Димчо Дебелянов – На Бога най-светлият син.

            Димчо Дебелянов, роден като Динчо Дебелянов, (1887 – 1916) е оставил трайна следа в българската литература преди всичко като поет, написал и публикувал

лирични и сатирични произведения.

През 1904 г. семейството му се преселва в София. Първите публикувани творби на поета („На таз, която в нощи мълчаливи”, „Когато вишните цъфтяха” и др.) са в списание „Съвременност” и са подписани с името Димчо Дебелянов. Авторът е едва 19-годишен. Прекланя се пред поезията на Пенчо Славейков, по-късно и на Пейо Яворов. Започва да сътрудничи на „Българска сбирка”, „Съвременност”, „Нов път”, „Оса” и др. Следва само две години в Софийския университет „Св. Климент Охридски” – първоначално в Юридическия факултет, сетне се прехвърля в Историко-филологическия. Но пък изучава няколко езика – френски, руски, английски. Превежда творби на Бодлер, Верлен и Шекспир.

Мобилизиран е по негово желание през октомври 1912 г. в 22-ри Тракийски пехотен полк. Произведен е в чин подпоручик (1914). На 2 октомври 1916 г. загива в бой близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години. Погребан е в двора на българската църква в Демир Хисар, а през 1931 г. тленните му останки са пренесени в родния му град Копривщица. През 1934 г. за надгробен паметник големият български скулптор Иван Лазаров създава творбата си „Майка”. Родната къща на поета е превърната в музей.

Творчеството на Дебелянов е добре проучено, обстойно анализирано и справедливо считано за един от ненадминатите върхове в българската литература.

      Според Тончо Жечев религиозността на Димчо Дебелянов е вътрешно ориентирана и дълбоко спотаена. Единствено у Димчо Дебелянов Атанас Далчев вижда проява на религиозно чувство и подчертава, че през целия си кратък живот поетът е чувствал ръката на свръхестественото: “Чувството на зависимост, което Шлаермахер възвеждаше в началото на всяка религия, лежи в основата на Дебеляновата лирика. Една чужда воля, по-силна от неговата, управлява действията му и го тласка през хиляди страдания към една неизвестна цел” (Далчев, 1984: 186).

Иконата трайно присъства в спомена на лирическия субект и тя не само въплъщава духовността на българския дом, но изразява християнския модел на Дебеляновото виждане за света. За дълбоката вяра на Дебелянов свидетелства и фактът, че до края на дните си носи евангелието със себе си. Преди войните поетът отбелязва несъгласие с някои евангелски стихове ,,Моето иго е благо и Моето бреме е леко” (Матея, 11: 30).

Ала неговата непримиримост, породена от волната му индивидуалистична природа, полека утихва. Дебелянов преживява духовна промяна. Вследствие на страданието и драматичната самоанализа и лирическият Аз в лириката на Дебелянов е озарен от мисълта за примирение със земния си кръст. В поезията му няма да намерим бунт, нито крайни чувства, а тиха смиреност и гордо страдание. Вярата на поета е изразена не с поетични жестове, а с характерните за християнската етика любов, смиреност, кротост, миролюбивост и чистота на сърцето. Онова смирение, за което Иисус говори на учениците Си, става най-съществена характеристика на поезията му. В стихотворенията си от фронта Димчо Дебелянов е преди всичко поет на смирението.

Ноще тъй светло примирен
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен,
и крепне земната любов.
(“Тиха победа”)

     Смирението е онова състояние, което предполага любовта. Любовта в поезията на Дебелянов е боговъзвисяваща сила. Душата, живееща в любовта, е мислена като пребиваваща в божествената реалност на инобитието. Любовта издига душата във висините на божествената хармония и светлина. Тя е изразена в света на идеала, на духовната чистота и общението с Бога:

Кристалното небе на любовта ни,
знам, няма бурята да помрачи
и кът един дори не ще остане
в сърце ми, непрепълнен със лъчи.
("Рози")

     Любовта е възкресяваща сила, надмогваща мрака на греха и връщаща човека в невинността на рая, извеждаща го към спасение:

И нов живот в жилите разлива,
и с райска сладост пълни ми духът!
......
и кат звездица в тъмний мрак сияй,
и мойта лодка води сред морето
на щастьето към светлий хубав край!
("На таз, която...")

     В прекрасните си стихотворения, напоени с отзивчивост към всички чужди страдания, поетът прави къси изповеди за вярата си в по-хубаво бъдеще. В моменти на покруса и съмнение той търси помощ от Небето.

В тревожна мечта се унасям
и виждам през горестен сплив,
че в някаква светла страна съм
на Бога най-светлия син.
(,,На злото”)

,,Дебелянов е поет на вътрешната драма на свободната личност със сурова и непрощаваща съвест, с безгранична отговорност за лична и универсална, надлична вина.” (Т. Жечев). Душата на младия лирик е винаги открита за покаяние, чувствителна за греха, способна да чувства вина там, където никой няма право да вини. По силата на това съзнание за виновност животът му се представя като изкупление.

Оттук е и дълбоката етичност в поезията на Дебелянов. Тази етичност е “дошла от небето и цялата е устремена към небето” (Ат. Далчев).
         За лирическия Аз у Дебелянов е характерна християнската голяма почит и любов към родителите. Споменът за родната къща, полутъмната стая, старата икона на стената, горящото с мъжделив пламък кандилце и майчината ,,усмивка блага” e eдин бленуван сън, който го дистанцира от мрачната действителност и ще му даде сили да надвие пустотата и празнотата в себе си.

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне,
и тихи пазви, тиха нощ разгръща,
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат’ бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
(,,Скрити вопли”)

     След като се е докоснал до спомена и е излял мъката си на майчиното рамо, лирическият герой се е помолил на колене пред старата икона за по-добър живот и повече светлина в душите на хората, вече е стоплил своята премръзнала душа.
     Пред лицето на войната умира илюзията, че красотата на изкуството е спасителна в живота. Настава време за равносметка и търсене на истинското място в действителността. Дебелянов живее и твори в една епоха на декадентски настроения и духовни лутания, време на изявено усещане за богоизоставеност. В тази ситуация обръщането към Бога не е на основата на християнската народна традиция, а е въпрос на личния избор. Това са сторили Фьодор М. Достоевски и Райнер М. Рилке. Те са поставили Бога като главна ос на творчеството си. Това творецът може да направи в пътя на вярата, както според Атанас Далчев е сторил Дебелянов. Ако е така, Димчо Дебелянов е знаел как да се моли. И е получавал. Той получава и нашето признание за най-обичания български поет, а може би признанието, че е ,,на Бога най-светлия син”, го получава и от Него.