – това са предимно творци от селото – Ламар, Илия Волен, Ракитин, мизиеца Христо Кацаров,Алипиев, селянина от равнината Андрей Германов. Критиката на споменатите поети е своеобразен коментар и на неговите лични творби С тези критични статии авторът засилва интереса ни, провокира ни да се запознаем с творчеството на обсъжданите поети. Във втората част от книгата ,,Крах на митологията” авторът разкрива литературната действителност през 70 до 90 години на 20 век. В тази част е разкрита причината за краха на идеологическата митология и по-точно как литературните среди са работили да потдържат този мит жив. Тази действителност е сведена до следните няколко констатации.
- Творчеството е своеобразно състезание за близост до властта.
- Това състезание се печели със задкулистни игри, продажност, лъжи, верноподанически творби и речи.
- Съдиите в това състезание са партийните велможи.
- За да са съдиите на твоя страна трябва да се съобразяваш с тях, а не със собствената си съвест.
- Мярата- най-талантливият се подменяше с най-идеен.
- Идеите – една тоталитарната
- Творчеството – степента на възхвала на тази идея.
- Поетът е пазител на статуквото, поставен в клетка – може да прави лицеви и всякакви опори, акробатични номера, да развива своята сръчност, но е лишен от възможността да върви.- Основен художествен образ – бореца за свобода И едно крайно заключение, че винаги над главата на поета като дамоклиев меч висеше напътстващият показалец.
В ,,Записки на слугата” МГ чрез мемоарни разкази прави един разрез на съвременната българска литературната действителност и живот. Изнесената истина е нелицеприятна за много от нашите литературни първенци- Левчев, Хайтов, Георги Джагаров,Гранитски, Лиляна Стефанова и др. Засегнал честолюбивостта на доста височайши и именити персони МГ предизвиква и техният гняв. Eдна от първите реакции е, че автора е бил слуга и ще си остане слуга. Но това е реторика от режима на миналото. От християнска етична точка благочестивият човек е слуга на обществото и неговите интереси. От тази гледна точка слуга е израз на добродетел.
,,Записки на слугата” и ,,Крах на митологиите” са написани непосредствено след 10 ноември 1989 год. Сякаш всичко се е насъбирало в огромен бент, който се излива в неговите книги.
Книгата с която се свързва преди всичко името на МГ е ,,Третият разстрел”. Няма друга такава която да е приета от литературните среди толкова възторжено от една част и толкова критично от друга. Автора получава десетки телеграми включително от емигранти в чужбина които изказват своята подкрепа. Но от друга страна в пресата излизат над 150 критични статии с които се анатемосва автора и неговата книга. Защо се случва всичко това? Защото МГ позоваващ се на реални факти от архива, който вече е достъпен за всички изнася истината на Вапцаров – такава каквато е. Но тази истина е нелицеприятна за партията и държавното ръководство включително и за тогавашните шефове от културните среди. Eто защо книгата предизвиква както писа в-к Блиц свещенния гняв на хора сред защитниците на стария режим.
Накратко за идеята на книгата – първият разтрел е физическият, вторият разстрел е от неговите съратници които се отричат от него обявявайки го за предател. Вапцаров прави пълни самопризнания за това, че е агент на съветското НКВД, за произхода на голямата сума в щатски долари, за своята подривна дейност пренасяйки взривни материали оръжие и патрони, разкрива цялата нелегална организация, всички имена и пр. И тези самопризнания е направил без никакви доказателства за някаква принуда, мъчение и насилие. Но тези негови самопризнания не могат да се простят така лесно. Тогавашното отношение към него – като към предател и своеобразното му загърбване е вторият разстрел. Третият разстрел е неговата реабилитация, защото на мястото на истинският Вапцаров заема мястото му съвсем друг идеализиран човек - такъв какъвто Вапцаров не е. В този трети разстрел участват както хора от най-висшите държавни постове, така и най-близките на поета. И от книгата става ясно колко пошло е да се използва отишъл си човек като знаме на някаква идеология, да се изпълни с бели петна неговата биография и да му се даде чужда на него същност без да им е дал своето съгласие. Честността и нравствеността с която е закърмен МГ от своето детство е причина за много беди, които го сполетяват. Но той остава чист пред съвестта си и се разграничава от всяка една лъжа, защото колкото и благородна да е тя – лъжата си е лъжа (грях) и макар тя да е обществена, той се чувства длъжен да се разграничи от нея. МГ като истински християнин не желае да живее с митове и да си създава кумири на земята.