петък, 6 май 2022 г.

Предизвестена ли е войната?

    Библейските пророчества нямат нищо общо с разнообразните човешки предсказания, свързани с езичеството и футурологията – астрология, зодии, врачки, хиромантия, хороскопи, спиритизъм, екстрасенси, Нострадамус, Ванга и т.н. Една трета от Свещеното Писание има пророчески характер, а изпълнените досега около 2300 предсказания  са гаранция, че ще се изпълнят и всички останали. Всички тези пророчества са обвити в тайнството на мистицизма. Те по-скоро приличат на цветни картини и не са предназначени за точен логически анализ, когато все още не са се сбъднали. Всеки опит за тълкувание на несбъднати пророчества води до опасност от разводняване на тези изображения. От друга страна, всяко пророчество е написано, за да разкрие истината, а не да я замъгли. Както знаем, всяко търсене на истината е път към Бога. Вървейки по него, тълкувателят мисли за пророчеството онова, което му подсказва неговият дух. Поради това е съвсем неуместно тълкувателите да използват думи като ,,очевидно“ или ,,ясно“.            

Преди хилядолетия чрез сън, глас или видения на книжника Езекиил е съобщено пророчество за едно далечно събитие. В Светото Писание то е наречено ,,Гог от земите на Магог“. Векове наред това пророчество е изглеждало тайнствено, неясно и трудно за разбиране, заради което евреите са забранили тези текстове да се четат пред хора под тридесетгодишна възраст, за да не би трудното им осмисляне да породи предубеждение към вярата. В наши дни, когато най-вероятно е поставено началото на сбъдването му, е по-лесно да проследим извиращите потоци от бездънните води на Светилището, за да разплетем възлите, да разшифроваме труднопонятните пасажи и да дадем задоволителни тълкувания с езика на днешния ден.

                      Какво предполага, че пророчеството ще се сбъдне в наши дни?

В книгата на Езекиил има няколко пророчества. В глава 37 се предсказва, че Господ ще събере Израилевия дом и ще ги върне в собствената им земя. Тази част от Светото Писание описва целия обрат в съдбата на Израел, започнал с Ционисткия конгрес през 1897 г., Балфурската декларация – 1917 г., основаването на държавата Израел и Шестдневната война – 1967 г. Виждаме как нишката на библейските предсказания преминава от XIX в ХХ век и съвсем логично е следващата глава от книгата на Езекиил (38-ма) да се отнася за библейско събитие от XXI век, каквото е Гог от земята Магог. Събитията, описани от Езекиил трябва да се сбъднат преди появата на Антихриста – подробно описана в ,,Откровението (предсказанието) на Йоан“. Освен това всички глави от книгата на Езекиил се отнасят за ,,последните години“. В пророчеството за Гог от земите на Магог на две места (38:8 и 38:16) е посочено, че времето, през което то ще се сбъдне, e именно ,,последните години“.    

        Защо под Магог трябва да се разбира Руската федерация, а под Гог – нейния ,,княз“

Критичните тълкуватели са вложили голямо усърдие да изяснят кои точно са Гог и Магог. Още преди двеста и петдесет години изтъкнатият тълкувател Матю Хенри изготвя справочник в помощ на студентите, изучаващи Библията, и в него казва: ,,Магог се намира на края на света – в Скития, Татария и Русия.” Според писанията на еврейския историк Йосиф Флавий потомците на Магог са живели на север от Черно море. Същият предрича, че те ще образуват мощен блок в края на дните. Тези твърдения се споделят от редица тълкуватели и изследователи – и в далечното минало, и днес, които се позовават на следните аргументи: в пророчеството на Езекиил се споменава (38:2), че Гог е от земята Магог и княз на Рош, Мешех и Тувал. Магог означава ,,разширяване, разрастване на семейството“, което съвпада с огромното разпростиране на източните народи. Рош е първоначалното наименование на народа, който след това става Ройсен, а по-късно Русия. В православния превод на Библията се споменава за Мешех, но в други преводи е наречен Мосох, което означава ,,придобивка, завоевание“. Най-вероятно оттам е произлязло името на Москва. Мосок, както Рош и Тувал са синове на Ефет и внуци на Ной. От тези трима братя произлизат славянските народи. Тувал значи ,,ковач на оръжие“ и оттам вероятно идва името на Тоболск – родния град на Распутин, намиращ се в Сибир. Неслучайно Русия се нарежда сред народите, които са първенци в производството на оръжие. 

В пророчеството се споменава (38:15), че нападението ще дойде от ,,голямо сборище“, идващо от северните предели. Сред редиците на нашествениците ще има перси, етиопци и ливийци (38:5). Най-вероятно потомци на тези народи населяват днешна Сирия, Ливан и Иран. Както знаем, наемници от тези страни участват в сраженията на страната на Русия.

Като съюзници на ,,голямото сборище“ са посочени още Гомера и Тогарма. Гомера е родоначалник на галските народи. Полковете на тези представители вероятно са от областите, в които значителен приток на галска кръв се е вляла в Русия.

От Тогарма произлизат турските племена. Турция се намира доста по на юг, а в Писанието изрично е посочено, че полковете на тези участници идват от север. Предполагам, че това са наследници на някогашните турски племена и най-вече селджукските турци, чиито потомци са се разселили из териториите на днешна Русия. 

Така нареченото ,,голямо сборище“ вероятно е създавало погрешното впечатление в миналото, че ще бъде коалиция или блок от няколко държави, но може тези участници да са представители на народи, които са в пределите на една федерация.

Повечето тълкуватели смятат, че пророчеството на Езекиил се отнася за нападение над Израел

По-дълбоко вникване в Светото Писание показва някои несъответствия между нападнатия народ от пророчеството на Езекиил и образа на днешната държава Израел. В текста на пророчеството се споменава, че събраната войска ще се ,,повдигне против неоградената земя, ще иде против спокойните, живеещи безгрижно, без стени, и няма у тях ни затворки, ни врата“. Очевидно е, че Израел не отговаря на тези характеристики. От десетилетия тази страна не живее спокойно и безгрижно. ,,Стените“ в днешни времена най-вероятно е символ на противовъздушната отбрана на дадена страна, която спира още във въздуха вражеските ракети. Едва ли има друга държава, която по-успешно може да защити териториите си както Израел. В последното нападение, извършено от „Хамас“, израелският противовъздушен щит успя да прихване почти всичките над сто ракети и пропусна едва две или три от тях, въпреки че бяха изстреляни почти едновременно. И най-важното несъответствие е свързано с обстоятелството, че Израел е ядрена държава и при застрашаване на нейната сигурност ще е принудена да се защити, като употреби ядрено оръжие. Би могло да се приеме, че „ключалките“ са ядреното въоръжение, което ,,заключва“ подбудите на всяка неприятелска страна да предприеме нападение.

Украйна отговаря доста по-точно на изложеното описание. След разпадането на СССР тя доброволно се отказа да притежава ядрено оръжие. Украйна имаше толкова рехава противовъздушна отбрана, че бе почти напълно унищожена още в първите часове на войната. Това е доказателство за ,,безгрижно живеене“ – украинците не са кроели злини спрямо съседните народи, защото и сами не са се страхували и допускали, че съседите им ще тръгнат да им вредят.

Докато жителите на Израел са по-монолитна общност, в етнически аспект Украйна се припокрива по-плътно с образа на ,,народа, събран измежду народите“ (38:12). В Украйна съществуват различни етнически общности – украинци, руснаци, румънци, белоруси, кримски татари, българи, унгарци, поляци, евреи и арменци. Приблизително 77,5% от населението на Украйна се идентифицира като етнически украинци. 

Нека да разгледаме поколенческия профил на тази преобладаваща етническа група, като проследим един миграционен процес, отнасящ се за една не малка част от еврейския народ. Според някои историци (А. Н. Поляк, А. Кьостлер и др.) от VI до X в. хазарите създават хаганат, който приема за своя религия юдаизма или по-точно негова деноминация, наречена ,,талмудизъм“. Влиятелният еврейски общественик Бенджамин Харисън Фридман, застъпващ становището на Артур Кьостлер от книгата му „Тринадесетото племе“, твърди, че източноевропейските евреи ашкенази имат хазарски произход. Според Фридман източноевропейските евреи, които формират 92% от тези, които наричат себе си евреи, са всъщност хазари, племе, което преди векове е живеело дълбоко във вътрешността на Азия. Друг изследовател, Еран Елхайк от Института по генетична медицина към университета „Джонс Хопкинс“ в Съединените щати, публикува през 2012 г. дешифриране на генома на европейските евреи „ашкенази“. В своя научен труд той обяснява, че този геном е мозайка от гени на тюркски, кавказки, славянски и други народи. Това изследване потвърждава по-ранните становища на много други, най-вече руски автори, че източноевропейските евреи произлизат от народи, населявали Кавказ в началото на ерата на Христа. Според Елхайк тези племена са били езически, но с времето приемат юдаизма (през VIII в.), което се обяснява с разселването на евреите. Една част от народа на Израил, наричани „планински евреи“ (,,юхури“ и ,,тати“), поради нетолерантността на Халифата на Абасидите към тях, са потърсили закрила от владетелите на Хазарския хаганат. Протеклият впоследствие процес на юдеизиране на хазарите показва, че планинските евреи не само са се слели с този народ, но са се утвърдили като техни духовни водачи. Това неминуемо се е отразило на народопсихологията, нравите и мисленето на цялата многонационална смес, за да бъде припозната за своя от Покровителя на Израилевия народ. По това време хазарите вече владеят по-голямата част от полуостров Крим. Около 830 г. избухва бунт в хаганата. В резултат на това три от племената се отделят от Хазария и се съюзяват с маджарите, като се заселват в областта, наречена Етелкьоз, между Карпатите и р. Днепър, намираща се в днешните земи на Украйна. Тези твърдения не би трябвало да се приемат като антисемитски, защото през 2014 г. именно еврейските медии започнаха да публикуват статии и да излъчват предавания с общото послание, „че преди превземането на Крим от Руската империя Украйна е била потенциална еврейска държава“. На по-късен етап от развитието си някогашните хазари са приели християнството. В такъв случай би могло да се твърди, че една голяма част от украинците са т.нар. „криптоевреи“ – евреи, приели християнската вяра. Навярно тази еволюция от изначалното към новозаветното предполага достатъчно исторически обусловена принадлежност на украинския народ и предците му към религиозна група, която би могла да се припознае от Бога за ,,народ на Израилевите планини“. Самият президент на Украйна има еврейски произход. Украйна е единствената в света освен Израел, чийто президент и министър-председател са евреи, написа преди три години Кнаан Липшиц във в. „Таймс ъф Израел“.

Понятието ,,планина“ не трябва да се приема буквално, а както в много други библейски тълкувания, като ,,висота“ – в случая висотата на народ, орисан и предопределен да бъде подвластен на Абсолюта, което не е  безусловна гаранция за щастливо съществуване. Всеки, който е под крилото на Бога, е по-безмилостно разобличаван откъм прегрешенията си и много по-сурово наказван.

Изразът ,,избавена от меч” (38:8) може да означава, че неотдавна тази държава е преминала през някакво премеждие, което я е изтощило и едва-що посъбрала сили, отново e връхлетяна от война. Очевидна е приликата с Украйна, която преди 7–8 години претърпя откъсване на част от териториите си, като това събитие беше съпроводено с военни действия и разрушения.

                                                Нашествието е заради плячка

Гог от земите на Магог предприема това нашествие, защото му е хрумнало, че ще се облагодетелства. Намисляйки този план, врагът целял да се обогати и да завладее богатствата ѝ. Съгласно пророчеството Господ Бог се обръща към Гог с думите: ,,В оня ден ще ти дойдат на сърцето мисли, и ти ще замислиш зло предприятие (38:10) и ще кажеш: ,,аз ще се подигна против неоградената земя, ще ида против спокойните“ (38:11), ,,за да грабиш и да набереш плячка, да туриш ръка върху изново заселените развалини и върху народа, избран между народите, който се занимава със стопанство и търговия, който живее на пъпа на земята“ (38:12).

Украйна е богата на природни ресурси. Открай време е известна като „житницата на Европа“.  И в днешни дни е сред най-големите износители на жито в света. Една трета от най-плодородния чернозем се намира именно в Украйна, а обработваемата площ, с която разполага страната, възлиза на една четвърт от всички обработваеми площи в ЕС. Храните са на втора позиция в експортната листа на Украйна – след желязото и стоманата. Тя е огромна страна, която разполага с много природни богатства: желязна руда, графит, титан, никел, редки метали. В недрата ѝ се крият още големи и неразработени находища на шистов газ. На територията ѝ се намират големи рудни и въглищни басейни. В четири области има находища на природен газ и нефт. В Донецкия басейн се намира Никотовското находище на живак. В страната има находища на титанови руди, боксити, алунити, каолин, находища на калиеви соли, многочислени находища на нерудни полезни изкопаеми – гранит, габро, лабрадорит, флюсови варовици, динасови кварцити, мрамор, графит, креда, стъклени и формовъчни пясъци и др. Украйна се нарежда на едно от челните места в света по производство на амоняк и на магнезий.

Украйна се намира в най-отдалечения край на Европа, но ако се абстрахираме от условното разделение на земната суша на континенти, ще установим, че се намира наистина в средата на земната суша. Времето, през което е живял Езекиил, е далеч преди Великите географски открития и на практика светът в представите на тогавашния човек се е простирал в днешните земи на Европа, Азия и северните краища на Африка. По тази представа за света наистина Украйна се намира ,,на пъпа на земята“.

По време на цялата война ,,народът, събран измежду народите“ ще бъде под Божия закрила

Предрича се, че победата ще бъде за избрания народ. От текста на пророчеството се вижда, че на Езекиил е заповядано да пророкува против Гог и да му каже, че Господ е против него, чрез словата: ,,кажи тъй говори Господ Бог: ето, Аз съм против тебе, Гоге, княже на Рош, Мешек и Тувал“ (38:3). Чрез този стих се изяснява, че всъщност сблъсъкът е между Бог и Гог.

Хората са склонни да приемат, че в дадено явление и събитие има Божи пръст, когато се появяват феномени, парадокси, паранормални явления и когато събитията не следват своята логична последователност. Изброеното може да се обобщи с една дума – чудо, а всички чудеса са дело на свръхчовешка сила. 

Всички военни специалисти, разузнавания, специални служби по света смятаха, че Украйна ще падне след седемдесет и два часа от началото на пълномащабното нашествие. В първите часове на войната американският президент Байдън предложи убежище на президента Володомир Зеленски. Няма съмнение, че това предложение е в резултат на подробно проучена и щателно анализирана информация от най-способните служби в света. Едва ли някой е очаквал, че събитията ще се развият така, че да променят фундаментално представите за хода на този сблъсък и дори за прогнозите какъв ще е краят му. Ако можеше някой да каже на държавните глави, че войната ще се проточи с месеци, всеки един от тях щеше да каже: ,,Трябва да стане някакво чудо“. Виждаме, че чудото е налице. Вече шестдесети ден Украйна не е паднала и с всеки изминал ден военната ѝ мощ расте. Ако Господ беше на страната на Русия, чудото щеше да е с обратен знак. Вместо за седемдесет и два часа, Украйна щеше да е покорена доста по бързо.

В книгата на Езекиил (38:17) сe припомнят предишни пророчества от предишни пророци. В предсказанието си Мойсей е говорил за възмездие (Второзак. 32:43), а също Давид (Пс. 9:15), Исайя (Ис. 27:1) и Йоил (Йоил 3:1). Помощта на Всемогъщия можем да си я представим от друго библейско събитие, когато Давид побеждава великана Голиат. Заслугата на Давид се състои в това, че е хвърлил камъка. Останалото е извършено от Бога – той е придал допълнително ускорение, той е знаел къде се намира най-уязвимото място на Голиат, Той е насочил камъка точно в целта. По същата аналогия Всемогъщият помага на украинците. Последните изстрелват патрони, снаряди и ракети няколко пъти по-малко от тези на нашественика, но със значително по-голяма точност. Най-ярък пример е потапянето на броненосеца ,,Москва“. Тази плаваща крепост беше оборудвана с такива противовъздушни съвременни оръжия, за да осигури чадър за целия руски Черноморски флот. Кой можеше да предположи, че крайцер от такова поколение и мащаб няма да опази себе си от украинска ракета (според украинците) или пък, че точно в този ден от десетилетната му история ще възникне случаен пожар (според руснаците), който да го потопи. 

Друго, което няма как да не се забележи в тази война, е необичайният брой на убитите и ранени високопоставени руски командири на сухопътни и морски армейски части. Тези загуби са безподобни в сравнение с всяка друга война.

Модерните дарвинисти биха нарекли посочените факти чиста случайност, но истината е, че няма нищо случайно, а всичко случващо се е по Божията воля.

По-нататък в пророчеството се указва как Господ ще помогне на ,,избрания народ“: ,,И по всички мои планини ще повикам меч против Гог“. Както вече отбелязах, под планина се разбира „висота“, а в случая става въпрос за държави и общности, които са на високо икономическо и технологично ниво. Това са деветнадесет държави, сред които САЩ, страните от ЕС, Канада, Австралия, Турция и Япония. Мечът символизира оръжие не само в буквалния смисъл, но и вземането на някои решения, които биха нанесли щети на икономиката и стандарта на живот в страната нашественик. Тъй като бойната мощ на една държава е функция на икономиката, това неминуемо ще доведе до загуби както на едното, така и на другото. В посочения цитат Господ нарича тези планини ,,мои“ и това е обяснимо. Всичко на този свят е Негово – всички предмети, вещи, имоти и предприятия са само временно притежание на когото и да е.

В пророчеството на Езекиил се предрича недвусмисленото поражение на Гог и Магог. Сблъсъкът е описан като страховито събитие, от което ,,ще се разтреперят морски риби и небесни птици, и полски зверове и всичко, що се влече, що пълзи по земята, и всички люде, що са по лицето на земята“ (38:20). От този стих e видно, че описаното съответства на днешните битки, които се водят по въздух, суша и море. Във втората му част не е пропуснато да се спомене, че хората от всички краища на света ще проследят с притеснение развитието на конфликта. Ето че стигаме до една от основните причини, поради която Бог съобщава на пророците какво предстои да се случи – да не се тревожат и страхуват вярващите. Когато краят на събитието е предизвестен, ние следим развитието, но знаейки каква ще е развръзката, го приемаме по-спокойно, защото знаем, че всичко е под Негов контрол.

Нека да не пропуснем по-важната причина за появата на пророчествата. Тяхната цел не е за да се спекулира с тях, нито да задоволяват нашето любопитство. Чрез пророчествата хората  чувстват вълнуващото и непосредствено присъствие на живия Бог.

                     Възможно е предсказанието на Езекиил да не се отнася за войната в Украйна

На този етап от развитието на бойните действия в Украйна са налице не малко обстоятелства на припокриване на събитие и пророчество. Наред с това възникват няколко въпроса, които подклаждат съмнение. Един от тях е свързан с натрапчивото усещане, че населението на Украйна не е достойно за класификацията ,,Израилев народ“. По-горе обстойно разгледахме връзката на юдаизма с националната индентичност на украинците, като уточнихме, че не е толкова важно потомците на Израил да се определят като притежатели на неговите гени, колкото като носители на неговия дух (духа на юдаизма). В представите на вярващите Бог е символ на добродетелността и близостта с Него се постига чрез целомъдрие, любов, смиреност, миролюбие и всички останали добродетели, описани в блаженствата. Нито украинците, нито израелците, както и никой друг народ не може да се индентифицира като такъв. 

От текста на пророчеството е видно, че украинският народ е признат за ,,Израилев народ“ не поради заслуги, а по благодат, защото е описан като ,,страна, събрана измежду много народи, които бяха дълго време запустели“ (38:4). „Запустялост“ означава отклонение от пътя към Бог. Можем да допуснем дори, че тази страна е отстъпила от християнската етика повече, отколкото много други народи, защото в пророчеството се казва, че ,,заради нечистоиите им и поради незаконията им Господ направи това с тях и скри за тях Своето лице“ (39:24).

Другото несъответствие се съдържа в стих 28, в което се казва: ,,И ще познаят, че Аз съм техен Господ Бог, когато, след като ги разпръснах между народите, изново ги събера в тяхната земя и не оставя вече там ни едного от тях“. Всеизвестно е, че деветдесет процента от еврейския народ са били разпръснати по света. Вследствие на събитието те отново ще се съберат в тяхната земя. Но това вече се е извършило. Еврейската държава отдавна е създадена и съществува повече от шестдесет години. Този стих би могъл да се тълкува по следния начин: разпръскването да е масовото временно изселване на онези близо пет милиона, които напуснаха Украйна от началото на войната. Техният брой може да нарасне. Тези, които са кръвно свързани с историческите си корени, отново ще се завърнат, а онези, които не го сторят, ще изгубят връзката с народа си и ще се претопят в множеството на приютилите ги народи. 

                                        Кардиналният смисъл на войната

В медиите може да се прочетат всякакви аргументи за причините и необходимостта от войната в Украйна. Войната, описана в пророчеството на Езекиил, е част от Божия план за спасението на човечеството според изследователя Йоахим Лангхамер, автор на книгата ,,Какво ще стане с този свят?“. Хората все повече се отдалечават от християнството. Поради това в  ,,последните години“ Господ ще има повече проявления, за да напомня за себе си. Нека да видим какво казва за това пророчество видният библейски тълкувател Матю Хенри. Според него Бог не само ще допусне враговете Си да се изправят срещу Неговите чеда, но и сам ще ги доведе. Това е ,,за да Ме познаят народите“ като жив  и истинен Бог ,,и Аз ще се осветя у Тебе Гоге!“ – което ще рече – чрез твоето поражение и разрухата ти пред очите на народите, та всички да видят и кажат: ,,Няма втори като Бога на Ерусалим, що препуска по небето да се притече на помощ на своя народ“. Според Матю Хенри целта е Неговите люде да чуят повече за Божието име, да познаят по-отблизо могъществото и добротата Му и разберат колко се грижи за тях и колко им е предан. 

Засега са налични доста сходства на войната в Украйна с пророчеството на Езекиил. Тя не е свършила и е възможно да продължи не така, както е посочено в библейския текст. Трябва да се има предвид, че има библейски прeдсказания с двойно и тройно дъно – изпълняват се повече от един път. Понякога напълно отговарят на предсказаното, друг път с частично покритие на случка и предсказание. Пророчеството, което обсъждаме, вече се е сбъдвало в известна степен, когато Антиох претърпял многобройни поражения от Макавеите, но то се разминава с казаното от Езекиил на няколко места и най-вече, че се е случило отдавна, далеч преди ,,последните години“. Частично се е изпълнило по време на Втората световна война и може би затова се споменава името на Гомера. Дали войната в Украйна ще е сбъдване на предсказанието в неговата цялост, ще покаже бъдещето.


 


  


 

петък, 22 април 2022 г.

Разпятието.

             Разпятието е споменавано до изтъркване, в резултат на което ние го възприемаме като факт, без да се замисляме върху същността на това варварско изпълнение. Опитайте се да увиснете, хванати за някой клон. Едва ли бихте издържали две-три минути. А какво мъчение би било да са ви заковани ръцете. Много бързо мускулите ще отмалеят и под тежината на тялото, сухожилията на раменната става ще се преразтеглят. В резултат горната част на раменната кост се измъква от ставата и разчленява от лопатката. Това изтезание трябва да е измислено от извратен мозък, защото по-голямо от него едва ли може да си представим. То е ,,изобретено” със съображението,  тялото на жертвата да не загуби бързо жизнените си функции. Разпнатият може да диша, кръвозагубата не е голяма и дългите часове на нечовешки мъки до идването на смъртта са гарантирани.

Поради божествените си способности на Бог, Христос e знаел какво му предстои. В деня, в който е предаден от Юда, повлиян от човешката своя същност, Той проявява мимолетна духовна слабост и произнася Гетсиманската молитва. За да се изкупи човешкия грях е нужна титанична жертва и титанично страдание. Да не забравяме, че тази саможертва е замислена съзнателно, добоволно и за спасението на човешкия род. И най-важното: - извършена е от любов. 



 

вторник, 14 декември 2021 г.

Представяне на повестта „Смъртта няма последната дума“ от Калин Михайлов (София, Нов човек, 2021)

В края на една особена за всички ни година, през която авторът на повестта се сблъска неведнъж лице в лице със смъртта, представянето на книгата му няма как да е като досегашните. Той се надява обаче потенциалните читатели на творбата му да могат да се докоснат до нея така, както човек се докосва до коледните истории – с надежда и трепетно предчувствие за чудото на Рождеството, което е предусловие за всяко друго чудо на този свят.

Заповядайте на предколедна среща в Zoom, на която ще присъстват не само Калин Михайлов и (по)читатели на творчеството му, но и част от прототипите в повестта му, както и авторката на илюстрациите в нея! Срещата ще се състои в Zoom на 19.09., неделя, от 18 ч.

Ето и линка в Zoom, чрез който ще можете да влезете в проявата:

https://us02web.zoom.us/j/9216377547?pwd=M3dTYVc4VUlFalNaUE92RnQ3WVptQT09Meeting ID: 921 637 7547 Passcode: 6n3axt

Проявата се организира от Асоциация за насърчаване на християнското художествено слово „Емпирей“, със съдействието на Енорийски център при храм „Покров Богородичен“ (София), Издателство „Нов човек“, Клуб на писателите християни към мисия ,,Възможност" и Книжарница за християнска литература „Верен“.


Страница на проявата във ФБ: https://www.facebook.com/events/232951475630479

вторник, 20 юли 2021 г.

Трябва ли авторът на книги да участва активно в рекламата на творбите си?

Трябва ли авторът на книги да участва активно в рекламата на творбите си?
Този въпрос вероятно стои пред повечето автори. Съгласно общоприетите норми за поведение и нравственост - скромността е добродетел. Народна мъдрост гласи: ,,Скромността краси човека”.
Моята позиция по скромността, касаеща твореца е различна от горното схващане.
Всяко произведение на изкуството е вид продукт. За него е отделено специално внимание, време, а в повечето случаи, написването на книга изисква каннски труд. Този труд, който макар творчески, интелектуален, колкото и да е некористен, се полага с презумцията, че е полезен за обществото.
След като придобие завършен вид, към него трябва да се подхожда както към всеки друг предмет на производството. Това включва предлагане и реклама. Книгата може да има прекрасни качества и за тях трябва да бъдат информирани потенциалните читатели.
Ако погледнем етичната страна на въпроса, трябва да отговорим на следното: по коя ценностна система да съдим, защото както във всичко, така и в областта на нравствеността съществува плурализъм.
Нека да разгледаме от нравствения кодекс на християнството, защото той е наш традиционен, изначален, свързан с народопсихологията ни, непроменим жалон, очертаващ нормите на поведение.
В така наречените ,,блаженства”, споменати в Светото Писание, Творецът не споменава ,,скромността” като добродетел. Нещо повече – в притчата за раздадените таланти Той строго наказва онези, на които е дал такива, а те не са ги умножили. За да развие автора своя талант, творбите му трябва да стигнат до хората. Не се ли получи, той ще изгуби мотивация да пише. За какво да твори, като продуктът му не е нужен никому? Разпространението също изисква талант. Авторът, който се предполага, че е богат на идеи, е длъжен пред себе си и пред гореизложеното да открие подходящ път за това. На съвременен език целият процес по реализирането на даден продукт се нарича маркетинг, а рекламата е съществена част от него. Последната също изисква талант и идеи.
По въпроса за скромността на писателя имах разговор с поета Кирил Кадийски. Той изрази мнение, че творецът по подобие на нашия Творец, е баща на творбите си. Те се явяват негови овчици, за които е длъжен да се грижи. Рекламата им е вид обгрижване. Аз съм съгласен с него, а вие?

четвъртък, 17 юни 2021 г.

Творческо писане

 От историята знаем, че след материалното възраждане на държавата, съвсем логично следва и културен подем.

През периоди на дълбоки кризи, каквито преживяхме в края на двадесети век, хората бяха ангажирани мисловно с оцеляването си. В такива времена не е време за поезия, както е казал поетът, а аз бих добавил, че не е най-доброто време за всички видове изкуства.
През последните години се засилва интересът към творчеството, в това число и към творческото писане. Това личи от множеството нови книги и появата на доста нови автори. По мое мнение това е добро явление.
За да пропише човек му е необходим речник, знания, наблюдения, аналитична мисъл, идеи, етични и естетични предпочитания. За да притежава всичко това, пишещият трябва да е образован и да има широки познания. Предполага се, че всеки автор е изчел достатъчно художествени книги, за да изгради лексика и създаде собствен стил. С други думи авторът има афинитет към знанието, а с увеличението на тази категория хора, се увеличава и четенето.
Наскоро научих, че в една от скандинавските страни всеки седми човек има издадена книга. На празници е било традиция да си подаряват книги или друг вид собствено творчество – картини и прочие. Творческото писане е съзидателна дейност и когато тя се разраства в дадена страна, се отразява благоприятно на културното ниво на нацията.
Иска ми се да дам своя скромен принос към спомагане на този процес. Възнамерявам, чрез блога и специално създадена страница във Фейсбук да споделям моите виждания за писането, като се позовавам на собствения си опит. Предполагам, че публикациите ми ще са в полза на бъдещи автори и на колеги, които приканвам да споделят свои впечатления.
Предполагам, че публикациите ще са интересни и за обикновения читател. Както съществуват велики автори, така има и велики читатели, които успяват чрез въображението и прозрението си да достигнат до неща, които са много по-съществени и значими от замисъла на автора.

неделя, 22 март 2020 г.

Как Господ помага на вярващия човек във времена на опасност от гибелен мор.


Във Светата Библия най-точно този въпрос е засегнат в Свещени Псалом 90, стр. 680. Нека да разгледаме как евангелистът Матю Хенри преди 300 години тълкува съдържанието на стиховете. Предполага се, че този псалом е написан от Давид. Той е писмена защита на истинските вярващи не в името на Давид, а в името на Царя на царете. Решението на псалмиста e да вземе Бог, за своя закрила, с което той напътства и окуражава другите хора да сторят същото - стих 9. Обещанията са в името на Бога и дадени на всички, които искрено вярват, защото те ще бъдат под специалната грижа на Небето, стихове 1, 4.2 и ще бъдат избавени (стихове 3,5,6) и при това чрез съхранението им, стихове 7,8.3, защото ще бъдат под грижата на светите ангели, стихове 10-12.4. Ще бъдат специалните избраници на самия Бог, стихове 14-15.
Псаломът е вид молитва и като всяка такава започва с хвалебствени слова към Бога, че той е Всевишен и Всемогъщ. Когато молим Господа, ние сме застанали пред вратите Му и когато го призоваваме с хвалебствени слова, е много по-вероятно той да ни чуе.
Има една велика истина, че онези, които живеят с Бога, са постоянно закриляни от Него, и затова могат да запазят свята ведрина на духа си (стих 1)
В стих 3 се дава обещание, че вярващите ще бъдат опазени от възможната опасност (гибелен мор).
В стих 4 виждаме образно как Бог ще осъществи закрилата си. Той ще събере чедата си, както кокошката прибира пилците си под крилата си, Мат. 22:37. Водена от инстинкта си, тя не само ги закриля, но и привиква, когато забележи опасност; не само ги пази, но и ги приласкава, и стопля. Крилата и перата, въпреки че се разперват с голяма нежност, са слаби, лесно могат да се пречупят и затова се добавя: Неговата верност е щит и закрила, силна защита.
В стихове 5 и 6 виждаме, че Господ пази не само от злочестината, но и от обезпокояващия отчайващ страх. Вярата пази от смътното безпокойство, поради което вярващият има бистър разсъдък и дадена от Господа мъдрост как да се опази. Забележете, че вярващият не трябва да изпитва Бога, като постъпва неразумно или се остави изцяло на Него, а да влага усилия.
В стих 7 се посочва как вярващите ще бъдат съхранени при общото бедствие по един особен начин: Хиляди души ще паднат от страната ти, и десет хиляди до десницата ти ще паднат покосени от болест, но до тебе страхът или смъртта няма да се приближи. Несъмнено това твърдение е споменато поради това, че е продиктувано на псалмиста от Светия дух, но и от увереността му, защото то вече се е случвало – покосяването на първородните в Египет от чумата. Тя не е била гибелна за израилтяните.
В стих 10 се дава увереност на вярващите, че каквото и да се случи, нищо няма да ги нарани. Въпреки, че може да ги сполети беда или болест, те няма да им причинят истинско зло, защото идват от Божията любов и ще бъдат осветени. Ще дойдат не за лошо, а за твое добро. И макар че настоящето може да не бъде весело, а скръбно, накрая всичко ще завърши добре и няма да те сполети никакво зло. Той ще заповяда на ангелите си да те пазят. Възлага им се да те пазят във всичките ти пътища – това е разширение на обещанието. Където и да ходят вярващите, с тях отиват и ангелите, както слугите вървят подир децата.
В стихове 14-16 Бог дава обещание на вярващите, че ще ги избави: Затова ще го избавя… Ако се задълбочим в стихове 14 и 15 ще установим, че избавлението е двойно – от беда и в беда. Ще бъде с тях, когато са в бедствие – стих 15. Ако не сложи край на бедите им веднага, все пак милостивото Му присъствие ще бъде с тях в нещастието им. Тогава Той ще отговори на молитвите им: Той ще ме призове. Той ще ги възвиси и почете: Ще ги поставя в безопасност, извън обсега на нещастието, над бурните места, върху канара над водата, Ис. 33:16
В последните стихове Господ дава уверение, че вярващите, които ще спаси от беда, ще живеят дълго на този свят: Ще го наситя с дълголетие. Те ще живеят дълго на този свят, докато изпълнят мисията, с която са били изпратени на него, и докато станат готови за Небесата, а това е достатъчно дълго. Човек може да умре млад и все пак преизпълнен с дни – satur dierum – удовлетворен. Ще имат вечен живот на другия свят, което е венецът на благодатта: Ще му покажа спасението.
Псалом 90
1 Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия.
2 Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото уповавам.
3 Защото Той ще те избавя от примката на ловеца И от гибелен мор.
4 С перата Си ще те покрива; И под крилата Му ще прибегнеш; Неговата вярност е щит и закрила.
5 Няма да се боиш от нощен страх, От стрелата, която лети денем,
6 От мор, който ходи в тъмнина, От погибел, която опустошава всред пладне.
7 Хиляда души ще падат от страната ти, И десет хиляди до десницата ти, <Но> до тебе няма да се приближи.
8 Само с очите си ще гледаш, И ще видиш възмездието на нечестивите
9 Понеже ти <си казал>: Господ е прибежище мое, И си направил Всевишния обиталището си,
10 Затова няма да те сполети никакво зло, Нито ще се приближи язва до шатъра ти.
11 Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе Да те пазят във всичките ти пътища.
12 На ръце ще те дигат, Да не би да удариш о камък ногата си.
13 Ще настъпиш лъв и аспид; Ще стъпчеш млад лъв и змия.
14 Понеже той е положил в Мене любовта си, <казва Господ>, Затова ще го избавя; Ще го поставя в безопасност {Еврейски: На всичко.}, защото е познал името Ми.
15 Той ще Ме призове, и Аз ще го послушам; С него ще съм, <когато е> в бедствие; ще го избавя и ще го прославя.
16 Ще го наситя с дългоденствие, И ще му покажа спасението, което върша.

неделя, 29 декември 2019 г.

Уважението ни към народа.

Днес попаднах на долупосочената статия, поместена във ,,Фрогнюз”, състояща се от сборни постинги във Фейсбук на неизвестния ми до този момент г-н Стоян Тончев. Ето част от тях:
,, От днес започвам ежедневно да пиша статуси колко прости и страхливи са българите.
Не, не е виновен нито Борисов, нито Пеевски, нито Доган, нито Цацаров, нито медиите, нито хан Аспарух! За всичко лошо, което се случва в този контейнер, наречен България, са виновни българските граждани - защото търпят, защото мълчат, защото са много прости, алчни, лицемерни, лъжливи, злобни, корумпирани, завистливи, крадливи, страхливи, мизерни, келепирджии..., но пък със самочувствие на нищо отгоре.”
Авторът на тези думи е стигнал до там, че вярва в написаното искрено, сляпо и дори честно.
Във ФБ има какви ли не изцепки и това едва ли щеше да направи дълбоко впечатление на някого, ако не бе така внимателно подбрано и качено на четена и имаща се за авторитетна интернет медия. Няма друго обяснение, освен това, че редакцията намира в съдържанието на този статус нещо смислено, нещо касаещо не изключенията, а една всеобща негативна характеристика за българския народ, стояща във фундамента на всички неуредици в нашето общество.
Народът не веднъж е предъвкван, обиждан и хулен, което ме кара да попитам всички онези Стоян Тончевци: Остана ли нещо ценно за вас? Ние стигнахме до връхната точка на нихилизма - никой на никой и нищо да няма уважение.
В миналото народът ни е изпитвал дълбоко уважение и любов към три общности – семейство, църква и родина. По време на соца се хвърлиха достатъчно усилия да се унищожи представата за църквата като ценност. Сега на прицел е семейството и родината.
А какво е родина? Това е не само родния край, бездушните постройки и инфраструктура, а най-вече хората, живия български дух, чийто носител е народа.
Някои хора не обичат народа си такъв, какъвто е, а такъв какъвто си го представя. Дори нещо повече – ако българският народ не се окаже такъв, какъвто ни се иска, някои от нас, независимо от любовта си към него, е склонен да го презре. Но всеки, който е човеколюбец и не е бил чужд в състраданието си към мъките, които преживя нашия народ, би му простил, дори той да е нагазил в дълбока кал. А нашият народ съвсем не гази в кал. Достоевски казва в една от книгите си нещо от рода, че народа е нещо толкова гигантско, че в него от само себе си изчезват всякакви потоци мътилка, ако избликнат от някъде и потекат. Народът може да бъде обвинен във всичко, но не и в това, че не е мъдър. Ако не беше такъв, нямаше да съществуват народните мъдрости. Нашият народ има свети и силни идеали, които са го спасявали във времена на много по-страшни изпитания. Нека да си спомним прекрасните произведения на Ботев, Вазов, Славейков и всички техни последователи. Всичко, което е прекрасно в тях е взето от народа и това докосване до народа им е дало небивали сили. Нима не са вековечни и прекрасни стотиците образи на чисто народните хора с тяхното простодушие, чистота, кротост, незлобливост и широта на възгледите.
Днес хората се стремят да трупат и показват своите знания. Мъдростта е качествено ново ниво в развитието на интелекта, изискващо проницателност, с която да вниква в тези знания и способността му да извършва правилна оценка за добро и зло. Ето защо за журналистите не е достатъчно да натрупат само знания, с които да придобият дипломата си, но да имат способността да преценят дали даден статус е достатъчно мъдър, за да го поместят в медията си.

https://frognews.bg/novini/stoian-tonchev-stavaite-san-zaspali-marzelivi-balgari-vodata-vazduhat-svarshi.html?fbclid=IwAR03e6oyp34e8d2SZblAaJHxeYbF4Bw3EBeCvcG_tNT_ldnjPG5W9oAMDQw

понеделник, 10 юни 2019 г.

За невъзможността на изолирания остров. Едно от посланията в романа ,,Тройната нишка" от Васил Лазаров

0
292

ЗА НЕВЪЗМОЖНОСТТА НА ИЗОЛИРАНИЯ ОСТРОВ

Васил Лазаров, „Тройната нишка”, Изд. „Нов човек”, София, 2018 г.         



Редовете, които следват, не са посветени на перипетиите около Брекзит, както някой би могъл да си помисли, а на новия роман на Васил Лазаров “Тройната нишка”[1]. След “Парадоксът на любовта” (2015), творба, която “плува” изцяло в български води (в застоялите води преди промените и в мътните – след тях), с излязлата в края на миналата година книга писателят разширява своите романни търсения, “гмуркайки” се, заедно с персонажите си, в големия европейски “океан”.
Нека да отбележа, че в четвъртия завършен роман на В. Лазаров[2], който предстои да излезе до края на годината, стремежът към разширяване засяга времето. Романът е исторически и претворява периода между двете световни войни – смутен и ключов за нашата история период, който напоследък привлича трайно вниманието на българските белетристи. А в романа, който пише в момента, Лазаров отива далеч по-назад във времето, но сега няма да говоря за произведение в процес на създаване, искам само да подчертая, че имаме работа с търсещ автор, който не се се задържа твърде дълго нито на една и съща територия, нито в едно и също време.
* * *
Макар днешната литературна ситуация да е пределно еклектична, което означава, че границите между жанровете като правило са размити, ще ни е от полза, ако се опитаме да разпознаем някои романни разновидности или елементи от романни разновидности, от които съвременна творба като “Тройната нишка” – преднамерено или не – се оттласква.    
Ще започна с “романа на тайната” едно понятие, което руският формалист В. Шкловски използва, когато анализира творчеството на Ч. Дикенс и по-специално романа му “Малката Дорит” (към този тип повествование възхожда и готическият роман от края на XVIII – началото на XIX век). За какъв вид тайна става дума в романа на В. Лазаров? Главният герой на “Тройната нишка” Камен бяга от криминална тайна в своето минало, свързана с присвояването на огромна сума пари. Не е трудно да открием прилика по линия на този мотив с други творби от световната литература. Макар тайната, от която човек “бяга”, да не е непременно криминална, тя клони да се превърне в такава, ако дълго време си остане тайна, и може да доведе до неотвратими криминални последици – така се развива сюжетът в историческия роман “Кенилуърт” на У. Скот. Тайната може да е свързана с криминално действие и от самото начало на централна за съответната творба сюжетна нишка, какъвто е случаят с “Клетниците” на В. Юго и съществената роля, която играе криминалното минало и съпътстващото го “досие” на Ж. Валжан. В други класически романни творби от деветнадесетото столетие криминалният аспект също присъства в историята на основните персонажи: така е например в “Големите надежди” на Дикенс и в “Дядо Горио” на Балзак. В първия случай миналото на каторжника Мегуич поставя под въпрос сбъдването на “големите надежди (очаквания)” на главния герой, а във втория, както читателят може би си спомня, един друг каторжник, на име Вотрен, предлага на произлизащия от обедняло благородническо семейство Растиняк “сделка” с криминален характер, която да си остане тайна помежду им. Знаем, че престъплението обича мрака и страни от светлината (ср. Йоан 3:19–21), затова не ни учудва, че е генетично обвързано с тайната[3]. От литературоведска гледна точка същественото тук е да се подчертае, че когато говорим за “роман на тайната”, въпросната тайна трябва да играе смислопораждаща роля в историята на съответния персонаж. В това отношение романът на В. Лазаров продължава традицията, създадена от романтичния и реалистичен роман на XIX век. 
Някои от споменатите дотук творби ни насочват към едно по-широко понятие, което може да се предаде чрез термина “амбициозен модел в литературата”. Преди години въпросният модел бе изследван от Пламен Тотев и представен в книгата му “За място на върха” (1994). Самото наименование подсказва, че под общия знаменател на подобно понятие можем да наредим още и Стендал (с “Червено и черно”), Текери (с “Панаир на суетата”) и Мопасан (с “Бел ами”), а в по-късно време да добавим автори като Джон Брейн. Амбициозният модел в литературата стъпва върху романа-пикареска, възникнал в средата на XVI век, но продължил да се развива и по-късно, включително в творчеството на значими творци като Дефо (на български е преведен неговият пикаресков роман “Мол Фландърс”). В пикареската обикновено имаме герой измамник (на испански picaro означава ‘мошеник, лукав човек, хитрец’) от низшите социални слоеве, пробил си път с непочтени средства в обществото и накрая като правило разобличен за своите деяния. В нашия роман подобен безскрупулен герой “пикаро”, с “оперирани” откъм морална чувствителност сетива, е по-скоро Орлин, братът на Камен, с когото главният персонаж на “Тройната нишка” е силно емоционално свързан, преди да се осъществи любовта му към очарователната и неустоима красавица Олисия[4].
Камен прилича на амбициозните млади хора от литературата на предходните столетия по това, че е човек на действиетона устрема, обхващащ цялата личност на човека, който му се отдава с воля и страст. Ще се позволя да приведа по-дълъг пасаж от романа, който е показателен за това твърдение (действието се развива в Сен-Егрев, близо до Алпите): “Една сутрин Камен излезе на обичайната си ранна разходка. Планинските върхове сияеха на фона на синьото небе и разливаха необичаен оттенък на розов порцелан по заснежената си плът. В по-ниските части снегът се беше стопил и по дърветата напираха ранните пъпки. Топлият полъх на пролетта и първата синева в небето събуждаха земята да грейне с по-ярките си цветове. Безжизненото жълто щеше да се превърне в зелено, унилото мораво – в огнено, а сивото бе бъдещото златно. Камен изпита възторг от великолепното чувство, че нещо се случва, напредва неотклонно и прераства в неудържим триумф. Зарадваха го усещането за младост, копнежът за движение, за пътуване. Обзе го непреодолимо желание да види града и когато се прибра във вилата, предложи на Жулиен (просяк, с когото героят се сближава и започва да използва за прикриване на самоличността си, б. м., К. М.) да отидат до Гренобъл, за да се изкъпят и да се разходят.” (с. 55–56). А към края на романа, след пищна благотворителна вечер, на която присъстват и двамата с Олисия,  Камен вижда Кан “разстлан” в краката си подобно на Растиняк, съзерцаващ Париж в края на “Дядо Горио” (с. 185). Както читателят вече е предположил, част от амбициите на героя ще трябва да бъдат попарени, за да намери той истинското си място в живота и сърцето на своята възлюбена. 
Когато говорим за криминална тайна, съпътстваща героя и водеща го до рисковано съществуване на границата между живота и смъртта, няма как да не споменем и авантюрно-сензационния роман, повлиял редица големи автори – от чужденеца В. Юго до нашенеца И. Вазов. Най-представителна за тази романна разновидност и до днес си остава творбата на Йожен Сю “Парижките потайности”, започнала да излиза като роман подлистник през 1842 г. (издадена в съвременен превод на български език в два тома през 2014 г.) През XX век и до днес традицията на авантюрно-сензационния роман се “отлива” в трилъра, с характерния за него съспенс като една от главните “уловки” за задържане на читателското внимание. В “Тройната нишка” също ще намерим много екшън, постоянно надвиснала над героя опасност, спиращо дъха преследване (редуващи се с моменти на временно затишие), т.е. динамика в придвижването на сюжета напред и то значително по-голяма, отколкото в предходната творба на Лазаров “Парадоксът на любовта”. Няма да ни липсва и съспенс, който ще се възобновява до самия край на повествованието и дори отвъд него: питането какво – в крайна сметка – ще стане с Камен, остава отворено.   
На този етап на анализа възниква въпросът кое сплавя органично елементите от споменатите романни разновидности, за да изградят те убедително, плътно повествование в “Тройната нишка”? До определен момент от развитието на сюжета сме с впечатление, че това се случва с помощта на един от самите тези елементи – представата за “островност”, която ни отпраща към някакъв вариант на робинзониадата, разбрана в най-широк социален и психологически план като поставяне на човешко същество в изолация[5]. Съществен е акцентът, който романът на Лазаров поставя върху търсенето на сигурно “островно” убежище в житейския “океан” от страна на Камен, но и на любимата му Олисия, стремежът да се култивира собствено пространство, в което самоизградилият се професионално и характерово човек (self made man) да се чувства като в собствен “Едем”. Тъй като робинзониадата е особено важна за смислообразуващия механизъм на романа на В. Лазаров, за посланията, до които в крайна сметка читателят ще стигне, ще си позволя да дам тук втория по-дълъг цитат от “Тройната нишка” в моето изложение, цитат, който засяга иманентно присъщия на тази романна разновидност индивидуалистичен утопизъм: “Не приемаха гости с изключение на семейство Валоа. Трите помощници бяха единствените, които Олисия виждаше. Те вършеха всичко, без да се натрапват. Когато дойдеше време за хранене, тя заемаше своето място в голямата трапезария. Тази зала винаги бе подредена като за официално събитие. Вечер там горяха свещи. Неподвижните им златисти пламъци блестяха като като почетна стража. В средата на дългата маса винаги имаше свежи цветя. Жените поднасяха храната мълчаливо и веднага излизаха. Олисия влизаше сутрин в банята и намираше ваната пълна с вода, ароматизирана с фруктови масла и минерални соли. Огромни хавлии като преспи поемаха тялото ѝ. Жените я обслужваха така внимателно и предпазливо, сякаш бе скъпоценна ваза от муранско стъкло.” (с. 137; действието е ситуирано в Кан)[6].
От един момент нататък в развитието на сюжета обаче в спояваща романна смес за творбата на В. Лазаров се превръща метафората от нейното заглавие. То ни препраща към старозаветен библейски пасаж, чиято валидност преминава и в новозаветната епоха, ако го отнесем към тайнството на брака. Въпросният пасаж се намира в книга “Еклисиаст” и гласи: “По-добре двама, нежели един, понеже имат добра награда за труда си. Защото, ако падне единият, другият ще подигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне. Също, кога лежат двама, топло им е; а един – как ще се сгрее? И ако някой вземе да надвива на единия, то двамата ще устоят насреща му; и конец, на три осукан, не ще се скъса скоро.” (Екл. 4:9–12; к. м., К. М.). За персонажите, които са приели с вяра цитирания пасаж и се опитват последователно да го претворят в битието си, тройната нишка (или конец) се оказва не само метафора, а житейска реалност, която може да бъде “вкусена” и от другите. Камен я среща за първи път на “острова” на едно семейство, който не е ситуиран някъде далеч в Тихия океан или пък в безкрайния Космос като възможен негов съвременен аналог за футуролози робинзоновци, а е пристан сред самото бушуващо житейско море – такъв пристан за него се явяват домът и семейството на Фредерик и Шантал Валоа[7].
“Доброто изкуство е спомагало за издигането на културата”, казва Фредерик Валоа (с. 146), затова романът на Лазаров не си позволява да преминава определени граници, да си служи с “вулгарните цинизми”, до които прибягват част от съвременните романисти – нека спомена само “циничния реализъм” на автори като Фр. Бегбеде. Но “Тройната нишка” се отличава с деликатност и ненатрапчивостна своите послания, което напомня за обръщането към Бога на Лазар Хармизов, основния персонаж в “Парадоксът на любовта”. Коментарът на разказвача за този “коренен обрат” в неговия живот, коментар, отекнал в съзвучие с мисъл на Паскал Мерсие, е, че “решаващият момент, сменящ посоката на живота безвъзвратно, невинаги е ярък или крещящо драматичен.”[8].
* * *
Разсъждавайки за кризата в модерния роман между двете световни войни, Франсоа Мориак я вижда основно в “изчерпването на ресурсите на конфликтността”: “Романистът създава живи мъже и жени. Той ни ги показва в конфликт: конфликт на Бога и на човека в религията, конфликт на мъжа и жената в любовта, конфликт на човека със самия себе си. Но ако трябва да дефинираме като романисти това следвоенно време (времето след Първата световна война, б. м., К. М.), бихме казали, че става дума за епоха, в която все повече намалява интензивността на конфликтите, от които романът е живял досега.”[9]
“Тройната нишка” на В. Лазаров се опитва да възстанови онази загубена конфликтност в романа, за която жали Мориак в края на двайсетте години на миналия век и която прави възможно романът да бъде роман-драма. Роман, в който от преодолените конфликти се ражда една по-цялостна, зряла и отговорна за себе си и за другия човешка личност.   
На главната страница: Марк Шагал, Песен на песните III, 1960 г.
–––––––––––––        
[1] Лазаров, Васил. Тройната нишка. С.: Нов човек, 2018.
[2] Първият роман на Лазаров “Крайъгълен камък” излиза през 2012 г.
[3] Повече за връзката между тайна и престъпление и за структуроопределящата роля на отношенията между тях вж. в: Михайлов, Калин. “Малкият” компромис и “голямата” придобивка (Три класически художествени текста). – Християнство и култура, 2012/ брой 8 (75) Есен, 124–132.
[4] Темата за братството е важна в творчеството на Лазаров – още от първия му роман, в който се разгръщат съдбите на трима братя.
[5] Още в “Робинзон Крузо” на Дефо присъства мотивът за престъпното минало на част от късните обитатели на неговия остров – те са криминално проявени хора, на които се дава възможност да се превъзпитат. Но самият главен герой не бяга от някакво престъпление в миналото, освен ако като такова не се смята неподчинението му към родителската воля.
[6] Вярно е, че робинзоновият “Едем” често пъти минава без женско присъствие. Тук “едемското” е и в опита да се установи онази хармония, която е била налична в първия “Едем”, между негрехопадналите Адам и Ева. Обречен от самото си начало опит.
[7] Хубаво е, че в този роман имаме един положителен образ на френското, съчетано обаче с вярата, не станалото типично светско, атеистично-материалистично френско, а облагороденото, духовно възвисено френско.
[8] Лазаров, Васил. Парадоксът на любовта. С.: Светлина на Балканите, 2015, 164.
[9] Mauriac, François. Œuvres romanesques et théâtrales complètes, édition établie, présentée et annotée par Jacques Petit. Tome II. Paris, Gallimard, 1979, pp. 751–752, прев. мой, К. М.
Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).



http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80/?fbclid=IwAR3NMvO4on70IBN4J_w2aiHA3UICskdBY5jFI-4K5r5IV0r0ICF2t6iLOhQ

Статията е препечатена от електронното списание ,,Портал за изкуство и култура."

вторник, 18 април 2017 г.

Родина

                                                         Аз не знам защо неволно теб обичам,
сякаш знам защо е нашта обич с мама.
С душата си усещам спойката първична,
пренасяща горчилките ти във кръвта ми.

Родино, аз не знам защо си ми така потребна,
пропита от печал фатална българска земя,
но знам, че ме притегляш със тъга вълшебна,
с копнежа, закодиран във сърцето за дома

Родино, аз не знам дали си справедлива.
Бленуваш ли за по-значим участък от атласа,
истината да изместиш с жалка горделивост,
огънят на любовта, подклаждайки с омраза.

Родино, до къде достига твойта жажда
за даровете жертвени на твойте синове -
твърд отпор на посегателствата вражи,
покосени от смъртта в безпощадни боеве

                                                         Родино, нам си нужна свидна и човешка.
Бъди светлик и флаг за свободата и земята.
Не за древната ти слава, честна и безгрешна,
                                                         зарад твойте белези от рани - ти си свята.
                                                                                            17 04 2017

понеделник, 15 август 2016 г.

                    Ролята на Света Богородица за извисяване природата и статута на жената.
           
          През древността жената се е третирала като собственост на мъжа. Древните гърци гледали на жената като “нужното зло” за продължението на рода. Подобно на стоките и вещите тя е била обект на спогодба между нейния баща и младоженеца, а бракът e бил само една финансова сделка. 
            В древния Рим жената вече има известни права и дори може да притежава имущество. Въпреки това тя има нисък социален статус и ангажиментите й са сведени единствено до семейството и дома. Нейното човешкото достойнство се утвърждава с идването на Христа. Християнството, като вяра, учение и носител на нови обществени норми, издига високо личността на жената.
             На съпрузите св. ап. Павел препоръчва да „се покоряват един другиму в страх Божий“ (Еф5:21). Говорейки за взаимното им покоряване, апостолът помага за правилното разбиране на последващите му думи:
„Вие жените покорявайте се на мъжетеи си, като на Господа“ (Еф5:22).
,,Мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича“ (Еф5:28)
            От второто му послание става ясно. че мъжът трябва да вижда в жената своята любов. Но понеже любовта е Христос, следва, че във жена си, съпругът трябва да вижда Бога. Логично следва, че съпрузите би трябвало да са взаично подчинени. Това ги прави равноценни и равноправни и тези техни взаимоотношения представляват основополагащ християнски принцип.
Света Богородица е символно свързана с извисяване на женската природа, защото съгласно Божествения план, тя е избрана измежду човеците и има активен принос във великото тайнство на зачатието и Боговъплащението на Сина и Словото божие. Така от една страна, Света Дева Мария по своята женска природа се издига най-близко до Бога сред човеците, съединява се с Бога като носи Словото Божие в утробата си, а от друга - съединява божественото и човешкото в Иисус Христос - Богът-човек и Човекът-Бог, тя е Богородица - „по-честита от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите" и напълно справедливо завинаги ще бъде „ублажавана от всички родове" на земята /Лука 1:48/. В лицето на Пресветата дева се вижда една достопочтима жена- най- висш прототип за всеки християнин.
        Затова от мига в който дева Мария ражда Божия син, всяка жена се богодарява с освещение.
        Ето защо смятам, че Голяма Богородица е най-подходящия за празник на жената с уговорката, дали изобщо е необходим специален ден за почитането й.

неделя, 6 март 2016 г.

Библейските мотиви в романите на Васил Лазаров

Маргарит Жеков

            Романът „Парадоксът на любовта” – една сага за справедливото възмездие в стил „Граф Монте Кристо”, осъществено от обречения на несправедливо аутсайдерство простосмъртен и даровит потомък на „враговете на народната власт” от времето на соц-а Лазар Хармизов, който се замогва материално и духовно след „промените” през 1989 година, впечатлява със собствения белетристичен почерк и приноснотодуховно преосмисляне на тематиката. За разлика от героя на Дюма, чието романово заглавие впрочем също е библейски мотив – „Монте Кристо” означава на италиански „Връх Христос”, а на испански и „Планината Христос” като алюзия за духовния символ „Канарата Христос”, познат от 1 Коринтяни 10:4 и Псалм 19:14, героят на Васил Лазаров се разкайва за извършеното свое отмъщение и успява да прозре справедливото и вече започнало в земното битие на злосторника Божие възмездие.  Освен това докато героят на Дюма си отмъщава докрай, причинявайки пълно материално и душевно разорение на своя най-голям враг – барон Данглар, героят на Лазаров се смилява над своя неприятел Димо Шарлашки и се съгласява да купи от него на по-висока цена парцел за строеж, за да може с получената от продажбата сума да бъде лекувана и излекувана болната от злокачествено заболяване дъщеря на Шарлашки.

                  За разлика от повествователя в първия роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък”, сравнен от доц. Александър Йорданов в предговора към творбата с „демиург, който наблюдава и разказва безпристрастно” („Крайъгълен камък”, ИК „Огледало”, София, 2012, стр. 6), повествователят в „Парадоксът на любовта” изпъква и с едно особено вчувстване в опитността на героите – вместо да опише обичта към ближния принципно като непринудено преживяване на осенения от Духа богопоклонник, който не се насилва да обича врага си, а за него любовта към неприятеля е естествена като дишането, повествователят тук намеква за духовното състояние на героя и драматизма на неговата душевна изнемога, отбелязвайки, че „да насилиш сърцето си за обич към необичния eболка, но и Божия благодат” (стр. 290).  Тази отличителна черта на повествованието е част от реализма на изображението в творбата.

                       Докато страданието и болестта се пресъздават от класиците богоборчески като несправедлива напаст Божия, както е и в едноименния разказ на Елин Пелин, в романа на Васил Лазаров „Парадоксът на любовта“ тези опитности са изобразени и разтълкувани с една боголюбива духовна вглъбеност като скрити благословения посредством ролята им за смиряването на горделивостта, себеугаждането и себичността като пагубни черти на човешкото греховно естество. Изумително е, че в романа „Парадоксът на любовта“ дори най-върлият неприятел на главния герой Лазар Хармизов – номенклатурчикът-следовател от Държавна сигурност Димо Шарлашки, е принуден да признае, че опонентът му не би могъл да постигне сегашния си възход и бляскаво развитие като влиятелна и уважавана личност и като крупен предприемач, ако не бе изстрадал в ранната си младост уроците на дисциплиниращите и пречистващи сърцето изпитания на бедността, болестта и постоянната отритнатост спрямо влиятелната прослойка на обществото.

                 Би могло да се каже, че и за Лазар Хармизов от романа „Парадоксът на любовта“ важи символиката на крайъгълния камък, пресъздадена у положителния герой Росен Стоицов от дебютния роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък“. Несъмнено библейският мотив за крайъгълния камък (Псалм 118:22, Мат. 21:42, Марко 12:10, Лука 20:17)  като иносказание за личността на Христос има, когато е съотнесен към простосмъртния грешен земен човек, смисъла на духовния идеал на христоподобието по отношение на характера.

                    Неслучайно, за разлика от повечето български класици, пресъздаващи безизходицата и трагизма на плътски страсти, повествователят в романа „Парадоксът на любовта“ назовава и обрисува понятието агапе, библейският мотив и термин от Римляни 5:5, за да обозначи Божията любов като обич, проявяваща се и към незаслужаващия, недостойния да бъде обичан. В този смисъл Васил Лазаров е един от малцината български белетристи, наред с Йовков и Йордан Ковачев, които пресъздават не само мимолетността на онова, което гърците наричат ерос и филиа, но и агапе като един постижим богодарен и непреходен духовен идеал за човека.

                        Накрая би могло да се добави, че ерудицията и библейските позовавания на повествователя не са само особеност на романа „Парадоксът на любовта” – те, както и чувството за хумор и усетът за мяра при пресъздаването на еротичното и на значимия и автентичен диалог, са белег и на дебютния роман на Васил Лазаров „Крайъгълен камък”, в който пример за задълбоченото вникване в библейското е споменаването за знаменателната „стълба на Яков” (стр. 346) със слизащи и качващи се по нея Божии ангели от земята до небето – ключовият мотив от изумителното съновидение, дадено на патриарха от Бога (Битие 28:12-16), за да бъде укрепена вярата му по време на изнурителното му изгнаническо странстване.

                 Освен това името на главния герой в романа „Парадоксът на любовта“ – Лазар, представлява двояка алюзия за библейския мотив за Лазар – от една страна за историческата личност на възкресения Лазар, братът на Марта и Мария и приятелят на Христос, в чийто дом Спасителят е обичал да отсяда, а от друга страна за бедния Лазар като действащо лице в Христовата притча за Лазар и за богаташа. Тази символика на името на героя е духовно достоверна с оглед на опитностите на Лазар Хармизов в романа – в младостта си той отначало преживява плътска любовна връзка, при която изпитва неизбежната в такива случаи душевна празнота – печалното състояние на човека, който, библейски казано, е духовно „мъртъв в своите грехове“. След молитвите си към Бога – (друг ключов библейски мотив в романа, тъй като именно молитвата като средство за общуване с Бога се има предвид в Христовите призиви „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите“, „Елате при мен всички, които се трудите и сте обременени, и аз ще ви успокоя“) - Лазар получава Божия отговор: „Излез от пещерата!“ като своеобразна спасителна повеля за неговото духовно възкресение, потвърдено и осъществено чрез запознанството и брака му с Рени – един сполучлив символ на семейството като духовно благословение в творбата.

Ключови и жизнено важни за духовното добруване на човека са и художествените и етични внушения, произтичащи от тази майсторски пресъздадена проблематика в романа. Темата за семейството като духовно единение на мъжа и жената, които служат на Спасителя като неразривно цяло и представляват пълнотата на човешката личност като призвание по сътворение, тук не е някаква неосъществима или отвлечена представа, а всекидневна реалност, в която изпъква ролята на благословения от Небето съпруг и християнин – себеотрицателно да служи на другите и сам да бъде благословение и нравствен образец в обществото, разкривайки чрез характера си добродетелите на Спасителя. Впечатляващо е и другото ключово художествено и духовно внушение на романа – благословението и духовното възраждане преминава през смирената опитност на покаянието и молитвата за изповядване и прощение на греховете пред Бога. Героят Лазар Хармизов, подобно на материално богатия, но грешен духом митар от евангелската притча за митаря и фарисея, преживява опитността на оправданието чрез вяра, приемайки неговата горделивост и себичност да бъдат сведени в прахта. В талантливото пресъздаване на това нравствено преображение се корени и високата художествена стойност на романа на Васил Лазаров „Парадоксът на любовта“.

28-29.02.2016