Христо Ботьов Петков, останал завинаги в
историята като Христо Ботев (1846-1876), е български национален герой, поет,
революционер, публицист, журналист, преводач, литературен критик и мислител.
Той е продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски, вижда
единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос в
революцията. Застава в защита на Парижката комуна. Убит е в подножието на връх
Вола в Стара планина на 2 юни (20 май стар стил) в последния тежък бой на
водената от него чета с турските поробители.
Неголямото му по обем литературно и
публицистично творчество по своите идейни и художествени достойнства, озарено
от един пламенен и саможертвен патриотизъм, бележи връх, както във
възрожденската, така и в цялостното развитие на българската литература.
Написаните от него само 20 стихотворения остават като безсмъртна класика и
оказват мощно влияние върху националната поезия. А за всеки родолюбив българин
личността му се превръща в икона и национален символ.
Когато изследваме поезията и в частност
религиозното чувство в поезията на Христо Ботев, трябва да имаме предвид, че
образът на поета е силно идеологизиран. ,,Ботев беше популярен, защото левицата
си служеше с него. Левицата беше фалшифицирала документи около Ботев („Символ – верую”). Бе
превърнала неговата лирика в своя пропаганда.” /Владимир Свинтила ,,От Маркс до Христа”/ В политиката си на безверие в християнската вяра след 9. IX. 1944 г. и особено през периода, когато да се осмива и дори забранява вярата
беше задължително, комунистическата власт превърна Ботев в свой земен кумир. Изтъквайки частичното отрицание
на религията в творчеството му, чрез пропагандата и подчинената й образователна
система, управляващата върхушка го
ползваше за свое знаме. Освен че превратно тълкуваха
историята, комунистическите идеолози си
послужиха и със социалния патос на революционера, заради който го употребяваха
като инструмент за партийна пропаганда.
Нека днес да се върнем към едно обективно мнение на Христо Недялков в книгата му ,,Религия и поезия”, излязла от печат през 1943 год.:
,,Когато разглеждаме религиозните вярвания на Христо Ботев, трябва да опознаем неговия характер, средата и епохата, в която поетът живее. Гладни, измъчени хъшове, буйни, разпалени глави, готови на отчаяна себежертва – са близките другари на Ботева. Не бихме си представили Ботев друг, освен какъвто се очертава върху фона на историческите събития. Ако поетът беше изживял възторжената си младост, сигурно щеше да има по-друго разбиране за религията. Тогава той щеше напълно да възприеме началата на православната църква и би заработил за нравственото издигане на човека. Ботев е нямал възможност да се вглъби спокойно във философията на живота. Живял при тежки условия, терзан от материални несгоди, мъчен от равнодушието на хъшове и народ – гордият певец на свободата проявява нервност, с наранителен сарказъм се нахвърля срещу враговете си. В Русия младият Ботев попада в кръга на напредничавата младеж, вдъхновявана от Херцен, Добролюбов, Писарев, Белински. Жадният за борба Ботев бързо възприема идеите на руските социалисти и става страстен техен последовател.”
Отчитайки Ботевата проява на ,,всепобедна народна любов, каквато малцина са имали”, Христо Недялков излага следното мнение за автора на ,,Елегия” :
,,Ботев не можа да разбере християнското търпение. Нима не е героизъм човек в момент на гняв да не отговори с гняв? Духът на смирението не е слабост и унижение, но е истинска Христова любов. Ботев искаше народът да излезе от своята религиозна търпимост и се впусне в кървава борба. Робството беше наложило своето отражение върху народната душа. Народът бавно се надигаше като грамадно море, което отначало леко се поклаща, докато се появят страшните опустошителни вълни. Нима Априлското въстание, Шипка, обединителните войни не са подвизи на един героичен народ? Но Ботев беше нетърпелив. Той жадуваше по-скоро да осъществи идеала на свободния живот. И в това нетърпение и гневни пориви поетът отправи обидни думи към всички онези, които имаха по-други методи за борба.”
Религиозната Ботева същност не бихме могли да открием в неговата поезия, в която той е посветил на християнството само противоречиви по своето съдържание няколко стиха. ,,В робското българско битие субстанцията изцяло се измества от нейните символи - попове, калугери, черкви, манастири... Представлявайки сакралната божественост обаче, тези символи са до такава степен прагматизирани и битовизирани, че в крайна сметка тяхната семиотичност се съотнася единствено с конкретния драматичен национален живот, който със своята абсурдност постоянно десакрализира значението им, и нещо повече - предизвиква откровеното им отрицание.” (Антоанета Алипиева, Богът, Liter Net, 11.06.2006 г. ) В поезията на Христо Ботев има подобно отрицание, особено в отделни моменти на скептицизъм и мирогледно отчаяние у него. В такива моменти той пише:
Нека днес да се върнем към едно обективно мнение на Христо Недялков в книгата му ,,Религия и поезия”, излязла от печат през 1943 год.:
,,Когато разглеждаме религиозните вярвания на Христо Ботев, трябва да опознаем неговия характер, средата и епохата, в която поетът живее. Гладни, измъчени хъшове, буйни, разпалени глави, готови на отчаяна себежертва – са близките другари на Ботева. Не бихме си представили Ботев друг, освен какъвто се очертава върху фона на историческите събития. Ако поетът беше изживял възторжената си младост, сигурно щеше да има по-друго разбиране за религията. Тогава той щеше напълно да възприеме началата на православната църква и би заработил за нравственото издигане на човека. Ботев е нямал възможност да се вглъби спокойно във философията на живота. Живял при тежки условия, терзан от материални несгоди, мъчен от равнодушието на хъшове и народ – гордият певец на свободата проявява нервност, с наранителен сарказъм се нахвърля срещу враговете си. В Русия младият Ботев попада в кръга на напредничавата младеж, вдъхновявана от Херцен, Добролюбов, Писарев, Белински. Жадният за борба Ботев бързо възприема идеите на руските социалисти и става страстен техен последовател.”
Отчитайки Ботевата проява на ,,всепобедна народна любов, каквато малцина са имали”, Христо Недялков излага следното мнение за автора на ,,Елегия” :
,,Ботев не можа да разбере християнското търпение. Нима не е героизъм човек в момент на гняв да не отговори с гняв? Духът на смирението не е слабост и унижение, но е истинска Христова любов. Ботев искаше народът да излезе от своята религиозна търпимост и се впусне в кървава борба. Робството беше наложило своето отражение върху народната душа. Народът бавно се надигаше като грамадно море, което отначало леко се поклаща, докато се появят страшните опустошителни вълни. Нима Априлското въстание, Шипка, обединителните войни не са подвизи на един героичен народ? Но Ботев беше нетърпелив. Той жадуваше по-скоро да осъществи идеала на свободния живот. И в това нетърпение и гневни пориви поетът отправи обидни думи към всички онези, които имаха по-други методи за борба.”
Религиозната Ботева същност не бихме могли да открием в неговата поезия, в която той е посветил на християнството само противоречиви по своето съдържание няколко стиха. ,,В робското българско битие субстанцията изцяло се измества от нейните символи - попове, калугери, черкви, манастири... Представлявайки сакралната божественост обаче, тези символи са до такава степен прагматизирани и битовизирани, че в крайна сметка тяхната семиотичност се съотнася единствено с конкретния драматичен национален живот, който със своята абсурдност постоянно десакрализира значението им, и нещо повече - предизвиква откровеното им отрицание.” (Антоанета Алипиева, Богът, Liter Net, 11.06.2006 г. ) В поезията на Христо Ботев има подобно отрицание, особено в отделни моменти на скептицизъм и мирогледно отчаяние у него. В такива моменти той пише:
,,Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове.
(,,Моята молитва”)
Соломон – тоя тиран развратен
отдавна в рая нейде изпратен.
(,,Борба”)
Така виждаме поета като отрицател на религията само в един смисъл. Той отрича тогавашната духовна власт – духовното потисничество – в лицето на плътските калугери и попове. Знаем за вредата от това обстоятелство и опасността от тенденцията на обезверяване и духовно обезличаване на българите. Ако в поезията на Ботев има някакво религиозно отрицание, то е по-скоро към църквата и представителите на духовенството. Личното отношение на Ботев към Христос, в сравнение с това към духовенството, е коренно обратно - той Го приема, като изразява почитта и признанието си, наричайки го ,,Спасител”.
Тоз ли, що Спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!
Но противорелигиозността на такива моменти у Ботев силно се смекчава и в известен смисъл дори се отменя, от такива негови преклонения пред идеята за Бога, когото поетът възприема като вдъхновител на саможертвата:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане роба,
в редовете на борбата
да си найда и аз гроба.”
(,,Моята молитва”)
Ботев си поставя за задача не да отхвърли една религия, колкото да се опълчи срещу нейната фалшива интерпретация, срещу възможността вярата да бъде тълкувана в името на легитимацията на властта. Ботевите антигерои ("лъжците", "безчестните тирани", "глупците", "човешките душмани") нямат нищо общо с християнските постулати.
Отношението
на Ботев към християнската религия се разкрива по-ясно в политическите му
статии. В една от тях, посветена на Св. св. братя Кирил и Методий, поетът се
възхищава от най-голямото събитие за българския народ – покръстването: ,,И в
историята на нашия потъпкан и поробен народ се срещат страници, в които българският
гений е записал такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се
гордеем, че и ние сме внесли некога си нещо в историята на общочовешкия
напредък, и които, разбира се, трябва да възбуждат почит и уважение не само в
душата на нашето младо поколение, но на всеки честен, искрен и признателен
славянин. Едно от тия събития, без съмнение, е кръщението на българския народ,
т. е. приемането на онова хуманно човеческо учение,…”
Ботев много добре е знаел значението на християнската религия - хуманното учение на Христа играе благодатна роля за културното издигане на народа. Нашата култура се съгражда върху здравите идейни основи на християнската догматика.
Във в. ,,Знаме” от 17 май 1875 г. Ботев пише: ,,Блажени времена са били, когато учениците на Христа, заедно с чистото, идеалното и неземното негово учение са проповядвали комунизъм в обществото”. В мирогледа на поета комунизмът е един вид символ на хуманноста, ако изходим от контекста на израза му и много далечен от истинската същност на комунизма, като изражение на краен социализъм.
През времената, за които говори Ботев, християнството води непримирима борба с езичеството, но никога не прибягва към насилието. Твърдо, последователно и със саможертвата на мъченичеството Христовото учение успява да завладее сърцата на хората в най-мощната империя на света, но по еволюционен път. Но Ботев e привърженик на революцията и ненавижда бавната еволюция. Синдромът на тази революционност - както я нарича Марин Георгиев в своя изследователски роман ,,Третият разстрел” - роди поколения поети - революционери и дори през втората половина на 19-ти век създаде литературно - критическо мнение, че истинската поезия е непременно революционната.
Ботевото време - 70- те години на XIX век - добре познава Христовото учение и църковната практика - това е несъмнено. За една добра образованост, каквато е имал поетът, въобще не може да се отнесе въпросът включва ли или не тя познания за църковността. Неговият баща Ботьо Петков учи в Одеската семинария. Когато Ботев изпраща молба за назначаването му за учител в българското училище в Букорещ до румънското министерство на просветата, той желае да преподава не само четене, писане и смятане, но и катехизис.
В джобното си тефтерче Ботев е записал: ,,Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога”. А това говори не само за дълбоко познаване на Христовото учение, но и за вътрешна убеденост в правотата му, и за наличие на вяра. Различия в общественото, книжовното и личното поведение на Ботев ни обясняват и търсенията на една неспокойна натура, каквато е бил поетът. В тая многоликост намира видно място лицето на християнина - ,, доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога” - точното следване на Иисусовата проповед на планината – че който е сторил добро на бедните, болните, страдащите, той Нему го е сторил.
Професор М. Арнаудов пише в ,,Христо Ботев. Пълно събрани съчинения”, 1940 год.:
,,В действителност Ботев е вярваща натура, деист от разреда на Волтер и Русо, които признават Бога, схващайки го ту рационалистически, ту сантиментално, в зависимост от сърдечната си сухост или любвеобилност. Не богоборец, а богоутвърдител е Ботев, когато отхвърля идола на лъжците, на тираните и на глупците, за да призовава в чест на върховна лична жертва за отечеството само истинския християнски Бог, защитник на слабите и вдъхновител на борците за правда в света”.
Неулегналите социални идеи, с които е надъхан Ботев и неизяснената, невглъбена вяра в Бога, се виждат в книжовното лице на поета, където липсва тази Христова последователност. Спасителят служи на Божието Царство, което е истина, любов, справедливост, свобода, святост. Ботев търси тези ценности в едно земно царство – царството на хайдутина, което заема устойчиво място в лириката му. Но поетът знае, че царството на хайдутина не е Божието Царство. Нека да си припомним, че най-важните добродетели на Христовата вяра са смиреността и кротостта, а благословенията на страдащите и борците за истината са на по-заден план и се отнасят за светците. Очевидно трудно бихме съотнесли личността на Ботев към светците по библейските критерии.
Но, от друга страна, един атеист не може да напише писма, подобни на последните Ботеви от кораба „Радецки”, едното от което е до съпругата му Венета. В него четем: ,,Бог ще да ме запази, а като живея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят”. Другото - до капитана на кораба - завършва с възгласа: ,,Да живее християнска Европа!”.
Написаното от Ботев ни убеждава в религиозните чувства, с които е пропито неговото съзнание и които са лумвали в опасни и съдбоносни моменти.
Атанас Далчев в своята статия ,,Религиозното чувство в българската поезия” (сп. ,,Философски преглед”, 1928 г). определя религията на Ботев като не напълно християнска. В поетичното му творчество тя е по-близо до езическата. Само така можем да се съгласим, че ,,религиозното чувство у Ботева не е влязло в конфликт с жизнената му задача и не е раздвоило психиката му, както това се случило с някои руски писатели като Толстоя и Гоголя, а се е сляло хармонично с другите чувства и стремежи на тая най-хармонична личност, която нашата история познава”.
С творчеството си Ботев е основоположник на една нова ценностна система, изградена от революционно-бунтовнически добродетели, каквито са непокорността, горделивостта, нетърпимостта, нетърпеливостта, непримиреността, войствеността, които са антагонистични на тези на християнството. Добродетелите на тази нова ценностна система са типични за езическите герои Ахил, Еней и пр., но ако направим един паралел с ,,Изгубения рай” на Милтън, тези качества са така сходни с чертите на първия бунтовник на света - Сатаната. Обръщането към сатанинското в своята същност е едно от решението на дилемата на всеки революционер. И ако Ботевият Бог е Христос, това би означавало, че съзнателният избор на посветения в християнството поет можем да охарактеризираме като такъв избор на дилемата, с който той прави двойна саможертва. Принасяйки себе си жертва в земния живот, поетът загубва Божието си спасение. И тази двойна саможертва той е извършил, защото е ненадминат патриот. И така Ботев още повече израства в литературата и историята на народа като най-бележит български поет.
Ботев много добре е знаел значението на християнската религия - хуманното учение на Христа играе благодатна роля за културното издигане на народа. Нашата култура се съгражда върху здравите идейни основи на християнската догматика.
Във в. ,,Знаме” от 17 май 1875 г. Ботев пише: ,,Блажени времена са били, когато учениците на Христа, заедно с чистото, идеалното и неземното негово учение са проповядвали комунизъм в обществото”. В мирогледа на поета комунизмът е един вид символ на хуманноста, ако изходим от контекста на израза му и много далечен от истинската същност на комунизма, като изражение на краен социализъм.
През времената, за които говори Ботев, християнството води непримирима борба с езичеството, но никога не прибягва към насилието. Твърдо, последователно и със саможертвата на мъченичеството Христовото учение успява да завладее сърцата на хората в най-мощната империя на света, но по еволюционен път. Но Ботев e привърженик на революцията и ненавижда бавната еволюция. Синдромът на тази революционност - както я нарича Марин Георгиев в своя изследователски роман ,,Третият разстрел” - роди поколения поети - революционери и дори през втората половина на 19-ти век създаде литературно - критическо мнение, че истинската поезия е непременно революционната.
Ботевото време - 70- те години на XIX век - добре познава Христовото учение и църковната практика - това е несъмнено. За една добра образованост, каквато е имал поетът, въобще не може да се отнесе въпросът включва ли или не тя познания за църковността. Неговият баща Ботьо Петков учи в Одеската семинария. Когато Ботев изпраща молба за назначаването му за учител в българското училище в Букорещ до румънското министерство на просветата, той желае да преподава не само четене, писане и смятане, но и катехизис.
В джобното си тефтерче Ботев е записал: ,,Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога”. А това говори не само за дълбоко познаване на Христовото учение, но и за вътрешна убеденост в правотата му, и за наличие на вяра. Различия в общественото, книжовното и личното поведение на Ботев ни обясняват и търсенията на една неспокойна натура, каквато е бил поетът. В тая многоликост намира видно място лицето на християнина - ,, доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога” - точното следване на Иисусовата проповед на планината – че който е сторил добро на бедните, болните, страдащите, той Нему го е сторил.
Професор М. Арнаудов пише в ,,Христо Ботев. Пълно събрани съчинения”, 1940 год.:
,,В действителност Ботев е вярваща натура, деист от разреда на Волтер и Русо, които признават Бога, схващайки го ту рационалистически, ту сантиментално, в зависимост от сърдечната си сухост или любвеобилност. Не богоборец, а богоутвърдител е Ботев, когато отхвърля идола на лъжците, на тираните и на глупците, за да призовава в чест на върховна лична жертва за отечеството само истинския християнски Бог, защитник на слабите и вдъхновител на борците за правда в света”.
Неулегналите социални идеи, с които е надъхан Ботев и неизяснената, невглъбена вяра в Бога, се виждат в книжовното лице на поета, където липсва тази Христова последователност. Спасителят служи на Божието Царство, което е истина, любов, справедливост, свобода, святост. Ботев търси тези ценности в едно земно царство – царството на хайдутина, което заема устойчиво място в лириката му. Но поетът знае, че царството на хайдутина не е Божието Царство. Нека да си припомним, че най-важните добродетели на Христовата вяра са смиреността и кротостта, а благословенията на страдащите и борците за истината са на по-заден план и се отнасят за светците. Очевидно трудно бихме съотнесли личността на Ботев към светците по библейските критерии.
Но, от друга страна, един атеист не може да напише писма, подобни на последните Ботеви от кораба „Радецки”, едното от което е до съпругата му Венета. В него четем: ,,Бог ще да ме запази, а като живея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят”. Другото - до капитана на кораба - завършва с възгласа: ,,Да живее християнска Европа!”.
Написаното от Ботев ни убеждава в религиозните чувства, с които е пропито неговото съзнание и които са лумвали в опасни и съдбоносни моменти.
Атанас Далчев в своята статия ,,Религиозното чувство в българската поезия” (сп. ,,Философски преглед”, 1928 г). определя религията на Ботев като не напълно християнска. В поетичното му творчество тя е по-близо до езическата. Само така можем да се съгласим, че ,,религиозното чувство у Ботева не е влязло в конфликт с жизнената му задача и не е раздвоило психиката му, както това се случило с някои руски писатели като Толстоя и Гоголя, а се е сляло хармонично с другите чувства и стремежи на тая най-хармонична личност, която нашата история познава”.
С творчеството си Ботев е основоположник на една нова ценностна система, изградена от революционно-бунтовнически добродетели, каквито са непокорността, горделивостта, нетърпимостта, нетърпеливостта, непримиреността, войствеността, които са антагонистични на тези на християнството. Добродетелите на тази нова ценностна система са типични за езическите герои Ахил, Еней и пр., но ако направим един паралел с ,,Изгубения рай” на Милтън, тези качества са така сходни с чертите на първия бунтовник на света - Сатаната. Обръщането към сатанинското в своята същност е едно от решението на дилемата на всеки революционер. И ако Ботевият Бог е Христос, това би означавало, че съзнателният избор на посветения в християнството поет можем да охарактеризираме като такъв избор на дилемата, с който той прави двойна саможертва. Принасяйки себе си жертва в земния живот, поетът загубва Божието си спасение. И тази двойна саможертва той е извършил, защото е ненадминат патриот. И така Ботев още повече израства в литературата и историята на народа като най-бележит български поет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар